суббота, 22 декабря 2012 г.

Консумирана тръпка

Тя не се яви на изпити. Семейството му мислеше, че е на командировка. Ключовете за вилата, тя взе от нейна приятелка. Вътре беше наслоена прах от години и разпадащи се мебели. Не махнаха залепените по стъклата вестници. Само отместиха два три чували с парцали които наистина им пречиха. Инсталацията отдавна беше изядена от мишките и ток нямаха, но пък свещи си носеха. Откриха и бутилка вино останала кой знае от кога. 
Пиха малко, нежно се любеха. Свещите угаснаха. Дълго си говореха. Навън започна буря, стъклата хлопаха. Как издържаха. Бяха напукани. Щяха да паднат. Тя се боеше. Не беше смъртоносна опасност, но и той чувстваше страх. Чу се, че ствол се строши наблизо. Голям клон падна. Алармата на колата свиреше. Тук нямаше кого да притесни. Най-близкото селище беше на петнадесет километра, но някак странно звучеше. Като вопъл, отчаян вопъл с който реалността ги викаше отново при себе си. Тъмно беше. Сякаш бяха ослепели. Чувстваха се не на този свят.

четверг, 13 декабря 2012 г.

Глухият скитник

Пръстта съхнеше ли, съхнеше и се напука.
Подобно устни се разтвори, а той умееше да чете по движенията на устните. И глух бе за мълвата.
"Вземи част от мен" - говореха му. - "И ме отнеси далеч, много далеч".
И той напълни торба с твърди като камъни буци и тръгна. 
И все не намираше място.
И все не чуваше мълвата, а единствено тревожният глас в себе си.
И торбата често го прегазваше.
Често искаше да я хвърли, но си спомняше устните.
Приличаха на устни на майка и на любима.
И забравяше колко тежки са за него думите, които са му изрекли.
И продължаваше, а една вечер замръкна в опустошено от стихии село.

воскресенье, 9 декабря 2012 г.

Уволнен

-Искам да разбера защо се налага?
-Има си правила.
-Не съм нарушил…
-Точно за това. Тези правила не могат да не бъдат нарушени, ако не си нарушил нито едно, значи си нарушил основното. Ако си нарушил което и да е, уволнението ти пак е основателно. Аз подписах заповедта.
-Ще направя атентат.
-Нищо няма да се получи. С взривното ти устройство най-много да си запаля цигара. Мухльо си!
-Така ли?
-Неудачник. Все тая. 
-Имам две дъщери. Голямата иска да следва…
-А аз да ти приличам на Майка Тереза, огледай ме.
-Красива си. 
-Не се подмазвай. Нищо против, но си губиш времето.
-Определено не приличаш на Майка Тереза. 
-Ами тогава?
-След като вече не си ми шеф, мога ли да те поканя на вечеря?
-И мислиш, че ще се покажа пред хората с такъв като теб. Не можеш да платиш и сметката, но бих я поела и сама, ако имаше стил или пък приличаше на жребец. Утре бюрото ти да е опразнено. 

четверг, 6 декабря 2012 г.

Мариана

Приятно ми е, аз съм, всъщност знаете си. А вашето име как е? 
Мариана. Какво съвпадение, само! Така се казва дъщеря ми и първата ми любов. Прекрасно име. Като вас прекрасно. Знае как да си подбира репортерките моят стар приятел. Знае. 
Наистина красиво име, но да започваме интервюто, че сигурно бързате. Аз не, но и дотам ще стигнем.
Как започна бизнеса ми, ли? 
Благодаря ви, за този въпрос. Ще ви разкрия тайната на успеха си. Проста е. 
Аз не забравям. Помня всичко до детайл и до секунда. Прашинката по костюма на този с който съм се заговорил случайно за нещо маловажно, помня. Помня интонацията му и цифрите които за него са били от важност, а за мене не. Като например колко е платил за лекарствата, преди колко време и от коя аптека ги е купил. Помня номерата на колите които са преминавали покрай нас и цветовете на блузките на махащите от задното им стъкло деца. Помня коя дума е употребил несъвсем правилно, на коя е провлачил език или запалил цигара. Помня и разговорите във всички автобуси които от дете до ден днешен случайно съм дочувал. Затова и още ми се случва да

вторник, 4 декабря 2012 г.

Един страстен следобед

Взела съм си и книга и плажно масло, но ни книгата чета, ни се показвам на слънцето. Стоя на сянката в храсталаците и се унасям, а хлада пълзи по мен като пръсти. Поглеждам към малкият водопад. Под него има вир, но там никой не се къпе. Водовъртежа е силен и дърпа към дъното. От високо се вижда. Виждам как се върти и засмуква всичко навътре в недрата си. Чувствам го в себе си, чак ми се привиждат разни неща които не бих си позволила и минават през главата ми всевъзможни безумия за които ще разкажа довечера на съпруга си. Става ми някак нелепо от самата себе си. Засмивам се. Дали да не се топна в реката. Май ще трябва. Студена е водата, но ще ми дойде добре. 
После се появява онзи невръстен сваляч. Жалък и смешен е. Ще го чупя след малко, но нека си побърбори. 
Симпатично е хлапето и какво тяло. Каква коремна преса, какви бедра, какъв загар и как са издути банските му само. Да си говори, слушам го с внимание. Чувствам погледа му по ханша и дупето му. Не знае, че се усмихвам и ме свива диафрагмата. Пази ми сянка и чак настръхвам.

воскресенье, 2 декабря 2012 г.

Зной

„Дали няма да го разтълкува погрешно?
Аз почти не го познавам и не съм дошла при него. 
Само си пишем. Почти не ме познава. Не, че го лъжа, но мога и да го лъжа. Не, че ме лъже, но знам ли. Не съм дошла при него. Колата ми се повреди. На другаде бях тръгнала. Накъде и аз, не знам, но не дотук където стигнах. Не дотук и при него. Хич да не любопитства, че и аз не знам. Ще го срежа!
Колата ми се повреди и утре ще е готова. Нямат онази си част в сервиза. Ако я бях запомнила щях да му я кажа, за да не си помисли нещо.
Как безцеремонно ми даде ключа, само. Всъщност съвсем естествена проява, но нещо имаше в жеста му. Може и да си въобразявам, какви си ги мисля! Защо не потърсих хотел, ама и хотелите им са едни кокошарници. То не, че и дома му нещо. Дивашка бърлога, ако бях на осемнадесет или на двадесет чак да се възбудя. Само да не си помисля нещо. Той ми е приятел и толкова. Даже много не съм сигурна. Ама толкова е горещо. Климатикът скапан или само той знае как да си го пуска. Сигурно с манивела или го бута докато запали, може и със захарче или бонбонче да го подкупва, докато тръгне. Какъвто му е климатикът, май такъв му си е и живота. Мило момче

суббота, 1 декабря 2012 г.

