Препускане с шосейка в Деня на независимостта
блог за художествена литература|лично творчество на Стефан Кръстев - cefules
За страха или да прецакаш пазача си
Дървото на Ева
„И рече лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?”
Лука /13: 7/
Криех се от закона в затънтени села почти година. Не се задържах дълго. Не можех да си позволя да си създам живот, не исках да си създам нов живот. Приемах настоящето като цел. Намирах следващото и следващото си убежище. Все имаше някой който не е виждал от години син или внук и аз запълвах празнотата. Работа имаше, храна и подслон също. От останалото исках да се избавя.
Знаех, че гоненицата няма да продължи вечно. Положението ми беше много сериозно, но го приемах на игра. Интересно ми беше колко време ще мине докато ми щракнат белезниците. И така: от село на село, от дом на дом. Лозар сред лозарите, овчар сред овчарите. Мнозина се досещаха, че крия нещо, но бързо ги печелих. Любопитството им стигаше до една болезнена граница, а после преставаше да ги интересува истината за мен.
Бях работлив млад човек, винаги усмихнат, нямах големи изисквания и често сам си преустройвах от старият обор или от таванската, обиталище. Разказвах за света, вслушвах се в мъдростите на времето. Всичко каквото се налагаше умеех, пиех за компания без да се напия и се държах почтително към възрастта. Внасях енергията на младостта в живота им. Харесваха ме, аз тях също и едва ли в главата на някой се е задържала дълго мисълта, че в действителност съм престъпник.
Знаех къде са скрити бурканите със спестявания, под коя дъска са наследените накити, в кое чекмедже са парите от продадената крава или реколта. Така и до нищо не се докоснах. Това също беше част от играта. Можех, но ми се струваше твърде просто. Интересно до кога ще удържа на изкушението. Веднъж се влюбих в селска учителка, а една ветеринарка едва не ме принуди да се оженя за нея. На няколко пъти можех да наследя имоти, стига да имах кураж да се задържа, но тогава разбирах, че в селата ми харесва само при мисълта, че някой ден ще ги напусна. Представих ли си го като свой живот картината ставаше печална. И бързах да си тръгна и ида другаде. Научих се да подрязвам лози и да плета рибарски мрежи, да поставям бракониерски капани и да кастрирам прасета, да правя сирене и да квася мляко, да варя ракия и теля крави.
Така се озовах в дома на Ева. Държеше да я наричам майка. Обръщаше се към мен със „сине”, но разказваше за живота си такива неща каквито една майка трудно би признала пред сина си. Имала е пет съпруга. Обичала е и е мразила. Всички надживяла. Твърдеше, че е на седемдесет. Изглеждаше по-млада. Погребала е всичките си съпрузи. Децата, от които не се е отрекла, са се отрекли от нея. Казваше, че е прокълната и пееше с най-красивият глас.
Струваше ми се понякога, че е младо момиче, а това по лицето й е маска.
Разказа, че веднъж докато била в сеното с онзи, който още не й бил мъж, тригодишното дете от този, който все още й бил мъж, паднало в кладенеца. Не можах да разбера дали говори истина. Имах чувството, че ме изпитва. Признава ми шокиращи неща за себе си, за да призная всичко което крия. В селото хората се бояха от нея. Никой не можеше да потвърди дали говори истината или не.
Настанила се е тук едва преди двадесет години с мъж, който се представял за неин син. Будили съмнения. Тогава макар и повяхваща била все още хубава. За миналото си говорила противоречиви неща и никой не беше сигурен къде в действителност е живяла преди това. Престанах да се интересувам. До никъде нямаше да стигна. И пред мен разказите й бяха противоречиви. Един път спомена, че имала внучка: точно нейно копие с която искала много да ме запознае. Друг път решително отрече да познава който и да е било от внуците. Подозирам, че тя няма собствени спомени. Това, което ми разказва е всичко което се е говорило за нея. Всяка клюка която е чула за себе си е приела за истина. За да не я боли от лъжата. Да не се налага да се бори с нея.
Живееше скромно. Къщата й беше три пъти по-малка от останалите. Телевизора й чернобял. Имаше седем кокошки и прекрасни рози. Две сливи, две кайсии и ябълка от която не можех да късам…
-Това дърво е особено –предупреди ме още от началото тя – Не го бера. Ражда един – единствен плод. Само един…Оставям го, докато падне.
Вдигнах рамене. Казах й, че няма да пипам плода.
-Трябва да ме разбереш, сине. Да разбереш и дървото. Не случайно природата го е създала така. Този плод сигурно му е много скъп. Щом е един, сигурно му е скъп като дете.
Чувствителна жена. Не вярвам и дума от всичките онези ужасии които ми разказа за себе си.
-Като падне ябълката, ядеш ли я?
