За страха или да прецакаш пазача си

 Препускане с шосейка в Деня на независимостта




Страхът е пазач, но страхът е и изтънчен мъчител.
Униформен е. Тъп. И като такъв, понякога с изключително точна оценка за реалността. 
В спокойно състояние, той ще те опази от всякаква възможна бърза смърт, но за сметка на това: неизбежно ще те убие бавно.

Страхът черпи от силите.
Колкото по-силен става той, толкова по-слаб си ти. 
Колкото по-убедителен е, толкова по-излишен е разума ти. 

Ако в спокойни ситуации все пак те опазва, най-вече като не ти дава възможност да вземаш рисковани избори, то в екстремални ситуации е напълно излишен товар.

Ако те е страх от високо и не успееш да се освободиш от него, когато си нависоко - ще те убие. За това, ако искаш да се лекуваш от страх от височини, поемай по-често този риск, като имаш предвид, че за теб е с пъти, с десетки, може би стотици пъти по-голям риск, отколкото у човек, който не се страхува от височини. 

Екстремалната ситуация или ще погуби него, или теб. 

Ако си достатъчно разумен за да различиш свой страх като излишен (безсмислен), тогава нещата са ясни. Колкото и мъчителен да е, правИ това, което те кара да не правиш. 

Имай предвид, че много често "излишните", "безсмислени" страхове се оказват основателни, а разумът ни е подвел. 

Но изглежда няма по-мъчително от това да си затворен в подлудяващ страх. 
Това е най-мъчителната форма на инвалидност.

Преди по-малко от два месеца имах тежко падане с колело. При скорост около 50 км/ч.
Бях без каска и провидението ме опази. Лявата ми ръка, обаче пострада по-сериозно, отколкото в началото ми изглеждаше. Счупен пръст, много голям хематом на дланта и много тежка травма в китката. 

Още ходя на процедури във физиотерапията. 

Това е шосейка, другото ми колело. Малко (подчертавам: малко) е по-евтина от онзи МТB (с който ме е видял Бае Коста на Руен), но пък развива по-сериозна скорост. Стига да се движиш с нея по шосе. 

Ако е по родните (след като си падал толкова скоро с нея) си е близко до игра на руска рулетка. 
Ужасна е пътната настилка почти по цялата страна. 
Често: новото асфалтиране я прави по-опасна. 
Не е била качествена и преминаващите тежко товарни камиони са направили едни коловози, по които да се премине с колело с тънки гуми е като да вървиш по въже над пропаст и по време на буря. 
На места коловозите (за разнообразие) са комбинирани с дупки, с всевъзможни кръпки и като си лек (шосейката ми е само 8.500 кг.) прилиташ като врабче (или като жабче, което не чете новини), приземяването е винаги на късмет. 

Колкото и да ме болеше ръката, реших да се поразходя, че и направя една по-стабилна разходка, точно с това колело. 

А и ако чете някой ездач на шосейка, сигурно се чуди да ми се смее или да ме съжалява. Защото - всички падаме, травмите обикновено са сериозни; аз - трети месец съм с недобре служеща ми, боляща ме и трепереща лява ръка, но сравнение с това, което изживяват останалите колеги на шосейки е нещо семпло. Нямах операции, лежане в болница, дори не ме гипсираха; носих една ортеза, която свалях и слагах. 

Карането на шосейка е несравнимо удоволствие, но неизбежно се плаща с травми. Работата е да продължиш въпреки тях. Защото най-тежката травма е страхът. 

Събудих се съвсем рано, но знаех, че няма да мога да заспя. Целта ми беше далеч по-скромна. Згалево, което се намира точно на 18 км. от дома. Докато пиех бустера, изчислих, че както и да карам ще съм там по тъмно. Няма да мога да намеря близкия Средни връх. Ще трябва да си намеря друга цел. Оставаше малко време да реша. Можех да хвана влака до Троян. От Троян да отида до Априлци, това беше и запланувано преди да падна. 

Да, ама сега съм решил разходката от Троян до Априлци да е комбинирана с нещо друго, за което все още не съм адекватен. Някъде другаде ще е. 