Маугли от село

Сплъстена коса, нацапана с кал, смугло лице, зелени очи. Плах израз, бръчка прорязваше челото му. Тревога издаваше видимият трепет на устните и в очите се четеше очакване. Беше на петнадесет или шестнадесет, чертите му нежни като момичи, слабо, възлесто, загоряло тяло. Приличаше на Маугли. Беше само по къси панталони, бъркаше незасъхналата след пороя, кал. 
Стъписа се като ме видя. Вдигна разкаляните си юмруци към лицето. Погледът му стана стъклен. Разтвори рязко пръсти и нагоре излетяха две птици. След туй побягна, а аз стоях и не вярвах на очите си. Те видяха как едно неугледно хлапе превърна калта в птици. 
Изумен бях, но какво ли не среща човек по пътя. 
Махнах с ръка и продължих към селото. Колата ми отказа наблизо. Надявах се да открия все някой който разбира. Мен ме няма никакъв. Имах сериозен проблем и никак не ми беше до някакви си горски същества които творят от кал и й вдъхват живот. Закъснявах, а доста работи имах да

четверг, 29 ноября 2012 г.

Мижитурката

Позна ме, не вярвах. 
Когато спря зад мен лимузината дори се стреснах. После ме грабна в прегръдките си, отдели ме от земята. Зацелува ме по двете бузи. Заплещи емоционално за миналото и направи лицето ми в лунички от слюнка. 
Какво съм търсил в неговият край. Случайно. Как така случайно. На пътуване съм го бил ударил значи. Жестоко. Той не можел да си го позволи. Всъщност пътувал много, но само по-работа. Хемароиди хванал от това да не мърда задник от седалките. Мразил самолетите, но им свикнал. Да, от много години живеел в този град. 
Беше зачервен и явно пиян. Плесна ме два пъти радостно по лицето. Сключи ръка около врата ми в подобие приятелска прегръдка и на ключ от борбата. Не можах да повярвам, щеше още малко и да ме събори. Откъде я намери тази сила. Още си изглеждаше пухкав и безобиден като плюшено мече.

вторник, 27 ноября 2012 г.

Змийката

Ухажваше я дълго. Беше на годините на дъщеря му, голямата. Нямаше общо с момичетата които красяха онази нощ партито. Те нямаха нужда от ухажване. Те принадлежаха. На някого, без значение, но преди всичко на интереса си. Красиви, интелигентни, преди всичко много практични. Уважаваше ги, а и чувстваше своя награда. Тайнство което богоизбраните докосват. Магия за посветените. Златни пластики за победителите. А и разнообразие. Въплъщения на прекрасното. Плът и ухания за силният.
Те бяха расови, но и класови. Не подпираха стълбове и не бродиха из магистрали, не чакаха почерпка в барчето и не търсеха добрият си шанс. Те го имаха. Студентки, фолк – певици, модни дизайнерки, журналистки, актриси, че дори преподавателки във факултети и поетеси. Имаха си битието, повечето си имаха и смотаняка. Но разбираха от живот и си го вземаха. Знаеха с какво, с кого и как, кога…Те бяха мисъл с формите на изкушението, а тя братовчедка на една от тях. 
Стана въпрос за нея. Била за кратко, била изключителна. Уникален цвят на очите, уникална форма на гърдите. От малка и викали Змийката. Защото имала малко проклет нрав, но била и гъвкава като змия. Танцувала като пламъче от свещ. Дори когато нямало мелодия, а се замисляла за нещо виела тяло. Текнаха му слюнките докато слушаше за нея. Поиска да я види, късно беше.

суббота, 24 ноября 2012 г.

Позитивната енергия

Позитивната енергия ми дойде на гости. Очите й топли. Пустинни дюни, но влажни. Косата й кестен. Гласът й се лее. Трепти невидим ореол, питал съм я, дали не е парфюма й. Усмихва се, не отговаря. Но парфюм да предизвиква подобен ефект не съм срещал.
Не правим секс. Говорим си часове. Остава понякога и до късно. Топлината се лее от нея, вълни е. Пита ме защо винаги я наричам с различни имена. Усмихвам се, казвам й, че добре помня нейното. Всъщност лъжа я, съзнателно съм го забравил, но й казвам, че ми се иска жени които носят всичките тези имена да приличат на нея. Очите й се засмиват, лицето й остава сериозно и ми казва, че не съм лишен от очарование. Четем си новото което сме написали. Не се разбираме един на друг, изобщо не сме съгласни, а това сякаш ни привързва още повече. Все ми говори, че не бива така. Засаждам бури, не е хубаво, отчайвам. Изолирам се. Плаша. Стеля мрак. Разбивам надежди. Всявам смут в гърдите. Депресирам. Будя твърде много съмнения. Защо е необходима толкова много болка. Създавам я. Да, има я, но е жар която разравям и разбунвам огъня. При това

четверг, 22 ноября 2012 г.

Гласовата поща ще предаде вашето обаждане

Остана при него заради парите му, но бързо се привърза. През денят го нямаше и тя гледаше филми. Книгите му, не разбираше и той не ги четеше. Купувал ги беше отдавна. Сега не знаеше, че ги има. Вечер късно идваше, правеха секс, а после се държеше толкова мило колкото не беше предполагала, преди да заживее в дома му, че е възможно. Скучен беше, много скучен, но и създаваше чувство за сигурност. Сега разбираше колко спокоен може да бъде човек. 
Като в сън, объркан кошмар си спомняше за преди, не беше отдавна, а и се струваше преди век, уплашена кошута, объркано момиче в житейската гора, по-назад не искаше да се връща. 
Събуждаше се, а него вече го нямаше. Доста сутрини изпитваше тревога, че няма да се върне, че го е сънувала. Заспиваше отново. От страх заспиваше. Малко преди пладне не можеше вече да спи. Не излизаше, знаеше, че има демон и сама е демон. Боеше се, че ще избяга с някого и ще се съсипе. После ще съсипе и него. Или пък ще трябва да лъже, а се увличаше в лъжите, харесваха й, опиваха я, докато накрая прекалеше с тях както алкохолик с глътката. 
И както разумен алкохолик не доближаваше чашка, така и тя като разумна лъжкиня не смееше да

среда, 21 ноября 2012 г.

Ще нарисувам тъжен човек

Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика. 
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори. 
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното

вторник, 20 ноября 2012 г.