Усмихна ми се и ме разроши. Имаше нещо много мило в жеста й:
-Ех, ти. Има ли значение какво става с плода след като падне?
Не искаше да ми отговори и повече не я разпитвах.
Когато я виждах застанала на прозореца с часове да наблюдава единствената ябълка бях готов и със змей да се сражавам за да я опазя.
-С какво ти е толкова скъпа?
-Една е. Лиши ли се дръвчето ми от нея, то следва да бъде отсечено. Този плод го опазва.
-Истинска природна аномалия -засмях се аз.-Винаги на едно и също място ли зрее?
-Не, но винаги е както сега. Един плод. Само един. Понякога става по-голям, прилича на златен. Текат ми слюнките като го гледам и не смея да се махна от прозореца да не би някое хлапе да го скъпа. Друг път е жалък, още от началото червив, деформиран. Понякога прилича на болен. Цял е на петна и гние още преди да е паднал. Винаги, винаги е обаче един. Така ще е до края на живота ми, сигурна съм. Ябълката ми има един плод, аз една ябълка…
Нещо ми се завъртя в главата, в нещо не бях съгласен, но имах нужда от време да го осмисля. Цял ден помагах на казана. Вареше се ракия и доста си пийнах. Пиян не бях, но имах кураж.
Когато застанах под ябълката ме напусна.
Стори ми се, че е още на прозореца и ме гледа.
Уплаших се и даже се отказах.
Накрая все пак го сторих. Откъснах ябълката.
„Това не е плодът на живота ти, мамо…И животът не е единствен плод. Реколти е. И те трябва да се берат…Искай повече…”
Тежеше в ръката ми като сърце. Струваше ми се, че съм го откъснал от себе си. Толкова ме болеше. Все едно изтръгнах ембрион, а плацента се стичаше по пръстите ми. И не знам защо имах чувството, че тече и в ноздрите ми, и по гърлото ми. Повръщаше ми се.
Жестоко беше. Трябваше да го сторя.
Тъй правим децата. Жестоко късаме. И трябва.
Тази малка радост я лишаваше от всички останали които тя заслужаваше.
Случи се така, че ме арестуваха на следващият ден. Не знам как бяха разбрали за мен, но бях подготвен. Рано или късно щеше да се случи.
Няколко месеца по-късно получих в затвора колет с ябълки и едно кратко и много мило писмо:
„Наскоро се срещнах с внуците си. Иска ми се да те запозная с нея. Говорила съм ти…”
P.S. Всичките тези ябълки са от дръвчето. Тази година то даде много. Благодаря ти, синко…”
Вместо сърце
Парите му взе, всъщност не й дойдоха зле, но много меко казано, щеше да оцелее и без тях.
Цялата работа беше, за да си мисли, сладкият мухльо, че питото си е платено, да не се раздвоява, разводнява и тъй нататък, има си семейство, а и тя не иска да се обвързва с обвързан.
Хареса го, да. Привлече я, силно.
Пожела го, на мига. Има го, още същата нощ.
Симпатичен беше, без съмнение. Висок, нито едър, нито слаб. На мястото си всичко. Без животински мускули, но атлетичен. Смехът му, светъл, импулсивен. Ухаеше на себе си, имаше характер под парфюма. Смигаше дяволито, разбираше от живот. Създаваше настроение. Всичко това обаче, не би означавало много, ако тя не се нуждаеше от случката. Излезе даже за да срещне, онзи който не познава, а ще й хареса. И дълбоко в себе си, искаше да е точно такъв: обвързан.
Ако не беше, щеше да прекара с него приятна вечер, но не и нощ. Да си поговорят, да преценява дълго заслужава ли си или не. Не й се мислеше, повръщаше й се от мислене. Имаше нужда от близост, а не от дълбоки преоценки на действителността. На този основното му качество беше късмета. Срещна я в подходящ за него момент. Това е всичко. Късата пола не беше за него, а за някого. Силно начервените устни, високите ботуши, лекомисления смях. Сладките муцунки които репетираше пред огледалото, ей така, за пред себе си, които никога не правеше, а можеше още от тринадесетгодишна. Не, не разбираше какво искаше, докато се приготвяше. По-късно осъзнаваше.
Пи преди излизане петдесет грама коняк за блясък в очите. Топъл беше вятъра. Малко я възбуди, вътрешно разплака. Тежко й беше напоследък, безпричинно. Нещо като отчаяние, нещо като апатия, че чак отвращение. Не можеше да понася все повече хора, но най-вече най-добрата си приятелка. Своят мащеха.
Първата й мисъл, когато видя хубавелката беше: „Това момиче ще създаде проблеми.” Четири години беше по-голяма от нея, но изглеждаше по-малката й сестра. Наивна, колкото си искаш. Иначе бързо се спечелиха. Не само външна беше приликата им. Едни и същи филми обичаха, по една и съща музика си падаха, едни и същи мъже харесваха, но мащехата й, само ги харесваше. Нали си имаше вече. Вярна съпруга беше.
