събота, 3 ноември 2012 г.

Защо точно мен?

Как ме позна, нямам представа. Бяха минали седемнадесет години, бях започнал да оплешивявам и тежах най-малко с двадесет килограма повече. И иначе се обличах, и различна походка имах, но още щом извика името ми придружено от сладкото: „ама хей ти ли си?”, се превърнах в онзи импулсивен юноша който бях, тогава. Изрекох нещо глупаво, грабнах я и я разцелувах насред площада, пък нека някой е видял и да доложи на жена ми, че и на щерките, че и на тъщата. Хванах я за ръка и не исках да я пускам. Дръпна се два три пъти, а после така се усмихна, че ме разтопи и възбуди. Каза ми сериозно, че бърза. Аз пък не исках и да чувам. Не и без да пием по нещо. Затъжил съм се, гаден ми бил деня, чувствал съм, че нещо ще оправи настроението ми, да не го прави по-отвратително отколкото и без друго да е. Засмя се, същата си беше останала макар значително по-привлекателна, малко отслабнала и изрусена. 

Погледна ме изпитателно. После ми зададе няколко въпроса. Разказах й за тежката катастрофа след която нямам далак, за съпругата си, стана и скучно когато и заприказвах за трагикомичните си приключения като корабен стюард. Бях се пропил, за това трябваше да напусна, а и мразих морето. Това открих по-късно като създадох семейство и пуснах котва за винаги. Да, ама тогава се чувствах моряк и ако не на всяко пристанище, то поне на много от тях си имах по някоя. Сигурно и сега ме чакат. Предположих го на глас. Мисля си го, но за да бъда толкова отровен е виновен алкохола. Обърках се и вместо да спра дотук пресуших чашата на екс и тогава казах нещо което наистина не смятах:
-Ти ми беше първата. От тогава ми тръгна. От онази нощ в хижата. Ще ми кажеш ли какво откри. 
Засмя се късо. Сега смехът й приличаше на смях на момиче, тогава приличаше на смях на жена. Всички си падахме по нея. Цялата компания. Бяхме се уговорили един с друг да водим битката за вниманието и тялото й честно. Без удари под кръста, интриги, черни магии и обещания за женитба. Не знам как успяваше, но въпреки, че бяхме като побеснели песове ни караше да се държим уравновесено и вместо да се изядем от ревност дори станахме по-близки един с друг. Шансовете натежаваха ту в полза на един, ту в полза на друг. Да си призная честно, мислех си, че нямам. Пикника беше остроумен, поетичен, атлетичен. Държеше се като мъж който знае какво желае една жена и имаше успехи сред момичетата. В началото спечели и нейното внимание. Но да я има, не успя. Замъкът и Рошльо бяха оригинали от класа. Като родни братя си приличаха в глупостите, но ги вършеха симпатични. Лъжеха безогледно, знаеха всички нови вицове и имаха мотори, а тя се качваше ту с единият, ту с другият. Дремльо беше хипнотизатор, такъв и остана. Сега е сред политическият елит. Не познава никого, не приема нищо на сериозно, а живота за него е една игра която печели. Имаше един който вече не помня. Той беше лудо влюбен, а беше и красиво момче. По него премираха най-малко седем жени, но той премираше по нея. В един момент чак притесни останалите и му отстъпихме писта и тя започна да излиза с него. Мислехме, че са гаджета до онази нощ. Танцуваха и се притискаха. Гледахме ги със завист. После чукахме чашки и си казвахме, че следващият път в живота и любовта ние ще имаме шанс. Да но на вторият танц танцуваше с друг. 
Не се държеше леко. Владееше ни, дори отхвърленият й кавалер беше утихнал и призна, че не са гаджета. Все още не. После без болка и каквото и да е отрицателно чувство, но не без вълнение рече на останалите на масата.
-Тази вечер, тя ще избере един. 
Ако бяхме друга компания можеше да има неприятни последици. Дори не сме съзнавали колко по-мъжки сме се държали от много големи мъже. Всеки я желаеше, никой не загуби хладнокръвие. Въпреки алкохола, бурни страсти не се разразиха. Прилепяше тялото си плътно във всеки докато танцуваше. А какви форми само и каква гъвкавост!
После излезе за дълго с Рошльо. Помислихме си, че е избрала, но някой надникна от прозореца и каза и на другите. Двамата стояха кротко на стълбите и пушеха.
Не й се сърдехме въпреки, че ни стана ясно, че си играе с всички.
Изненада ни, но най-изненадан останах аз. След туй ми липсваше. Много ми липсваше, но толкова щастлив ме направи, че болка не изпитах. Тя замина. Къде? Никой не разбра. Седмица траеше връзката ни, а накрая тръгна с предният на този влак който ми каза, че ще тръгва. Въздишах около месец. Напих се няколко пъти, а после имах друго и друго и друго момиче. Бях се променил. От нерешителността ми нямаше и следа. 
От години не пия, сега рядко се случва да кръшкам. 
Често мисля защо избра мен в онази нощ. Да можех да разбера, щях да разбера много неща за живота си изобщо. Едва ли може да ми отговори. Както навярно не може да ми отговори никоя от всички жени които съм имал. 
Тя е класическата жена. Като нея постъпват всички. И никога не знаят.
Казах го на глас, а тя се усмихна иронично и рече:
-Но аз знам. 
Засмях се. Не искаше да ми каже, но настоях. Тогава изрече:
-Прилепях се до всеки, нали помниш? Притисках глава в гърдите ви…
Млъкна за кратко. Не очаквах да го каже, но го каза:
-Само твоето сърце не трепна. 
Стана, рече бързам. Блъсна една банкнота под чашата и преди да се опомня от шока си, нея вече я нямаше. 
Права беше. Седемнадесет години не трепна сърцето ми, но сега за една минута го разкъса. 


любовна и еротична психо драма

1 коментар:

Follow by Email