Вивалди

Разкъсваше ми се сърцето като го слушах. Ще си поговоря с него. Измъчва ме. Как да му го обясня. Ще му кажа, че свири прекрасно, но да си намери друга квартира. Даже ще му намеря и ще я предплатя. Ще му платя и транспортните за проклетото пиано. Ще мига учудено и зяпнал. Даже да се просълзи, че някакъв си кретен не го харесва заради музиката му. Навярно като всеки човек на изкуството е толкова суетен, че и един да не го признава му е достатъчно за да изпадне в депресия. После ще му мине. Ще си седне пред пианото и ще се носи сред облаците. Такива не живеят на земята. Сигурно има милион обожателки, а не съм видял да има гостенка. Вече от месец и половина е тук, а няма. И гости от мъжки пол няма иначе бих се усъмнил. Момчето е
симпатично. Изглежда музиката му е достатъчно за да задоволи всяка своя тръпка. Носи се от пиеса на пиеса. Импровизира, понякога си прави някоя шега преминавайки от мелодия позната от векове в някоя от крещящите от кръчмите еднодневки. Повечето от нещата обаче не съм чувал. Изглежда са негови. Не съм меломан, но мога да определя, че има наркоза в нотите му. И колкото по-прекрасно свири, толкова повече ме мъчи. Ще го изгоня. Ако не разбира с добро, няма да е с добро. Ще го заплаша. Даже може и да го ударя. Мисля, че няма да се наложи. Ще бъда побеснял като пес и с разголени зъби. Ще го хвана за яката и ще му кресна да се омита с шибаното си пияно. Ако подаде жалба? Тогава ще му мисля. 
Мога и да му разкажа всичко. Едно по едно, бавно, с подробностите. Така както не съм разказвал на никого. Последните й години бяха ад. Болести след болести. Епикризата й е по-голяма от тълковен речник. Сега е почти добре. Вече ходи и излиза. Прилича на призрак, но пак е очарователна. Усмихва се и дори се опитва да готви. Отровно ястие да направи пак ще се облизвам. Надава килограми от моят апетит. Колкото повече се храня аз, толкова повече напълнява. Вече е сигурно четиридесет. Още малко й трябва и пак ще изглежда както някога. Седем – осем килограма. Тя е ниска и ще изглежда идеално. Никога не е била особено пищна и пак събираше погледи. От известно време не заспива при усилието да разгърне книга. Дори иска да играем карти, но аз не мога да издържа и шмекерувам, а тя се ядосва и тъкмо за това ми е още по-изкусително да шмекерувам, защото виждам емоция, която я прави да изглежда такава каквато беше преди, но едва ли е полезна за нея. Като укрепне малко ще играем. Знам, че ще се оправи. Вече изживя достатъчно. Време е да тръгне нагоре. Ще бъде почти същата като преди. Почти, защото никога няма да върне слуха си. Това е сигурно. Ще му го кажа и той ще ме разбере.
Не мога да слушам най-прекрасната музика без нея. Всеки ден да я слушам и сърцето ми да се къса, че тя не може. Защото тя много обичаше музиката. Много. Любехме се на музика и се карахме на музика. Хранехме се и дори спяхме на музика. Понякога и смъквах слушалките от ушите да й се накрещя, а тя ми се хилеше и ми минаваше. Ходехме на концерти дори когато парите едва ни стигаха за наем. Избягвахме през три преки барчетата в които шумно пускаха безвкусици. Струваше ми се като заспи, че дъха й е музика. Ще ги запозная, но няма да й кажа, че свири. Едва ли ще ми я отнеме, защото не може да я разбере. Само мъж който я е видял красива забелязва, че още е красива. Колкото и изтънчени сетива да има не може да улови отлетялото време. Трябва да я види и да ми повярва. Не искам да нагрубявам този талантлив младеж, но той не знае колко мъчителна за някого може да бъде красотата му. 
„Ужасно е да си несподелен.”-ще му кажа-„Представи си, да свириш, а всички около теб да са глухи. Точно така се чувствам. Точно така. Разбираш ли, тя за мен е всички. Откакто боледува, аз се изолирах. Няма с кого другиго да слушаме музиката ти.”
Трудно ми е, но ще му го обясня. Ще кажа, че пречи на един единствен човек в цялата вселена и това съм аз. И това, че не мога да го понасям е доказателство за таланта му. 
Звъня, вече десет минути звъня. Така се е задълбал, че не може да ме чуе. Вратата изщраква. Разтрепервам се. Сърцето ми бие в гърлото. Развълнуван съм. Езикът ми се преплита. Прилича на младо божество. Дори като не свири излъчва хармонията. Обърквам се. Стои на вратата, очаквах да ме покани. Все пак съседи сме от скоро. Пита ме какъв ми е проблема. Блясва в погледа му усмивка. Явна подигравка. Като, че ли ме пита: „Какво търсиш тук, извънземният.” Чувствам се неловко. Мога за секунди да му скърша крехкото вратле, но само с поглед ме обезоръжава. Опитвам се да го поканя да излезем, но лицето му се разтяга в такава гримаса, че чак на мен ми става кисело от самият себе си. Казвам му, че свири прекрасно. Той кима с разбиране и ми казва: „знам” и съм дотук. Чудя се да плача ли или да се смея. Не ми казва нищо, само поглежда часовника. И аз не мога да му кажа нищо повече. На всичко отгоре взема да ми мирише зле. Май освен неприятен е и нечистоплътен. 
Мелодията ме застига по стълбите. Не мога да си обясня как излиза от пръстите на същият човек с който се опитвах да разговарям. 
Тъжно ми е. Май ние ще трябва да се изнасяме. Тя се е събудила. Гледа ме усмихнато. Влачи, опитва се да ми каже нещо, но се измъчва. 
Взима лист и химикал и ми написва:
„Ще помислиш, че съм полудяла, но от известно време в стаята ни има вятър. При затворени прозорци ме вее. Приятен е. Не можеш да си представиш колко е приятен. Топъл един, летен, закачлив. Като ме погали, вътре в себе си чувам мелодии. Разбираш ли? Допир е, а отключва звук. Много приятно усещане. Сякаш съм музикален инструмент. Не мога да ти опиша. Прекрасно е! Сега например, в мен звучи Вивалди. Шантаво, нали?”
Много шантаво. Съседът ни точно в този момент свиреше пиеса на Вивалди. 
Преди да й го напиша, написа тя:
„Когато ме хванеш за ръка. Тогава вятърът започва.”


човек и изкуство

приказна и диаболична фантастика