Пещера Гарваница. На 11 км. от Крушуна е и на около 60 от Плевен. Бил съм веднъж там, но с кола. Попитах се, дали е добре за първо излизане. Реших, че или ще го направя или не. По-добре да опитам. 

Някой може ли да изчисли, колко е вероятността да те тресне кола на първият по-дълъг велопоход, след два месеца лечение?

Случи ми се близо до Пордим. 
Карах си възможно най в дясно, но чух удар и излетях...
Усещане за дежа ву.
Пак тупнах по ръце. Този път имах ръкавици. 
Тропнах си и главата. 
Този път носих каска. 
Излетяха бутилките от рамката. 

Случиха се едновременно десет неща.
Шофьорът изчезна. 
Спря в отсрещното движение бус с работници роми. Много емоционални.
Спря кола. От нея изскочи униформен полицай. 
Попита ме: да вика ли Бърза помощ.
Казах му, че няма нужда.
Единият от работниците ми подаде бутилката да пия вода.
Същото ми се случи и преди два месеца. Една жена ми подаде тогава търкалящата се бутилка и ми каза да пия вода. 

Полицаят пак ме попита да вика ли Бърза помощ.
Пак му казах, че не съм за Бърза помощ.

Когато останах сам тръгнах към вече много близкия Пордим.
Честно: не помня качих ли се или не се качих на колелото. 

Мислех си за това, че съм направил сериозен пропуск, че не съм си взел носни кърпички. 
Не знам защо толкова ме дразнеше това точно в този момент. От шока? Най-вероятно. 
Изглежда не бях пострадал толкова колкото миналия път. 
Градът вече се беше събудил. Влязох си в първия супер и си купих носни кърпички, мокри кърпички и един Марс.

На колелото нищо му нямаше, поне видимо. Зачудих се какво да правя. 
Тръгнах без план. 
По-скоро за да се проверя.
Стори ми се, че мога да го направя точно така, както бях решил да е сутринта. 

Но се подведох. 

Още се чудя:

Колко е шансът да те блъсне кола още на първият поход след травма?

Колко луд трябва да е човек, който да продължи, след като го е блъснала кола?

Май е широко разпространена лудост. И диагнозата е: водач на шосейка. 

Шокът ли беше, що ли, но в Пордим хванах друг път, когато се усетих, че много удължавам беше късно, а и не бях ходил Вълчи трън. 


След това имаше едно страшно спущане: преди Дойренци, но прецених, че за преценката ми допринася малко постравматичния стрес от падането преди два месеца и катастрофата преди около час.

Сега беше твърде късно и да се отказвам.

И когато излязох на пътя между Ловеч и Деветашката пещера...

И с падане, и без падане; и с катастрофа, и без катастрофа...тук си е доста рисковано, дори за опитни ездачи на шосейка.  









За трети път посещавам Деветашката пещера. 

За втори път е велопоход. Миналият път беше с Муленцето (Драг-Гранд Каньона), а сега с...наричах шосейката си Пони-то, но явно не й харесва това име, май не й харесва да я оприличавам на яздитно животно. 

Същата сутрин, малко преди да стана, в просъница ми заприлича на праисторически тигър, спирачките на саблените му зъби.

Някога работих в Палеонтологичния музей в Асеновград при Димитър Ковачев. Докосвал съм се до саблените зъби, приликата е наистина поразителна. Само, че онова е кост, това е алуминий. И така: шосейката ми е Съблезъб, не я яздя. Тя ме носи...Като всяка котка - защото си иска. Но реши ли: не ми се мисли. Четири излизания с нея - едно сериозно падане и една катастрофа.

Голям съм карък, но решил съм да прецакам пазача си: ще го прецакам.

Снимах се до Непобедимите, сочейки Чък Норис, защото явно в този ден се мислих за негов братовчед. Този рекламен винил на Непобедимите е точно в края на моста преди Деветашката пещера. Епизоди от "Непобедимите - 2" са снимани в Деветашката пещера, за което Силвестър Сталоун - продуцент на блокбастера е и спонсорирал построяването на моста.