Бълхите

Това не бяха бълхи, а мутанти. Вероятно изпуснати от военна лаборатория или в следствие на радиацията причинена от изтъняването на озоновият слой. Възможно е и космически кораб от дълбокият космос да се беше разбил и изобщо произхода им да не беше земен. 
Те хапеха, те смучеха, дъвчеха, жилеха, пронизваха с бургии и миньорски пистолети, лазерни лъчи и длета на касоразбивачи, разкъсваха, довеждаха до лудост, говореха му с човешки език на сън, присмиваха му се с гласове идещи от отвъдното. Бяха безсмъртни и противни. 
Мушеха се по джобовете и портмонето му. Влизаха в ноздрите му и на всякъде другаде. Откакто загуби дома си и се пренесе в приземният етаж го подлагаха на непрекъснат тормоз. Не го оставяха да спи. Спокоен да се отпусне. Сякаш забиваха в него шпори. 
Използва всякакви препарати. Безрезултатно. Вместо да ги умори, станаха по-жизнени. 
Мажеше се със спирт и мехлеми за да не се наложи да се прости с крайник или да не умре от инфекция. 

понедельник, 19 ноября 2012 г.

Еротисимо

Потръпна. Замижа.
Топла вълна я сграбчи между бедрата. Премаля й. Изпъна тяло. 
Креслото под нея изпращя от напрежението. 
Сърцето й препускаше. Мислите я разкъсваха. Чувстваше бельото си като чуждо тяло по своето. Невинен глас на беззащитно хлапе, проплакваше в нея:
„Не е честно! Не е честно!”
Зърната й се втвърдиха до болка и впръскаха на дълбоко в недрата й нещо горчиво което предизвика сладост, нещо жарко от което я обля хлад, нещо познато което сега й се стори по-различно от всяко друго изживяване.
Немислимото й се стори прилично. Непозната се пробуждаше в нея и събличаше от себе си, съзнанието на предишната. Стори й се, че намирисва сено и гнили водорасли, незасъхнала вар от детско скривалище. Струваше й се, че пътува в спален вагон, някъде далече, някъде сама. И чува стъпките на някой вън. И тук никой няма да разбере.

воскресенье, 18 ноября 2012 г.

Защо бях на митинга?





Защо бях на протеста? Край реката в Асеновград има една чешма от която тече минерална вода, на нея е написано, че е построена в памет на Александър Кисьов. Мой много добър приятел от младините. Вдъхновил ме е сигурно за около сто разказа. Много талантлив художник беше, а и харизматик, изпълнен с енергия човек на живота. Причина да изгуби живота си много преди да достигне средна възраст: сериозна катастрофа, превишена скорост. За да спечели часове, изгуби десетилетия. Преди около десет години едни много млади, много симпатични хора Йордан и Мариана, взеха на работа ппри себе си мама. Работодатели й бяха, но ги обикна като деца, а и те направиха за нея повече, отколкото аз като син направих. Малката им дъщеричка много обичаше майка, наричаше я вместо Дафи, Дъфи. Израстваше от това момиченце една красива жена. Но жена не успя да стане. Катастрофа отне живота му. Година преди трагедията с Марияна Карабулева, Ангелина Пискова, ме направи администратор в създадената от нея група: "Истинско, а не привидно правосъдие на убийците по пътя". Знаех, много добре знаех, колко важно е това, което групата преследва, но пак не съм го разбирал достатъчно дълбоко. И когато в една иначе много красива сутрин телефона на жена ми иззвъня, а малко по-късно тя плачеше и повтаряше: "Не е честно!" също бях в шок, като разбрах, че дъщерята на колежката ни Емилия Карабулева е убита от безумен шофьор.
Злополуки винаги е имало и винаги ще има, но това, което се случва в повечето случаи не е фатална подредба на ситуации. Съдбата в тези случаи няма пръст. Жертвите освен жертви на конкретния убиецса жертви на един престъпен манталитет. Жертви са на масовата култура, на онези нейни болестни проявления, които вече са част от българската народопсихология. Безумното поведение във всички сфери, а най-вече на улицата е толерирано от тази страна на масовата култура. Нека се разбере, че има разум, че все пак: ценим живота си, не одобряваме, а осъждаме това поведение. И тогава то все по-малко ще се проявява, а жертвите по пътя ще са по-малко.

Говореща тиква

Децата се скараха, едва не се сбиха, бяха толкова възбудени, че крясъците им сигурно се чуваха през две пресечки, а аз както се бръснех едва не се порязах. 
Погледнах през прозореца. Племенникът ми и синът ми се бяха хванали за гушата. Русокосата шест годишна нимфа, дъщеря на игривата секретарка от първият етаж надаваше писъци като за световно. Двете момчета щяха да се наранят. Бяха настръхнали като декоративни петлета и се наричаха с имена от които аз се червях. Няколко улични гамена, с години по-големи, наливаха масло в огъня и историята нямаше да свърши добре. Креснах от прозореца. Момчетата се пуснаха, после си промърмориха нещо и пак се нахвърлиха с юмруци. Обърсаха добре тротоара. Погледах ги малко и цъкнах с уста. Добри бойци, но сестра ми ще ме изкара виновен. Беше ми ги поверила. Не можех да ги оставя, макар какво пък, момчешка работа. Да се учат и да растат

суббота, 17 ноября 2012 г.

Отрезвително

- Писател ли си? – попита гласът.
- Не.-отвърнах. 
Тъмно беше, гласът идеше някъде от дъното, можех да съдя по него, че е едър сърдит на много неща чичко. Очаквах да ми чете морал. 
-Художник ли си? 
- Не.
-Да не си гей?
- Не! Не съм гей!
-Жалко, значи си обикновен пияница. 
Вбеси ме, но се засмях. Нямаше позиция да ме критикува след като и той беше тук, но в крайна сметка, не казваше нещо невярно. 
-На колко си години?
-На двадесет и три. 
-Имаш ли си гадже?
-Да.
-Защо не я зарежеш?
-Ще го направя.
-Заслужава ли си?
-Кое?
-Много загубено момче си. Да знаеш. Обърка ме и аз забравих какво те питах дали си заслужава.

пятница, 16 ноября 2012 г.

Странник във фермата

Слизаше до селото да се зареди с провизии. Като не му стигаха парите пишех му в тефтера, то на кого ли не съм писала. Тъжен човек беше, необщителен. Странен и един приведен. Нещо му тежеше, нещо го гризеше. Нещо страшно трябва да е било. Аз съм загубила мъж и две деца, затрупа ги свлачище. И като се гледам на снимките от онова време. На него както изглеждаше съм приличала. Няма ги бузите, остри кости изписват едно непознато лице с ококорени очи леещи тъга и болка. Подпитвала съм го, даже доколкото ми е останало, женско очарование съм използвала. Знам, че съм груба и дива, но това се харесва на онези долу. Закачали са се с мен, малчугани които са идвали през топлите месеци на хижата. И шофьорите са ми го казвали. На четиридесет и три и по-здрава от когато и да е било, не съм още за изхвърляне. Мускулести са бедрата ми, но дълги, като на дива коза са и гърдите ми толкова големи колкото си ги правят с

четверг, 15 ноября 2012 г.