Невероятно, но факт!
Спокойна в малкият си свят. Изглежда щастлива. Мозъкът й е заприличал на един затлъстял, стар котарак. Свит на кравай в скута на времето. Старица с външност на момиче. Не създаде никакви проблеми, но благоверният й, напоследък не е никак благоверен и това го знае дори дъщеричката му. Прави се на мъж, има си млада заложница в къщи. Нея й е все едно. Има си топлината, има си уюта, дори приятелка като в училище. Да го обича, не го обича. Просто й е топло в неговият свят. Вирее в него. Дава всичко от себе си, всичко каквото се пожелае от нея. Декоративно цвете. Ухае, краси и готви прилично. Прави го за удоволствие. Умее го. Някога е рисувала. Сега не иска да чуе дума по въпроса. Прави се, че не иска да чуе и дума по въпроса колко е хубава, но и харесва, а и то е очевидно. Свято поведение, че чак гадно. На всичкото отгоре все повече си приличат. Все повече…
„Като нея ли ще бъда! Като нея, ли…Трови ме, държанието й. Трови ме, близостта й. Заразява ме със себе си. По-голяма е все пак. Все пак, аз съм дъщеричката в къщи. Тя ми е примера. При това тази прилика. Не усещам как се изменям. Подражавам й, лош климат ми е, но още я обичам. Не мога нито да я нараня, нито да спра да се боя, че без да искам ще я нараня. Защо ли я мисля!”
Почувства слабост в коленете.
Седна на една пейка.
Спомни си майка си. Призрак някакъв от детството.
Преди по-често ходеше на гроба й. Сега по-често хващаше в ръката си сребърното сърце. Единственото останало от покойната. Носеше го на врата си от седем годишна. Почти не го сваляше, дори в банята. Изпълваше я увереност стиснеше ли го в ръката. Без да го откачва. Пазеше я, ако не от злото, то поне от страховете й. Пръстите й бяха свити около него и сега, когато непознатият я заговори.
Просто я попита, чака ли някого.
Отвърна му най-дръзко и с онази от репетираните пред огледалото муцунки: „Теб”. После допълни, че е чакала, кавалера закъснял, а тази вечер била настроена за кръчма. Даже имала една предвид. Сянка на свенливост премина през лицето му. Ах, дявол такъв! Хареса й това. Изобщо си го хареса. От пръв поглед си го хареса. Халката на пръста му бодеше очите. Още по-добре. Тръгвал си утре, направо в десетката.
Кикотеше му се, докато пиеха, както никога не беше предполагала, че може. И речникът й беше различен. По-скоро ролята, отколкото този тип я възбуждаше. Искаше да избяга от себе си, да съблече памет и поведение, всички страхове да съблече, цялата тежест и домашни настроения. Чувстваше се гола още преди да е свалила дрехите си. Не, че я питаше, но сума лъжи му наговори. Че е от провинцията, че никой не познава тук, учила, но прекъснала. Глупости още един милион му наговори. Той ли я попита дали ще струва нещо или тя му каза, не можеше да си спомни. На сутринта отчете, че малко преигра. Губеха й се моменти и не изгаряше от желание да си ги спомни. Напуснаха заедно хотела. Прииска й се да го изпрати до гарата, но щеше да бъде глупаво. Седна в едно забито бистро и изпи четири кафета. Бяха минали повече от два часа, когато ръката й несъзнателно посегна към медальона, но не го откри. Ледена вълна я заля. Ясно й стана, какво се е случило. Скъсал се е синджира. Най-вероятно е в хотелските завивки. Не си и помисли да го потърси. Осъзна, че няма да го намери. Ръката й искаше да стисне нещо, но мястото беше празно. Макар да знаеше, че няма нищо там, пак неволно посягаше. Скоро нямаше да се отърве от навика. И за да има за какво да се хване влезе в един бижутериен магазин. Имаше разбира се и сърца, но нямаше кое да замени изгубеното. Парите които й беше оставил стигнаха точно да си купи една сребърна монета която окачи на место сърце.
За страха или да прецакаш пазача си
Препускане с шосейка в Деня на независимостта Страхът е пазач, но страхът е и изтънчен мъчител. Униформен е. Тъп. И като такъв, понякога с ...

-
Колаж: Elfi Elfida Имам си една точка на рамото която от малък уча да се превръща в пеперуда. Когато ме накажеха или уроците ми бяха...
-
Сънувах се четирисет години Ти си луд а Искам да ти кажа Не те познавам Любовници Блус за пустинята От звяра Истина с коси в сънов...
-
За сега само в онлайн вариант Седмица след бруталното убийство в Катуница, което разтърси цяла България и ...