суббота, 23 февраля 2013 г.

Редакторът

Да напише своя книга не успяваше, а имаше за какво. Нелек живот, страховит интелект, изключителен език. Истинска райска градина пъстра от значения, плодове на познание и изкушение, хиляди стилистични техники, невероятно умение да открива тази от тях която най-ефектно затрогва. По кръчмите ни убиваше. Хипнотизираше и губехме слово, чувствахме се деца които трябва да мълчат и да го гледат зяпнали с широко отворени очи и да се учат. Някои от нас печелиха награди, пътуваха из света за премиери, всички издавахме, повечето бяхме четени, но един на друг не се четяхме. Той се мъчеше с текстовете ни. Понякога само гримьор, понякога пластичен хирург, понякога истински касапин. Веднъж му казах съвсем сериозно, че ще го убия. Повярва ми. Уплаши се, страхлив си беше. Трепереше като лист. Сигурно съм изглеждал звяр. Онези страници ми бяха много скъпи. Излязоха от мен като стенание при сексуален акт, като порив да бъда, като озарение отвъд, като първото ми любовно писмо ме развълнуваха и имаха, имаха връзка с цялостното послание. Нямаше рязка граница като език и ритмика с останалото. Този книжен плъх искаше да ги отреже. Щеше да ги отреже. Озъбих му се, казах, че няма подобно право.
-Нямам, но ще го направя!
-Ще намеря друг редактор!

Градинката

Ни дом, ни дръвче, но градинка ще имам…
Работлив съм и прост. Умеят ръцете ми, носи гръбнакът ми, сърцето не се уморява. Налагам се когато трябва. Ту с усмивка, ту с ръмжене. Ако трябва и с шамари, но не се е случвало от младини. Има ли работа, иска сериозност. Седнем ли на масата душа иска, всичко да се изпие и пак весело да бъде. Момчетиите ме слушат, а като казах момчетии някои са по – възрастни от мен. Пълни отрепки сме, ама и без нас не може. Когато плоча трябва да се налее или стара къща да се бутне, където теориите не стигат, а трябва и здрав кръст там сме. Езикът ни някакъв интернационален, но се разбираме, май само ние и не толкова с думи, колкото и аз не знам с какво. С погледи или миризми на кожите или че един глад и жажда ни мъчат, нямам представа. Аз говоря почти литературно защото навремето имах едно гадже учителка. Човек искаше да направи от мен, но

Агент Иова

Включи се според указаният в мрежата. Трябваше да запише телефонните разговори на непознато лице. Това му беше и работата. Случваше се да чуе много лични неща, но не влагаше нищо лично. Не изпитваше наслада, че се докосва до най-съкровеното, нито се чувстваше като на театър, не предизвикваха тръпка или желание преживяванията на обектите. Това което чуваше, забравяше. Това което не успяваше му беше напълно безразлично. Имаше си свой живот, съпруга, хлапе на осем и девойче на дванадесет години, обичаше да рисува миниатюри с пастели, посещаваше църквата и изучаваше Библейският текст. Имаха семейни приятели, кола и компютър които изплащаха. Имаше си бинокъл за да наблюдава птици, а не хора и най-нормални човешки скрупули и възмущения. Работата си изпълняваше съвестно и не се интересуваше какво се случва с лицата които подслушва. За него проникването в мрежата беше като да нарисуваш портрет по поръчка, ако си художник, да пуснеш кафе, ако си барман или да продупчиш билет, ако си кондуктор. И в тази вечер всичко мина по мед и масло докато не чу гласовете. Бяха познати, а не можеше да си спомни откъде и когато осъзна кои са се побоя да се изключи, а за нищо на света не искаше да ги чува.
-Къде ходиш, къде бродиш Сатана?

Любов със стихия

Сигурно се е запил и бурята го е сварила в селото. 

„Тя май започна преди седмица в клетките ми, а сега в цялата природа се разрази…”


Може й да е заспал на масата и дори да не е разбрал. Дано да е така, че да не тръгне глупчото към вилата. Ще си мисли колко ли я е страх, а тя за него се страхува. 

Чувства се като в буре барут. Всеки момент очаква мълния да падне, токът спря още при първите проблясъци и далечен тътен на гръмотевиците. 
Стените скърцат като корабна палуба, не намери свещи, дървата бяха влажни и не успя да запали камината, само задими стаята. 
Покрива прокапа. 
Гредите издаваха вопли. Като борец на тепиха, застанал в мост, напрегнал последни сили за да се спаси от туш, но губещ. 
Изтрещяваха счупени стволове, а пляскането на клоните приличаше на автоматични изстрели

четверг, 21 февраля 2013 г.

Хлапачката

-Кажи де, кажи! Какво толкова пише в тази дебела тухла! Как и беше името! А, да, „Война и мир”…-гласът й беше писклив и неприятен и без да се глези, а тя определено се глезеше. Заедно с майка й се качи на предишната спирка и се налагаше някак да я изтърпя, но поведението й адски ме дразнеше.
-Престани. По-тихо, моля те. Срам ме е.
-Кажи, де, пише ли за суета и слава.
-Да, пише.
-Ама за звездна суета и слава.
-За повече от звездни, за човешки.
-Виж пък ти, за човешки. За мотоциклети пише ли?
-Не, нямало е тогава.
-Ама, че скука. Знам, знам, че е нямало. Сигурно пише за водка. Аз мога да се зъбя ето така. Виж…Мога и да се плезя ето така. Виж…Мога и да събирам очите си. Виж…Мога още много неща. Героите правят ли ги?
-Не.
-Не, ли? Значи не можеш да научиш от тях всичко, а живота те учи каквото трябва. За какво пише изобщо в тази книга?

воскресенье, 17 февраля 2013 г.

Самата Аз

След силиковия бюст и устни, разбра, че е възможна операция на гласните струни. Експериментална още, скъпа. Но тя беше подготвена за риска, а от продажбата на албумите си имаше достатъчно пари за да си я позволи. Искаше й се да пее със свой истински глас пред публика. Песните й бяха компютърно модулирани, ставаха хитове, но блясъка и звездният успех отдавна не я радваха. Парите и суетната тръпка, че е в сънищата на милиони мъже не бяха вече достатъчно за да я правят щастлива. Тъжна беше в себе си, макар все усмихната се снимаше. Направи си операцията.
Три години по-късно беше възможна и операция на мозъчните гънки. Приятелки я съветваха да не си пръска парите, да си остане кукличка, защото умните са тъжни, интелектуалките са задръстени, замислените бързо остаряват, а мъдрите не познават радостта, неразбрани и презрени са, посмешище за децата, дори. Тровеха й душата, объркваха я пред съдбоносното решение. Омръзна й обаче мъжете да я подиграват и имат за гумена играчка, журналистите да си правят шеги, да не може да намери език в обществото, а името й да бъде пословично за женското лекомислие. 

Моминско тяло

Косеше, не, че му беше работата. Никой не се интересуваше от тази земя и тази трева. Изоставена, ничия, обградена от скалисти порти, дива като характер на пустинник, немарлива като външен вид на просяк. 
Туристите които преминаваха на големи групи в топлите месеци и оредяваха когато климата ставаше суров и опасен прехода из тези високи над морското равнище места, гледаха скалите и редките растителни видове намиращи се под и над поляната, а нея не забелязваха. 
Тревата и храсталаците по нея бяха същите навсякъде. 
Гледаха езерата, обичаха и езерото край хижата която той от четиринадесет години насам поддържаше. 

Follow by Email