Онзи ден

На тази й са изкуствени и пее фалшиво, но прави истински хитове. Как, за коя става дума? Няма значение! И името й не е истинско, псевдоним е. И цветът на косата й не е истински, не че и това е от значение.
И аз не съм истински алкохолик, въпреки, че сестра ми твърди обратното. 
И тя не ми е истинска сестра, макар майка да твърдеше обратното.
Жена ми пък твърди, че не ме обича. Отдавна не ме обича. Но и нейното твърдение е погрешно. Последното доказателство беше онзи ден. Мисли си, тя, че истинската обич е фалша от нейните сапунени опери. Греши, тя ме обича истински. Без да го съзнава ме обича, а аз изпитвам истинско желание да се напия когато от някъде зазвучи хита на поредната хубавица с фалшив глас и бюст. Не знам от кое ме боли повече, от терора над слуха ми или от съчувствие, че си е повредила тялото.

вторник, 13 ноября 2012 г.

Ехо и Нарцис

Старецът беше толкова оглупял от възрастта, че повярва, че съм внука му. Дори да нямаше такъв не би се усъмнил. Затворен човечец беше и никой в селото не прояви любопитство какво търси този младеж в дома му, а аз просто се спасявах. Тук можех да остана на спокойствие и да рисувам истински форми, а не изкривени от шума техни проекции. 
Никого не исках да познавам, с никого да не раз
говарям, но как ме откри и тук, нямам представа. Любехме се в сеното, в таванската при плъховете, в потока върху камъните, в слънчогледите и овчарника докато животните бяха изведени.
Казах й да изчезва. Тя ме попита защо постъпвам така с нея. Помолих я да ме убие, завърти на шиш и изяде. Промърмори ми, че ще си тръгне, но не ме разбира. Отвърнах й, че иначе ще си тръгна аз и няма да ме разбере по-добре.
-Не ме ли харесваш? – гордостта й отстъпи пред чистата емоция.
-Там е бедата, че те харесвам и така те преиначавам.
-Моля?

воскресенье, 11 ноября 2012 г.

Цветовете

Не дойде само той на срещата на випуска, а беше най-добрият ми приятел от гимназията. Имах още седмица ваканция, а после трябваше да хващам самолета.
От последният му адрес който знаех ме препратиха на следващ, от там на по-следващ и по-следващ. Накрая разбрах, че живее в мазетата на един грозен блок. 
Не се зарадва, че ме вижда. На четиридесет приличаше на осемдесет и не ме пускаше да вляза. Няколко пъти му напомних кой съм. Неговият най-близък приятел от гимназията. Аз съм същият. С който туй онуй. Който тъй и тъй. Да, не го лъжат очите. Спомня си, спомня си, да не се преструва. Уморен съм и искам да свия крак, да пийна чашка с някого. Найлоновите ми чорапи, така са се спарили, че още малко ще ме пратят в космоса. Непознат съм в този град. Живея, вече в далечни, далечни земи. Да не се прави на треснат, аз ще взема пиенето. Аз съм онзи, да същият, никой друг. Няма призраци. Не съм и халюцинация, защото халюцинациите не се чувстват уморени. 
Накрая ревна и се прегърнахме. Вътре не беше чак толкова лошо колкото изглеждаше, че ще е, отвън. Имаше си хладилник от преди двадесет години. И ръждива тостер машина, за

суббота, 10 ноября 2012 г.

Моята собствена игра

Пиша върху стените това което никой няма да прочете. Скоро пространството ще се изпълни и ще изписвам думи върху думи. Изреченията ще се разбъркват. Ще се заплита казаното по-преди с казаното по-късно, все повече ще се заплита, както става в паметта ми, докато изреченията изгубят всякаква логика и значение както изгубих значение и аз. И така трябва. Защото аз съм изверг – убиец. Къде е реалното, откъде започна играта? Вече всичко е толкова размито. Нищо не е ясно, цялото битие е мъчителна илюзия необходима за изтънчеността на моето мъчение. Защото аз съм едно зло дете. Едно много зло дете! Аз съм тяло разяждано от омраза, помръкнал и опиянени от жестока игра разум и сърце. 
Аз трябва да съм тук. Харесва ми макар да е мъчително. Аз съм осъден до живот.
За най-жестокото престъпление!
Да се родя себе си.

четверг, 8 ноября 2012 г.

В един цвят

Ходехме заедно на риба и ми викаше „моето момче”, но Мазното Плешиво Куче само ме дебнеше да се издъня, за да ме катапултира от бюрото и да назначи истински „свое момче”.
Службата ми беше по-безсмислена и от живота му, но се правех, че работя, въпреки, че цялата бумащина не се нуждаеше и от час на месец за да се отхвърли. 
Бях безупречен, той ме дебнеше, а аз го мразех и хубаво се позабавлявах с жена му, докато той хвърляше въдица някъде из Апенините където беше пратен, уж, на конференция. 
Голяма сладурана! Не го очаквах, изглеждаше ми скучна и се усмихваше като шестокласничка, а ме разглоби, сглоби ме, разби ме като в миксер, изцеди. Очаквах да ме закачи с две щипки на простора. Само там дето не го направихме. Изсмука мозъка ми, през гръбнака. Напълни главата ми с дяволи и седем сутрини подред мило се глезеше, така все едно и е за първи път. Щеше да ми е тъжно, но отмъщението е по-сладко от секса и не можех да не се чувствам удовлетворен,

среда, 7 ноября 2012 г.

Да чуеш дете

Преброих опашката. Двадесет и един човека. Между тях три жени, едната с крив нос, другата – зле облечена. Мъжете как да е, можех да разбера, но жените предизвикаха такова недоумение в мен, че погледнах часовника, забравих за къде бързам и се наредих на опашката.
Момичето срещу символично заплащане изпълняваше общото желание на всеки един. Стоеше най-безцеремонно на най-оживената алея, в напреднала бременност и обслужваше. До нея огромна кутия от дъвки в която клиентите хвърляха каквото им е по душа. Нямаше касов апарат и извършваше нестандартната си дейност в явно закононарушение, но да й съставя акт не желаех.

вторник, 6 ноября 2012 г.

