Препускане с шосейка в Деня на независимостта
Страхът е пазач, но страхът е и изтънчен мъчител.
Униформен е. Тъп. И като такъв, понякога с изключително точна оценка за реалността.
В спокойно състояние, той ще те опази от всякаква възможна бърза смърт, но за сметка на това: неизбежно ще те убие бавно.
Страхът черпи от силите.
Колкото по-силен става той, толкова по-слаб си ти.
Колкото по-убедителен е, толкова по-излишен е разума ти.
Ако в спокойни ситуации все пак те опазва, най-вече като не ти дава възможност да вземаш рисковани избори, то в екстремални ситуации е напълно излишен товар.
Ако те е страх от високо и не успееш да се освободиш от него, когато си нависоко - ще те убие. За това, ако искаш да се лекуваш от страх от височини, поемай по-често този риск, като имаш предвид, че за теб е с пъти, с десетки, може би стотици пъти по-голям риск, отколкото у човек, който не се страхува от височини.
Екстремалната ситуация или ще погуби него, или теб.
Ако си достатъчно разумен за да различиш свой страх като излишен (безсмислен), тогава нещата са ясни. Колкото и мъчителен да е, правИ това, което те кара да не правиш.
Имай предвид, че много често "излишните", "безсмислени" страхове се оказват основателни, а разумът ни е подвел.
Но изглежда няма по-мъчително от това да си затворен в подлудяващ страх.
Това е най-мъчителната форма на инвалидност.
Преди по-малко от два месеца имах тежко падане с колело. При скорост около 50 км/ч.
Бях без каска и провидението ме опази. Лявата ми ръка, обаче пострада по-сериозно, отколкото в началото ми изглеждаше. Счупен пръст, много голям хематом на дланта и много тежка травма в китката.
Още ходя на процедури във физиотерапията.
Това е шосейка, другото ми колело. Малко (подчертавам: малко) е по-евтина от онзи МТB (с който ме е видял Бае Коста на Руен), но пък развива по-сериозна скорост. Стига да се движиш с нея по шосе.
Ако е по родните (след като си падал толкова скоро с нея) си е близко до игра на руска рулетка.
Ужасна е пътната настилка почти по цялата страна.
Често: новото асфалтиране я прави по-опасна.
Не е била качествена и преминаващите тежко товарни камиони са направили едни коловози, по които да се премине с колело с тънки гуми е като да вървиш по въже над пропаст и по време на буря.
На места коловозите (за разнообразие) са комбинирани с дупки, с всевъзможни кръпки и като си лек (шосейката ми е само 8.500 кг.) прилиташ като врабче (или като жабче, което не чете новини), приземяването е винаги на късмет.
Колкото и да ме болеше ръката, реших да се поразходя, че и направя една по-стабилна разходка, точно с това колело.
А и ако чете някой ездач на шосейка, сигурно се чуди да ми се смее или да ме съжалява. Защото - всички падаме, травмите обикновено са сериозни; аз - трети месец съм с недобре служеща ми, боляща ме и трепереща лява ръка, но сравнение с това, което изживяват останалите колеги на шосейки е нещо семпло. Нямах операции, лежане в болница, дори не ме гипсираха; носих една ортеза, която свалях и слагах.
Карането на шосейка е несравнимо удоволствие, но неизбежно се плаща с травми. Работата е да продължиш въпреки тях. Защото най-тежката травма е страхът.
Събудих се съвсем рано, но знаех, че няма да мога да заспя. Целта ми беше далеч по-скромна. Згалево, което се намира точно на 18 км. от дома. Докато пиех бустера, изчислих, че както и да карам ще съм там по тъмно. Няма да мога да намеря близкия Средни връх. Ще трябва да си намеря друга цел. Оставаше малко време да реша. Можех да хвана влака до Троян. От Троян да отида до Априлци, това беше и запланувано преди да падна.
Да, ама сега съм решил разходката от Троян до Априлци да е комбинирана с нещо друго, за което все още не съм адекватен. Някъде другаде ще е.
Пещера Гарваница. На 11 км. от Крушуна е и на около 60 от Плевен. Бил съм веднъж там, но с кола. Попитах се, дали е добре за първо излизане. Реших, че или ще го направя или не. По-добре да опитам.
Някой може ли да изчисли, колко е вероятността да те тресне кола на първият по-дълъг велопоход, след два месеца лечение?
Случи ми се близо до Пордим.
Карах си възможно най в дясно, но чух удар и излетях...
Усещане за дежа ву.
Пак тупнах по ръце. Този път имах ръкавици.
Тропнах си и главата.
Този път носих каска.
Излетяха бутилките от рамката.
Случиха се едновременно десет неща.
Шофьорът изчезна.
Спря в отсрещното движение бус с работници роми. Много емоционални.
Спря кола. От нея изскочи униформен полицай.
Попита ме: да вика ли Бърза помощ.
Казах му, че няма нужда.
Единият от работниците ми подаде бутилката да пия вода.
Същото ми се случи и преди два месеца. