Глухият скитник

Пръстта съхнеше ли, съхнеше и се напука.
Подобно устни се разтвори, а той умееше да чете по движенията на устните. И глух бе за мълвата.
"Вземи част от мен" - говореха му. - "И ме отнеси далеч, много далеч".
И той напълни торба с твърди като камъни буци и тръгна. 
И все не намираше място.
И все не чуваше мълвата, а единствено тревожният глас в себе си.
И торбата често го прегазваше.
Често искаше да я хвърли, но си спомняше устните.
Приличаха на устни на майка и на любима.
И забравяше колко тежки са за него думите, които са му изрекли.
И продължаваше, а една вечер замръкна в опустошено от стихии село.


"Виж скитника!"
"Торбата, само."
"Сигурно носи нещо скъпо, много скъпо!"
"Не ви ли дразни тоя! Децата ни гладни..."
"И старите ни родители мрат!"
"И няма песни!"
"А имаме бръчки"
"И мазоли, и нищо друго!"
"Какъв скъперник!"
"Как стиска торбата, само!"
"Да вземем торбата на скъперника!"
"Да вземем каквото е и да купим зърно за посев!"



Не чуваше мълвата. Глух се роди за нея.


Взеха му торбата, а като видяха какво има в нея, се почувстваха измамени.
И бяха тъй гневни, тъй безумни, че го биеха дълго с буците.
Вързаха го и го замеряха с тях.
Замеряха го яростно и плюеха.
Замеряха го с това, което тъй дълго му тежа. 
Замеряха го, докато умре.