Водна лилия

Близо три години трае връзката ни и тя беше с три години по-голяма от мен, а изглеждаше с три по-малка. Ефирна нимфа с лунички, вирнат нос и зърна като орехи. Кафяви и твърди. Не тежеше и четиридесет килограма или поне така ми се струваше, едва ли беше висока и метър и шейсет. Заради нея се случваше да ни поискат личните карти в нощни клубове, а непълнолетният бях аз. Само с пръсти и устни ме пращаше по-високо от Тибет. Свирехме на четири ръце и ходехме из горите там където няма пътеки. Не даваше да проникна в нея. Изобщо не се събличаше от кръста надолу.
Дълго не настоявах и я предпочитах пред други момичета и жени които имах из цяло. 
Тя беше влюбена в акациите и приемаше съвсем сериозно, че има домашни любимци и те са нейните слънчеви зайчета, даже ги беше нарекла с имена. Свиреше прекрасно и сякаш се разливахме един друг когато го правихме заедно. Освен това обичах да целувам белега от ваксината направена й като дете на дясната ръка. Не, че повечето нямат, а просто защото си

понедельник, 5 ноября 2012 г.

Тъжни очи

Тя е загубила някого. Или не. Разбрала е за болест, за тежка болест. 
Толкова е хубава. Тези дълги крака преметнати един връз друг. Пръстите които държат цигарата, шията подчертана от сребърната верижка. Какво й е? Да не би скорошен фалит. Не, няма го онова гневно отчаяние. Друго е – тъга. 
Какъв цвят са тези очи. Тъмно кафяви ли? Защо не сложи тъмни очила. Ще погуби някого с тази тъга. Не, не е болест. Ръката с цигарата се движи все едно рисува с пламъче по въздуха пътечки. Пътечки каквито рисува с пръсти и по гърба на приятеля си. Излъчва живот, много живот. Но очите й са тъжни, отворили гърлото на кладенец, до дъното на душевният мрак. Пляскат криле на прилепи и призраци витаят, стенания и писъци се носят. Влага се стича надолу към мрака.

воскресенье, 4 ноября 2012 г.

Сладострастно отражение


"Сладострастно отражение"

Образът на червенокосата остана запечатан в огледалото. Нямах време да мисля как се е случило. Жена ми щеше да се върне всеки момент, в близките петнадесет – двадесет минути и да ме попита какво търси това разголено момиче в огледалото й и защо се реше с нейният гребен. 
Ударих го с юмрук, натъртих си ръката и подскочих. Изтръгнах металната закачалка от стената и я стоварих. Изкриви се. 
Затърсих предмет. Изтичах до кухнята, грабнах чука за пържоли и няколко пъти го стоварих в огледалото. Ни драскотина. Чак щях да си разтегна сухожилие от силата на ударите и дървената дръжка изтрещя като че ли ще се счупи. 

суббота, 3 ноября 2012 г.

"Всичко е съдбовно" - Стивън Кинг



Има теми – вечни предизвикателства за автора и неговото майсторство. Познати са и в литературата и киното имат своите шедьоври, десетки и стотици по-слаби изпълнения. Изглеждат дори изчерпани, но не и за добрите и още по-добри творци, а най-добрите създават от тях нови шедьоври, които затъмняват дори впечатленията от най-старите, когато сюжетите освен с всичко останало са разполагали и с очарованието на оригиналността.
„Всичко е съдбовно” е сборник с четиринадесет такива теми. По-убедителен начин на Стивън Кинг да покаже за пореден път виртуозност, просто няма. И лично приемам за ирония заглавието на предговора, в който Стивън Кинг сам се нарича: „Творец на почти умиращо изкуство” след като доказва, че и стара история може да звучи по нов начин, че тезата „всичко е казано – всичко е писано” в практиката на изкуството е изобщо без сила, докато има подобни разказвачи.  
Всяка от историите грабва, забравяш за подобни.  Не ги четеш, изживяваш ги, като дете пред огнището, омагьосан от майсторската импровизация на изключителния разказвач.

Зала за аутопсии номер четири

Историята за живия „мъртвец”, човек, който смятат за мъртъв, а той не само, че е още жив, но е и в съзнание и проследява събитията преди неговото погребение.

Човекът с черния костюм

Нямам си на представа защо Стивън Кинг е критичен към тази своя история. Поредната среща с дявола, но приказния език прави атмосферата неповторима. Под кожата си на малолетния герой, който се среща със злата сила, а всичко е по-скоро затрогващо, отколкото ужасяващо. Макар да си е и много, много ужасяващо.

Всичко, което обичаш, ще ти бъде отнето

           Смъртта на търговския пътник и описанието на едно самоубийство, колекционирането от изписаните по тоалетните бисери, тези познати мотиви наедно. Как ще завърши...

 

Смъртта на Джак Хамилтън

Изпитвам алергия към идеализираните гангстери. Дори всепризнати и безсъмнени шедьоври като „Кръстникът” малко ме дразнят. Е, българин съм, живял съм достатъчно в мутренски времена за да мразя мутрите, но този път истински се забавлявах. Романтизмът си е романтизъм, а ако автора може да го създаде, внушението е съвсем различно от псевдо – реалистичните идеализации. Става въпрос за именити американски гангстери, но на едно друго ниво, затрогват с една различна не – често срещана в истинския живот добродетелност.

Сестричките от Елурия

Това е история от поредицата за „Тъмната кула”, нова среща с уестърн- фентъзи героя Роланд, мистичния сюжет, паразитиращите същества е често експлоатирана и от самия Стивън Кинг тема, но въздействието и този път е съвсем различно.

В стаята на смъртта

Пленен и изтезаван от мексиканските тайни служби журналист. Идеята на Стивън Кинг е било да пресъздаде ужаса и абсурда подобен на някои от творбите на Кафка, но с хепи – енд. Получилото се: един супер – напрегнат трилър.

Всичко е съдбовно

Това вече трудно може да се опише с няколко думи. Притежаващ мистични и изключителни сили младеж, използван от тайните служби, но дотук е приликата с да речем: „Живата факла” и езика, и състоянието на героя е съвсем различно. Много са размислите, много изводите.

Теорията на Ел Ти за домашните любимци

Вечната семейна война като съжителство между домашните любимци: котка и куче. Забавна, с черен хумор. Много свежарска.

Пътуващото зло се отправя на север

Злото в картина. Преди „Портретът на Дориан Грей” на Уайлд е „Овалният портрет” на Едгар Алън По. Тема винаги предизвикателна, а как я изпълнява Стивън Кинг...

Обяд в ресторант „Готам“

А, ако келнерът, който изпълнява поръчката докато сте в развод с половинката ви полудее?

Онова чувство, което се изразява само на френски

Дежа Ву и омагьосания кръг в живота. Без смърт, живот в мъртвило...

1408

Това е филмирано. Като съм гледал филма дори не знаех, че е на Стивън Кинг. Препоръчвам разказа. Темата с хотела/строноприемницата/ с призраци.

