воскресенье, 28 октября 2012 г.

Лунички

Да съм умен, не съм, но смятам по-бързо и от компютър. 
Липсва ми въображение и езика ми не е добър, макар да съм прочел с пъти повече книги от всеки филолог. Чета страница за 15 – 40 секунди, според зависимост от шрифта и големината на страницата, тоест броят на думите и знаците отпечатан от нея. Съдържанието няма значение защото помня текста наизуст. Компресирам го в едно тъмно чекмедже в паметта си и притрябва ли ми забавление го вадя. Свои думи обаче трудно нареждам в изражение. Да изразя свое чувство е почти немислимо. 

Особеностите си крия. И без да са известни минавам за отнесен. До двадесет и пет бях девствен, а в университета, докато учех, минавах за идиот. Сега преподавам на идиотите икономика, а преди година преброих луничките на най-красивата си студентка. Бяха 3383 по цялото тяло, а аз щастлив. Мъкнахме се два месеца по кафенетата преди да го направим. Оказа се, че е девствена. Кълнеше се, че ме обича. Прие да се омъжи за мен и обичаше да хапе върха на лявото ми ухо и да ми шепти единствените думи които не можех да запомня. Не мога да си обясня защо. Заклех се пред себе си, никога да не броя луничките й, за да не й открия, без да искам, способностите си. Но беше толкова красива когато спеше след секс, че не издържах. Преброих ги, пак – 3379. Проверих три пъти, макар никога в живота ми не се е случвало да сбъркам цифра. Наистина имаше с четири лунички по-малко. Четири?! Какво означава четири? Колко пъти го правихме? Четири. Но каква връзка може да има? Възможна ли е? 
Събудих я да експериментирам. Преброих ги – 3378. 
Стана ми едновременно и тъжно, и радостно. Щях да загубя луничките й, но си представих чистото й лице. По-точно опитах се да си го представя, но не успях. Изпълни ме любопитство. Компютърът показа, че лицето й ще е много красиво, но това което показа и аз можех да изчисля. Нямаше да е същото. Всичко не можеше да се предвиди в бройка. И желанието ми да видя лицето й пречистено така ме стимулира сексуално, че накрая тя не можеше да говори. Вървеше и пееше като славейче. Пристъпваше все едно ще полети и се усмихваше така че редовно имаше някой минувач блъснал се в стълб или две коли целунали се на кръстовището което пресичаше за да направи покупки. Обаждаше ми се по пет пъти на ден на работа. Три билета за курорт изгоряха, че стигахме само до оправяне на багажа, а после уж набързо и за последен път у дома, а закъснявахме и не усещахме как ваканцията ни е минала без да сме излезли и от квартала. Нищо красиво не е вечно. Така пише в книгите, а живота не е толкова дълъг за да обори това твърдение, но достатъчно дълъг за да го потвърди. Все по-трудно спадаше броят на луничките докато накрая замръзна на 1001. Като казвам, че замръзна, става въпрос за две седмици. През тях тя не беше отзивчива, а аз не проявих настойчивост. Време беше все пак за малко пауза, да си поговорим и да седнем пред телевизора като хора. Да отидем на кино или на театър. Да заспим рано прегърнати, но облечени. Да обсъдим жизнено важни въпроси за човечеството или най-после да отидем на екскурзия. Нищо от това не сторихме. Стори ми се, че ми е сърдита. На нея й се е сторило, че аз съм сърдит. Смяхме се като го споделихме един с друг и поиграхме карти и пихме вино на свещи. Бързо й се приспиваше. Не говореше така прекрасно както преди, а аз не умеех да правя това. Ако ще е, да й казвам пасажи от някоя книга наизуст по-добре да си я прочете. 
В краят на втората седмица, животът и взе да се възвръща. Стори ми се безпричинно, но отново се усмихваше и чуруликаше като пойна птичка, ръкомахаше с ръце и стъпваше така все едно, че всеки миг ще полети. Говореше красиво, нетърпеливо и вдъхновено. Опитах се да намеря причини за поведението й. В началото не успях, но после заподозрях нещо. Излъгах я, че ще имам следобедни лекции до късно. В действителност всички бях отменил. Забавих се два часа, колкото да й дам време и внимателно, използвайки всяко укритие за да не бъда забелязан се промъкнах към дома. 
Видях го, точно като излизаше. 
От четири години съм преподавател и познавам това изражение. Знам кога един млад мъж е щастлив толкова. Той сияеше. Още неволно посягаше към ципа на панталона си за да го вдигне. Тръгна към близката кръчма, а аз след него. Присламчих се, почерпих го бира. От дума на дума заговори за жената при която е бил. Не каза подробности, преди да започне ме позна и духна. За секунди имаше изражение на циганче хванато в бостан, а след това нямах време да му кажа нищо.
Тръгнах към дома си. 
Беше в толкова добро настроение, че когато и казах да се съблече го направи веднага, без да възрази, както ставаше напоследък.
Преброих луничките. Бяха колкото последният път – 1001. 
Не разбирах. Не бяха правили секс. 
И ме изпълни най-дивата и безсилна ревност. 


хумористична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email