Деветашката пещера е пълна с прилепи.
С положителност по-умни от прословутия Глупав прилеп Пешо - любимец на плевенските деца и герой от кукления сериал "Приключенията на кученцето Карла"

Прилепите (не Пешо) са и символ на Деветашката пещера. 
Внушителна е. Като в огромен храм си, като в черепа на непознато езическо божество с много, несиметрично пръснати очни ями, през които се процеждат слънчеви лъчи. 

Ромоли рекичка, камари камъни са подредили стълбища, тераси, тунели; обиталище на древни страхове и наедно - убежище от тях. 

Прилича на фентъзи декор.

Винаги ме обзема спокойствие на това място, но в този ден имах да прецаквам пазача си. Страхът, на който не биваше да се подавам, колкото и основателен да изглежда. Обичам тази езда, няма да предам нито Муленцето, нито Саблезъб, нито безименото МТБ (което беше безименно, но заради Бае Коста, ще го наричам вече Руен).

Заради предизвикателството ли, заради що ли, този път движението беше много по-натоварено. Някои коли прелетяваха и (сигурен съм) с над 200, освен това лявата ми ръка, за която ми оставаха още 2 физиотерапевтични процедури от натоварването вече трепереше.

Продължих към Крушуна, но когато стигнах и ми оставаха само 11 км., при това спокоен път към Гарваница се отказах. 

Готиното на Гарваница е спускането по въжено стълбище над пропаст. Леката доза адриналин, която след катастрофата и около 40-те километра след нея през натоварения трафик, изобщо нямаше да усетя. 

Ще дойда друг път. Тръгнах към Плевен, но нали този ден съм си карък спуках гума в Летница. Звъннах на сина да ме вземе. Седнах в прекрасния фитнес парк на центъра и наслаждавайки се на спокойствието, зачаках Боби да дойде с рено-то. 


Не знам каква е вероятността да катастрофираш на първото пътуване след травма. 
Не знам колко луд трябва да е човек да продължи.
Не знам що за карък трябва да си, за да спукаш в същия този ден и гума.
Но знам на кого винаги мога да разчитам. 

Дори само заради това, което казах в последното изречение, мога да кажа, че съм един много щастлив човек.










Дървото на Ева

 „И рече лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?”

Лука /13: 7/

Криех се от закона в затънтени села почти година. Не се задържах дълго. Не можех да си позволя да си създам живот, не исках да си създам нов живот. Приемах настоящето като цел. Намирах следващото и следващото си убежище. Все имаше някой който не е виждал от години син или внук и аз запълвах празнотата. Работа имаше, храна и подслон също. От останалото исках да се избавя. 

Знаех, че гоненицата няма да продължи вечно. Положението ми беше много сериозно, но го приемах на игра. Интересно ми беше колко време ще мине докато ми щракнат белезниците. И така: от село на село, от дом на дом. Лозар сред лозарите, овчар сред овчарите. Мнозина се досещаха, че крия нещо, но бързо ги печелих. Любопитството им стигаше до една болезнена граница, а после преставаше да ги интересува истината за мен. 

Бях работлив млад човек, винаги усмихнат, нямах големи изисквания и често сам си преустройвах от старият обор или от таванската, обиталище. Разказвах за света, вслушвах се в мъдростите на времето. Всичко каквото се налагаше умеех, пиех за компания без да се напия и се държах почтително към възрастта. Внасях енергията на младостта в живота им. Харесваха ме, аз тях също и едва ли в главата на някой се е задържала дълго мисълта, че в действителност съм престъпник. 

Знаех къде са скрити бурканите със спестявания, под коя дъска са наследените накити, в кое чекмедже са парите от продадената крава или реколта. Така и до нищо не се докоснах. Това също беше част от играта. Можех, но ми се струваше твърде просто. Интересно до кога ще удържа на изкушението. Веднъж се влюбих в селска учителка, а една ветеринарка едва не ме принуди да се оженя за нея. На няколко пъти можех да наследя имоти, стига да имах кураж да се задържа, но тогава разбирах, че в селата ми харесва само при мисълта, че някой ден ще ги напусна. Представих ли си го като свой живот картината ставаше печална. И бързах да си тръгна и ида другаде. Научих се да подрязвам лози и да плета рибарски мрежи, да поставям бракониерски капани и да кастрирам прасета, да правя сирене и да квася мляко, да варя ракия и теля крави.