Да се возиш на вагончето на смъртта

Е, подобна страховита мисъл е минавала през главата на всеки. Появява ти се злото, могъщо същество и те пита между двете големи злини, коя би избрал. Кое между най-скъпите ти неща можеш да пожертваш за да спасиш по-скъпото.

 

Петачето, което носи късмет

              Какви са вариантите, ако късмета ти се усмихне, ако едно петаче е начало на големи, още по-големи и още по-големи печалби. Трогателна социална приказка.


Истинско удоволствие. Винаги съм ценял Стивън Кинг като романист, но в този сборник Стивън Кинг е по-Стивън Кинг и отколкото в романите си. 

Защо точно мен?

Как ме позна, нямам представа. Бяха минали седемнадесет години, бях започнал да оплешивявам и тежах най-малко с двадесет килограма повече. И иначе се обличах, и различна походка имах, но още щом извика името ми придружено от сладкото: „ама хей ти ли си?”, се превърнах в онзи импулсивен юноша който бях, тогава. Изрекох нещо глупаво, грабнах я и я разцелувах насред площада, пък нека някой е видял и да доложи на жена ми, че и на щерките, че и на тъщата. Хванах я за ръка и не исках да я пускам. Дръпна се два три пъти, а после така се усмихна, че ме разтопи и възбуди. Каза ми сериозно, че бърза. Аз пък не исках и да чувам. Не и без да пием по нещо. Затъжил съм се, гаден ми бил деня, чувствал съм, че нещо ще оправи настроението ми, да не го прави по-отвратително отколкото и без друго да е. Засмя се, същата си беше останала макар значително по-привлекателна, малко отслабнала и изрусена. 

пятница, 2 ноября 2012 г.

Историята на една книга

Вижте, аз не се разбирам.
Имам интелигентен вид и знам, че казвам мъдри неща, но съм глупава. 
Той ме разбира по-добре от самата мен и ми помага и аз да се разбера.
Някога беше щастлив с мен, отделяше ми цялото си време, не мислеше за нищо друго, не мислеше за друга дори когато имаше любовница.
Изливаше цялата си страст в мен, пълнеше ме със себе си. Забравяше, че го има и има нещо каквото и да било извън мен.

четверг, 1 ноября 2012 г.

Знаме или фетиш

Откачалката пак се беше напил при откриването на изложбата си и две думи на кръст не успя да каже, преди да го отведат да си поспи. Поведението му е скандално, но че е гений, гений е… 
Балансът на агресия в картините му и приложните му творби показва истинската хармония, създава чувство на комфорт и усещане за равновесие между противопоставящите се сили между битието и личността. Разделяше света на психологическа и геометрична реалност, а между тях като знак за равенство поставяше откритата от него форма простираща се поравно измежду териториите на двете реалности. 


среда, 31 октября 2012 г.

Лечителката

Последното което видях беше как мургав мъж излезе от къщата. Изглеждаше тъжен, изведнъж се усмихна, вдигна патерицата си победоносно над главата, хвана я с двете ръце и я строши в крака с който преди това куцаше. Многобройното му семейство се хвърли да го прегръща.
Бих се усъмнил, че е истина, но преди него излезе момиче с явна анорексия. Едва ли тежеше и тридесет килограма. Започна да яде вафлата която нейната майка й подаде. 
Поговорих с човек който беше сигурен, че с едно единствено докосване старицата е разбила камъните в бъбреците му…
„Не, днес не ме боляха, но изведнъж разбрах какво е усещането да са здрави. Олекна ми, цветовете чак се промениха.”

вторник, 30 октября 2012 г.

Пробуди дивата

Изненадах се като го видях на вратата, чак леко подскочих. Поканих го, това и очакваше. Мислех, че ще е на чай, предпочете водка.
Не знаех, че пие.
Започна да говори за нея. Каза ми повече, доста ме учуди. Мислех, че й е съпруг. Оказа се, че е неин брат. Сигурно са от различни бащи. Изобщо не си приличаха. Налях си, чукнах чашата си с неговата и му казах с усмивка, че ще го размажа. Не трепна, бръкна в джоба си извади бележката ми която й пратих. Разгърна я на масата и я изрита с показалец. 
-Не го прави повече! Не знаеш какво й причиняваш. Тя не…Разбери! Грубо ще прозвучи, но тя не е нормална.
Свих устни неволно. Щях да кажа нещо много гневно, но той продължи:
-Стяган ли си бил с каиши, за да не беснееш!
-Но тя…

понедельник, 29 октября 2012 г.

Отмъщение


Някои хора са доста отмъстителни към бившите си половинки. С усмивка, един шеговит разказ по темата.

"Отмъщение"

Клонът се изви. Стори ми се, че изпращя. Леко се хлъзнах. Помислих си, че това е краят ми или най-малко ще остана на инвалидна количка до края на дните си.
Деляха ме сантиметри. Протегнах максимално шия. Отпуснах пръсти. Държах се само на

воскресенье, 28 октября 2012 г.

"Междинна станция" - Клифърд Саймък или книгата в която искам да живея

Ако можех да си избера в коя книга да живея, без да се разколебая дори бих избрал "Междинна станция". Ако можех да си избера кой литературен герой бих искал да бъда, пак без колебание бих избрал Инок - главния герой на "Междинна станция".
Инок е особняк. Дори за малкото си съседи, фермери в пустеещо място в прерията, минава за особняк. Необщителен е, вглъбен в себе си, на всичкото отгоре...изглежда безсмъртен. Те

По сред бял ден

Не успях да събера парите за откупа на колата и останах без нея. Вдигнаха ми я посред бял ден. Беше гарирана пред дома ми. Минути преди това стоях на прозореца и ако точно в този момент не ми позвъниха по телефона от службата, щеше да стане през очите ми. 
Наглост!
Случи се преди година и още чакам нещо от застраховката. Ще има да чакам. 
Преди четири месеца нахлуха в дома. Спели сме с жената най-спокойно в спалнята. Не знам какво щеше да се случи, ако някой от нас се бе събудил да отиде до тоалетната или да пие чаша вода. Аз не спя спокойно. Тя не е много добре с бъбреците и уринира често. И тази нощ е ставала. Може да е било минути преди влизането им или след излизането им. Може, дори, да са били спотаени зад някоя завеса. Не смея да си помисля какво можеше да се случи, ако ги беше видяла. 

Лунички

Да съм умен, не съм, но смятам по-бързо и от компютър. 
Липсва ми въображение и езика ми не е добър, макар да съм прочел с пъти повече книги от всеки филолог. Чета страница за 15 – 40 секунди, според зависимост от шрифта и големината на страницата, тоест броят на думите и знаците отпечатан от нея. Съдържанието няма значение защото помня текста наизуст. Компресирам го в едно тъмно чекмедже в паметта си и притрябва ли ми забавление го вадя. Свои думи обаче трудно нареждам в изражение. Да изразя свое чувство е почти немислимо. 

