Бълхите

Това не бяха бълхи, а мутанти. Вероятно изпуснати от военна лаборатория или в следствие на радиацията причинена от изтъняването на озоновият слой. Възможно е и космически кораб от дълбокият космос да се беше разбил и изобщо произхода им да не беше земен. 
Те хапеха, те смучеха, дъвчеха, жилеха, пронизваха с бургии и миньорски пистолети, лазерни лъчи и длета на касоразбивачи, разкъсваха, довеждаха до лудост, говореха му с човешки език на сън, присмиваха му се с гласове идещи от отвъдното. Бяха безсмъртни и противни. 
Мушеха се по джобовете и портмонето му. Влизаха в ноздрите му и на всякъде другаде. Откакто загуби дома си и се пренесе в приземният етаж го подлагаха на непрекъснат тормоз. Не го оставяха да спи. Спокоен да се отпусне. Сякаш забиваха в него шпори. 
Използва всякакви препарати. Безрезултатно. Вместо да ги умори, станаха по-жизнени. 
Мажеше се със спирт и мехлеми за да не се наложи да се прости с крайник или да не умре от инфекция. 

В този период нашият неудачник беше с единият край на улицата. Продаваше вестници като дете или пенсиониран пощенски служител, а сносна работа не можеше да си намери, защото беше мръднал, а не че в идеалният свят в който живеем има безработица. Отказал беше алкохола и ударил го на разсъждения които го правеха нещастен и обиждаха позитивният дух на напредничавото човечество. Заради безсънието причинено от ухапванията на бълхите погледът му беше пламнал като на комита. Имаше си куп ежедневни проблеми на които хората обръщат внимание, а той не. 
Не му стигаше обаче всичко това и на целият пейзаж чувстваше неистово вдъхновение и това правеше бедата му по-голяма. 
Време е да споменем, че нашият непрокопсаник се мислеше за писател.
На никой не му пукаше от такива безобидни болни които вместо да впрегнат енергията си в нещо полезно за обществото и да живеят като нормални хора, са предпочели наркозата на приятното невежество, но трябва да признаем, че в този период той наистина пишеше хубаво.
И това го правеше още по-нещастен. 
Лъжеше се, че е щастлив. Не беше. 
Отдаваше прекалено голямо значение на идиоматичното си хоби. Писателят или печели добре и си плаща данъците или е умрял и е бил полезен за времето си, но тъй като настоящето е идеално, трябваше да живее в него и нямаше никакви причини да се бунтува, да бленува, да бълнува. 
Да рисува, също. Защото без картини от думи имаше такъв прекрасен живот който всеки човек е способен да види и без него, а ако не е способен, показва му го телевизията която се прави от професионалисти, а не от бълхари като него. 
Никой нямаше нужда и от това да мъдрува, защото, ако беше толкова мъдър щеше да има пари, а щом няма – къде е тръгнал да поучава хората. 
Трябваше да размисли над тези неща. Колкото и умел да беше езика му, колкото и екзалтирано да беше съзнанието му и разтворени сетивата му. Колкото и трепетно сърцето му, колкото и бясна бушуващата в него хормонална буря, колкото и озарена душата му и ритмичен и ясен ума му, да бяха. Колкото и разтворено да беше подсъзнанието му, а духът влюбен, трябваше да съобрази, че пръска полезна енергия излишно и да не пише, а да се захване с нещо реално. 
Казах му го, но той не прояви благоразумие и пишеше.
Не мога да бъда безпристрастен, добър приятел съм му, трябва да ви кажа, че пишеше прекрасно, но казах ви….
А и бълхите не бяха съгласни да го оставят да се самоубие. С какво щяха да се хранят после, ако безумието му го погубеше…
Седнеше ли на фотьойла пред компютъра, стоварваха няколко кохорти от авангарда си. 
Гърчеше се и чешеше като улично псе. Рошав и с набола брада малко приличаше на такова. Пръстите му обаче продължаваха да бият по клавишите, ако бяха метални искри щяха да хвърчат. 
Ред след ред екрана се пълнеше, а той четеше и се чудеше: „аз ли написах това”…
И се пълнеше, и пълнеше, а той се чудеше: „и какво исках да кажа с това”.
Можете да заключите колко нормално беше състоянието му. 
А екрана се пълнеше ли, пълнеше и той не разбираше, и не разбираше, а бълхите хвърляха в неравната битка следващи и следващи резервни части докато накрая стигнеха до успех. С подскок ставаше от мястото си и изричаше такива неща които са недопустими за човек с литературни претенции, а аз имам благоприличието да не повторя. 
Палеше цигара въртеше се като пумпал и още малко да се разплаче, че са му прекъснали мисълта. 
А трябваше да им благодари, защото бяха загрижени за него.
Пръскаше ги с препарати, на два пъти сам се натрови от тях, а бълхите не умираха и изобщо „това което не ги убиваше, ги правеше по-силни.” 
Плодяха се и се множаха. По-стройни ставаха редиците им. Настъпленията им, по-остри. По-страховити набезите им. 
Направи в стаята езически ритуал какъвто са правили на време селяните за прогонване на поповите прасета, лисни въшки и колорадски бръмбари. Накрая хитрата планинка която изпълни тайнството му взе пресолено и се наложи две седмици да не пуши, а бълхите бяха все толкова. 
Извади продънените си мебели и боядиса стаята и пода.
Три дена живя в сладостна нега, но на четвъртият те се завърнаха подсилили мощта си, десетократно. 
Ако преди го прекъсваха по веднъж на три страници, сега го прекъсваха по три пъти на страница.
Но екранът се пълнеше ли, пълнеше, пълнеше. 
Нито съветите на агроном и бактериолог помогнаха, нито десетте обезпаразитени котки на бабата която отиде на екскурзия при сина си и помоли нашият герой да се грижи за „рожбичките й”
Разбира се, съгласи се, тя го нарече „добро момче”, а той си мислеше, че бълхите като скочат на котките ще напуснат стаята му. 
Въпреки, че това не се случи, продължи да пише. 
Учудвах се, но го четяха. Публикуваше в интернет и имаше недобросъвестни хора които го окуражаваха и така обезсмисляха усилията и свидните жертви на бълхите.
Съвсем се учудих, че му провървяло. Публикуваха го тук там. И книжка му излезе. Аз не чета напоследък, но когато ми разписа екземпляр, за да не го обидя свих книжката в джоба. 
Не бях го виждал близо година, отбягваше ме, нямам представа защо, а сега ми се струваше напълнял, жизнен , по- нормален и по-тъжен.
Стана дума и за това.
-Чел ли си „Война на световете”? – попита ме.
-Отдавна. – излъгах го.
-Марсианците изчезнаха безпричинно. Бълхите в стаята ми, също…
-Е, й?
-Откакто не ме хапят…Не мога да седна да пиша. 



приказка и диаболична фантастика