Така се озовах в дома на Ева. Държеше да я наричам майка. Обръщаше се към мен със „сине”, но разказваше за живота си такива неща каквито една майка трудно би признала пред сина си. Имала е пет съпруга. Обичала е и е мразила. Всички надживяла. Твърдеше, че е на седемдесет. Изглеждаше по-млада. Погребала е всичките си съпрузи. Децата, от които не се е отрекла, са се отрекли от нея. Казваше, че е прокълната и пееше с най-красивият глас. 

Струваше ми се понякога, че е младо момиче, а това по лицето й е маска. 

Разказа, че веднъж докато била в сеното с онзи, който още не й бил мъж, тригодишното дете от този, който все още й бил мъж, паднало в кладенеца. Не можах да разбера дали говори истина. Имах чувството, че ме изпитва. Признава ми шокиращи неща за себе си, за да призная всичко което крия. В селото хората се бояха от нея. Никой не можеше да потвърди дали говори истината или не. 

Настанила се е тук едва преди двадесет години с мъж, който се представял за неин син. Будили съмнения. Тогава макар и повяхваща била все още хубава. За миналото си говорила противоречиви неща и никой не беше сигурен къде в действителност е живяла преди това. Престанах да се интересувам. До никъде нямаше да стигна. И пред мен разказите й бяха противоречиви. Един път спомена, че имала внучка: точно нейно копие с която искала много да ме запознае. Друг път решително отрече да познава който и да е било от внуците. Подозирам, че тя няма собствени спомени. Това, което ми разказва е всичко което се е говорило за нея. Всяка клюка която е чула за себе си е приела за истина. За да не я боли от лъжата. Да не се налага да се бори с нея.

Живееше скромно. Къщата й беше три пъти по-малка от останалите. Телевизора й чернобял. Имаше седем кокошки и прекрасни рози. Две сливи, две кайсии и ябълка от която не можех да късам…

-Това дърво е особено –предупреди ме още от началото тя – Не го бера. Ражда един – единствен плод. Само един…Оставям го, докато падне.

Вдигнах рамене. Казах й, че няма да пипам плода.

-Трябва да ме разбереш, сине. Да разбереш и дървото. Не случайно природата го е създала така. Този плод сигурно му е много скъп. Щом е един, сигурно му е скъп като дете.

Чувствителна жена. Не вярвам и дума от всичките онези ужасии които ми разказа за себе си.

-Като падне ябълката, ядеш ли я?

Усмихна ми се и ме разроши. Имаше нещо много мило в жеста й:

-Ех, ти. Има ли значение какво става с плода след като падне?

Не искаше да ми отговори и повече не я разпитвах.

Когато я виждах застанала на прозореца с часове да наблюдава единствената ябълка бях готов и със змей да се сражавам за да я опазя.

-С какво ти е толкова скъпа?

-Една е. Лиши ли се дръвчето ми от нея, то следва да бъде отсечено. Този плод го опазва.

-Истинска природна аномалия -засмях се аз.-Винаги на едно и също място ли зрее?

-Не, но винаги е както сега. Един плод. Само един. Понякога става по-голям, прилича на златен. Текат ми слюнките като го гледам и не смея да се махна от прозореца да не би някое хлапе да го скъпа. Друг път е жалък, още от началото червив, деформиран. Понякога прилича на болен. Цял е на петна и гние още преди да е паднал. Винаги, винаги е обаче един. Така ще е до края на живота ми, сигурна съм. Ябълката ми има един плод, аз една ябълка…

Нещо ми се завъртя в главата, в нещо не бях съгласен, но имах нужда от време да го осмисля. Цял ден помагах на казана. Вареше се ракия и доста си пийнах. Пиян не бях, но имах кураж.