суббота, 27 октября 2012 г.

Сърцето ми ще остане при теб

Казах й, че не можем да останем заедно. 
Изгледа ме за да се увери, че не се шегувам и кимна. 
Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само за

щото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде

пятница, 26 октября 2012 г.

Най-красивата удавница


Сънуваше фарове и често помнеше съня си и секунди след събуждането й се струваше, че още чува тревожният крясък на крайбрежните птици. Бреговете бяха обвити в мъгла. Ежедневието й, също. Беше късогледа, но слагаше рядко очилата. Никога в автобуса, никога в таванската стая на училището където в междучасието се криеше от ученици и стриктни колеги пушеше. Предпочиташе да не вижда добре, а да се носи в мъглата. Така сякаш сънят й продължаваше, струваше й се, че й мирише на водорасли, а по устните й е утаена сол и прави живота вкусен, че стъпва внимателно по насечен скалист бряг, взира се в хоризонта и чака някого. Взира се и ту вижда, ту не вижда контури, не помни кой е онзи който чака, не помни и коя е самата тя.
В някои сутрини усещаше в бельото си песъчинки. Убиваха я, но й беше приятно. Чувстваше се различна, по координирана, мисълта й не беше насечена както обикновено, а течеше като мелодия и думите й се лееха.

четверг, 25 октября 2012 г.

Време за изповед. Не е разказ. Аз съм социално осакатен

Понякога настъпва времето сам на себе си да си кажеш някои истини в очите. Тези дни осъзнах нещо. Социално осакатен човек съм. Беше 2005 година: някаква политическа дискусия, в АБВ-форумите, която много не ме засягаше премина във фарс. Някой каза на някого: "И ти ли си от онези некадърници, които или не работят или работят за 150 лева". Случайно видях отговора, не бях участник в дискусията. Точно 
в този период публикувах във форума по нов разказ, всеки ден. Бях отворил някакви врати на някъде си, да речем към духовното. Имах вдъхновение, много вдъхновение. Осмислях така живота си, малката си душица, това, че изобщо ме има, че се случвам. Честно, този отзив много ме оскърби. Защото в онзи период, работих не за 150, а за 72 лева като продавач на вестници. Реагирах като пуснах постинг във форума, не при политическите дискусии, а в общите. Смисълът му беше, че никой няма правото да тъпчи личното достойнство. След което като мантра, няколко денонощия подред в отговорите се повтаряше, че аз съм безполезен за обществото, а камъни летяха най-вече срещу безсмисленото ми хоби: да пиша. Което бе обявено едва ли не за престъпление срещу пазарната икономика, пълна липса на обществено съзнание и безотговорност: към най-близки и най-далечни. Всичко изглежда дребно: някаква си дискусия, някакви си ругатни и оскърбления в интернет. Ежедневие, човек трябва да свиква или поне възрастния отдавна да е свикнал. Е, усмихвах се и продължих, не спадна вдъхновението ми, не помня и да се е усилило. Слава Богу, не изпълних нито един от десетките разнородни добронамерени съвети, които получих, защото с времето си голяма част от онези разкази получиха своята оценка. Написах и още много други, които имаха много, много по-висока. И по този начин, вместо да остана в калта и да бъда подходящ обект за презрение, промених много, много живота си, дори и в социален план. Има обаче нещо друго: онова не беше просто дискусия, в някакъв интернет - форум, то си беше представителна извадка на мнението на обществото. Тоест: че за него съм безполезен. Тогава е нямало как да знам, можело е само да предположа, че разказите ми ще имат успех. Можело е да вярвам, но не и да знам, че разказите ми ще имат успех. Защото не съм нито пророк, за да виждам в бъдещето, нито пък абсолютен тепегьоз, който света ще разбие с твърдото си чело, но ще бъде на неговото. По средата съм си: обикновен човек. А на него му оставаше едно: или да престане да се занимава с глупости и да бъде полезен за обществото или да продължи да се занимава с глупости и да бъде безполезен за обществото. Избор, почти фиктивен, защото бе взет от нещо повече от разума ми/Слава Богу/ инстинкта ми за самосъхранение. Продължих да се занимавам с глупости. Писал съм не защото има смисъл, а въпреки, че няма смисъл. Вече и да има, и да бъде признато, че има знам, че в дейността си /или делото си/ не съм вложил съзнание за нещо обществено полезно. Тоест дори да е такова, за мен самия няма ценност на такова. Дори да е добро, това е акт на ПСИХОПАТ. Вярвам, вярвам в любовта и доброто. Няма да отвърна поглед от човешкото. С каквото мога ще бъда полезен и с писанията си и с другите си постъпки. Но това, че съм полезен няма да ми донесе удовлетворение, защото свикнах и оцелях въпреки мисълта, че съм безполезен. Трудно ми е да си представя само колко са такива като мен в България. И не говоря само за отдадените на изкуството си, а за всички социални пластове от ънъдрграунда до вип-а.

Дрипава черга

-Ще ми кажеш ли, най-после, от-къ-де, взе шибания пистолет? – опитах се да бъда страшна и май успях защото си глътна езика.
-Ами аз, такова…-опита се да набере кураж, ама макар да се правеше на голям играч си оставаше хлапак.
-Ти какво, с това пушкало липсата на полов орган ли искаш да заместиш!
-Що не пробваш дали ми липсва.
-Как пък не!-засмях се- Голям ухажор си…
Домиля ми и го целунах по бузата. Брадата му още не боцкаше.
-Оръжието няма да те направи по-мъжествен.
-Ти пък много разбираш. Искаш ли да седнем на нашата пейка.-предложи.
-Не и докато не ми кажеш защо ти е този „Колт”?
-„Берета” е.
- С това се убива, знаеш ли?

среда, 24 октября 2012 г.

Помен

Хубаво ще ги нагостя, после ще им кажа. Ще им кажа всичко. Мога и да си поплача. 
Ето ги, майка му и сестра му. Две пирамиди премигваща лой. Огромни, тежки, грозни божества, покровителки на ограниченото съществуване, сапунените опери и разширените вени. Не махленски клюкарки, а истински старейшини отсъждащи мъдростта на всяка постъпка в своята племенна общност от две и половина улици или общо двадесетина или петдесетина къщи. Не знам колко, точно. Те знаят. 
Сестра му е прошарена, майка му боядисана прилича на квачка. Като седне на тоалетната чиния сигурно снася, иначе – не. И двете страдат от задух, високо кръвно, паднали бъбреци и

вторник, 23 октября 2012 г.