Когато застанах под ябълката ме напусна.

Стори ми се, че е още на прозореца и ме гледа.

Уплаших се и даже се отказах.

Накрая все пак го сторих. Откъснах ябълката.

„Това не е плодът на живота ти, мамо…И животът не е единствен плод. Реколти е. И те трябва да се берат…Искай повече…”

Тежеше в ръката ми като сърце. Струваше ми се, че съм го откъснал от себе си. Толкова ме болеше. Все едно изтръгнах ембрион, а плацента се стичаше по пръстите ми. И не знам защо имах чувството, че тече и в ноздрите ми, и по гърлото ми. Повръщаше ми се.

Жестоко беше. Трябваше да го сторя.

Тъй правим децата. Жестоко късаме. И трябва.

Тази малка радост я лишаваше от всички останали които тя заслужаваше.

Случи се така, че ме арестуваха на следващият ден. Не знам как бяха разбрали за мен, но бях подготвен. Рано или късно щеше да се случи.

Няколко месеца по-късно получих в затвора колет с ябълки и едно кратко и много мило писмо:

„Наскоро се срещнах с внуците си. Иска ми се да те запозная с нея. Говорила съм ти…”

P.S. Всичките тези ябълки са от дръвчето. Тази година то даде много. Благодаря ти, синко…”


Вместо сърце

Парите му взе, всъщност не й дойдоха зле, но много меко казано, щеше да оцелее и без тях. 

Цялата работа беше, за да си мисли, сладкият мухльо, че питото си е платено, да не се раздвоява, разводнява и тъй нататък, има си семейство, а и тя не иска да се обвързва с обвързан. 

Хареса го, да. Привлече я, силно. 

Пожела го, на мига. Има го, още същата нощ. 

Симпатичен беше, без съмнение. Висок, нито едър, нито слаб. На мястото си всичко. Без животински мускули, но атлетичен. Смехът му, светъл, импулсивен. Ухаеше на себе си, имаше характер под парфюма. Смигаше дяволито, разбираше от живот. Създаваше настроение. Всичко това обаче, не би означавало много, ако тя не се нуждаеше от случката. Излезе даже за да срещне, онзи който не познава, а ще й хареса. И дълбоко в себе си, искаше да е точно такъв: обвързан. 

Ако не беше, щеше да прекара с него приятна вечер, но не и нощ. Да си поговорят, да преценява дълго заслужава ли си или не. Не й се мислеше, повръщаше й се от мислене. Имаше нужда от близост, а не от дълбоки преоценки на действителността. На този основното му качество беше късмета. Срещна я в подходящ за него момент. Това е всичко. Късата пола не беше за него, а за някого. Силно начервените устни, високите ботуши, лекомисления смях. Сладките муцунки които репетираше пред огледалото, ей така, за пред себе си, които никога не правеше, а можеше още от тринадесетгодишна. Не, не разбираше какво искаше, докато се приготвяше. По-късно осъзнаваше. 

Пи преди излизане петдесет грама коняк за блясък в очите. Топъл беше вятъра. Малко я възбуди, вътрешно разплака. Тежко й беше напоследък, безпричинно. Нещо като отчаяние, нещо като апатия, че чак отвращение. Не можеше да понася все повече хора, но най-вече най-добрата си приятелка. Своят мащеха. 

Първата й мисъл, когато видя хубавелката беше: „Това момиче ще създаде проблеми.” Четири години беше по-голяма от нея, но изглеждаше по-малката й сестра. Наивна, колкото си искаш. Иначе бързо се спечелиха. Не само външна беше приликата им. Едни и същи филми обичаха, по една и съща музика си падаха, едни и същи мъже харесваха, но мащехата й, само ги харесваше. Нали си имаше вече. Вярна съпруга беше. 

Невероятно, но факт! 