За мишките и хората - Джон Стайнбек

Лени и Джордж - две деца на времето, двама борещи се за съществуването си мъже, скитащи от място на място в борба за насъщния си, две чисти души. Твърде чисти! Опасно чисти!
Лени обича всички и всичко. От хората до мишките. Джордж обича Лени, но и това му идва в повечко и неизбежно го води от неприятност към по-голяма и по-голяма неприятност.

"За мишките и хората" или за ангела и чудовището. Може ли невинността да бъде най-голямото злодеяние? И всъщност не е ли невинността най-голямото злодеяние?

Вивалди

Разкъсваше ми се сърцето като го слушах. Ще си поговоря с него. Измъчва ме. Как да му го обясня. Ще му кажа, че свири прекрасно, но да си намери друга квартира. Даже ще му намеря и ще я предплатя. Ще му платя и транспортните за проклетото пиано. Ще мига учудено и зяпнал. Даже да се просълзи, че някакъв си кретен не го харесва заради музиката му. Навярно като всеки човек на изкуството е толкова суетен, че и един да не го признава му е достатъчно за да изпадне в депресия. После ще му мине. Ще си седне пред пианото и ще се носи сред облаците. Такива не живеят на земята. Сигурно има милион обожателки, а не съм видял да има гостенка. Вече от месец и половина е тук, а няма. И гости от мъжки пол няма иначе бих се усъмнил. Момчето е

понедельник, 22 октября 2012 г.

Прехвърчане

Доста работа имаше. Земята бе твърда, плевелите жилави и много. Прасето разбило скарата, а дядото опериран още лежеше в болницата и трябваше да свърши всичко сама. Докато пръскаше лозето, кучето скъса синджира, подгони пилците и те се разхвърчаха из съседните дворове и улицата. 
Как ги прибра и тя не разбра. После се опита да ги преброи, но май не се получи. Все различни цифри излизаха и на три пъти бяха петдесет и един, а трябваше да са петдесет и два. Прибра всичките. Сигурна беше. 

воскресенье, 21 октября 2012 г.

Да споделиш птичи глас

Душата й се разтвори, свят й се зави. 
Никога не се беше чувствала толкова красиво и толкова красива. Имаше чувството, че може да разтвори коси и с тях да полети над сините върхове отсреща и над пропастите които от далеч я грабваха. Над птичата гора край която бяха отседнали с родителите си и над хижата, да полети. 
„Птичата” не можеше да има друго име. Това беше гора на гласове, гора от гласове. 
Като че ли дърветата не бяха истински, а появили се да украсят песента. Тя бликаше от всякъде, събираха се струйките преливаха в поток и той заливаше всичко и всичко в него плуваше и танцуваше, ставаше приказно. Гонеха се духове и слънчеви зайчета. Стрели хвърчаха , стрели които не убиваха, а правеха кожата да настръхне. 
Впечатлена беше както никога.

суббота, 20 октября 2012 г.

Порочна връзка

-Утре ще се разделим, а ти няма да ми липсваш. Истински товар си, ми. Кажи ми и ти ли ме чувстваш товар?
-Не мога да си представя живота без теб.
-Не ми го казвай! Чуваш ли ме!
-Искрена съм!
-Ти си една властна жена! Нямаш право да ме задържаш, чуваш ли?
-Не те задържам.
-Лицемерка!
-Малка мръсница!
-Кажи ми го пак!
-Наслада ли ти доставя!
-Не съм перверзната, ти си перверзната. И си лицемерка! Аз съм ти камък!
-Слушай, скъпа…

пятница, 19 октября 2012 г.

Птиче

-Ще хвърля на котката това пиле! Ще го хвърля на котката…-крещеше, изпадаше в истерия, очите й се обръщаха, дереше лицето си, понякога късаше и дрехите си. Падаше на креслото, обръщаше го и се търкулваше по паркета. Роклята й се навиваше нагоре, бедрата й се разголваха. После плачеше й се молеше да й прости, а то глътнало плач я гледаше неразбиращо.
Откак големият му брат изчезна, сцената често се разиграваше. Мина година вече. Преди седем по същият начин е изчезнал й баща му. Малко след раждането му. Издирвали го и прекратили, но различно е да изчезне голям мъж, различно дете. Тя често го казваше. 
После го гушваше и плачеше в косите му:
-Ти си единственото ми! Не ме напускай само ти, недей!
-Дори да порасна, няма, мамо!

четверг, 18 октября 2012 г.

Няколко думи за "Като кълвано до смърт"

Този път ми се иска да добавя няколко думи. Разказът е писан 2006 година, бях го позабравил, но за разлика от много други, ако не бях го написал тогава щях да го напиша днес. След случая в Ловеч, в който малтретирано момче пронизва с нож един от тормозещите го съученици, след случая в София, в който бой между две момичета, праща в болницата едно от тях. След случая в Студентски град, нахлуването на биячите в едно общежитие и последвалата саморазправа. След случая в който група момчета с бръснати глави, нападат и пребиват друго, което им се е сторило или било пънкар. Всичко това само в последните седмица и това са само получилите широка гласност случаи, в действителност са с десетки пъти повече. Проблемът с детското насилие е и далеч по-сериозен отколкото изглежда покрай получилите най-широка популярност най-драстични случаи. По-сериозното от тях е, че то е масово. По-сериозни са онези случаи, много повече, за които никой не научава, дори подложения на тормоз забравя. Мисли си, че са минало. Но от малтретираното дете израства малтретиран възрастен. Неспособен на каквато и да е социална реализация, но също тъй, често способен на всичко. Напълно непредвидим и потенциално опасен. Този безличен и кротък човек със звяр в себе си е около нас, пътува с нас в тролея, сяда до нас на пейката, говорим си, срещаме се. Дори сам не подозира какво е в него, а как да разберем ние: околните. И този човек не е един, не са и двама, много са, много у нас, понеже проблема с детското насилие не е от вчера. Проблемът с детското насилие не е от вчера, но няма как да се разреши, докато има учители като прословутия хейтър, клеветник, самоназоваващ се трол в blog.bg. - човек, който не крие, че е преподавател във Варна, а е подложил на тормоз потребителите на една от най-популярните е-социални платформи у нас: с всевъзможни клевети, грубости, лични нападки, интриги, заплахи с физическо насилие и живота. Стигна се дори до смъртта на един от блогърите, а повече от месец не спират гаврите с паметта на покойния. Учители като този варненски садист дават пример на подрастващите. А докато търпим това да се случва, малтретирани сме ние. И ще има такива деца. Жертва може да им бъде всеки.http://stefankrastevcefules.blogspot.com/2012/10/kato-kalvano-do-smart.html

Follow by Email