Спокойна в малкият си свят. Изглежда щастлива. Мозъкът й е заприличал на един затлъстял, стар котарак. Свит на кравай в скута на времето. Старица с външност на момиче. Не създаде никакви проблеми, но благоверният й, напоследък не е никак благоверен и това го знае дори дъщеричката му. Прави се на мъж, има си млада заложница в къщи. Нея й е все едно. Има си топлината, има си уюта, дори приятелка като в училище. Да го обича, не го обича. Просто й е топло в неговият свят. Вирее в него. Дава всичко от себе си, всичко каквото се пожелае от нея. Декоративно цвете. Ухае, краси и готви прилично. Прави го за удоволствие. Умее го. Някога е рисувала. Сега не иска да чуе дума по въпроса. Прави се, че не иска да чуе и дума по въпроса колко е хубава, но и харесва, а и то е очевидно. Свято поведение, че чак гадно. На всичкото отгоре все повече си приличат. Все повече… 

„Като нея ли ще бъда! Като нея, ли…Трови ме, държанието й. Трови ме, близостта й. Заразява ме със себе си. По-голяма е все пак. Все пак, аз съм дъщеричката в къщи. Тя ми е примера. При това тази прилика. Не усещам как се изменям. Подражавам й, лош климат ми е, но още я обичам. Не мога нито да я нараня, нито да спра да се боя, че без да искам ще я нараня. Защо ли я мисля!” 

Почувства слабост в коленете. 

Седна на една пейка. 

Спомни си майка си. Призрак някакъв от детството. 

Преди по-често ходеше на гроба й. Сега по-често хващаше в ръката си сребърното сърце. Единственото останало от покойната. Носеше го на врата си от седем годишна. Почти не го сваляше, дори в банята. Изпълваше я увереност стиснеше ли го в ръката. Без да го откачва. Пазеше я, ако не от злото, то поне от страховете й. Пръстите й бяха свити около него и сега, когато непознатият я заговори. 

Просто я попита, чака ли някого. 

Отвърна му най-дръзко и с онази от репетираните пред огледалото муцунки: „Теб”. После допълни, че е чакала, кавалера закъснял, а тази вечер била настроена за кръчма. Даже имала една предвид. Сянка на свенливост премина през лицето му. Ах, дявол такъв! Хареса й това. Изобщо си го хареса. От пръв поглед си го хареса. Халката на пръста му бодеше очите. Още по-добре. Тръгвал си утре, направо в десетката. 

Кикотеше му се, докато пиеха, както никога не беше предполагала, че може. И речникът й беше различен. По-скоро ролята, отколкото този тип я възбуждаше. Искаше да избяга от себе си, да съблече памет и поведение, всички страхове да съблече, цялата тежест и домашни настроения. Чувстваше се гола още преди да е свалила дрехите си. Не, че я питаше, но сума лъжи му наговори. Че е от провинцията, че никой не познава тук, учила, но прекъснала. Глупости още един милион му наговори. Той ли я попита дали ще струва нещо или тя му каза, не можеше да си спомни. На сутринта отчете, че малко преигра. Губеха й се моменти и не изгаряше от желание да си ги спомни. Напуснаха заедно хотела. Прииска й се да го изпрати до гарата, но щеше да бъде глупаво. Седна в едно забито бистро и изпи четири кафета. Бяха минали повече от два часа, когато ръката й несъзнателно посегна към медальона, но не го откри. Ледена вълна я заля. Ясно й стана, какво се е случило. Скъсал се е синджира. Най-вероятно е в хотелските завивки. Не си и помисли да го потърси. Осъзна, че няма да го намери. Ръката й искаше да стисне нещо, но мястото беше празно. Макар да знаеше, че няма нищо там, пак неволно посягаше. Скоро нямаше да се отърве от навика. И за да има за какво да се хване влезе в един бижутериен магазин. Имаше разбира се и сърца, но нямаше кое да замени изгубеното. Парите които й беше оставил стигнаха точно да си купи една сребърна монета която окачи на место сърце.

За страха или да прецакаш пазача си

 Препускане с шосейка в Деня на независимостта Страхът е пазач, но страхът е и изтънчен мъчител. Униформен е. Тъп. И като такъв, понякога с ...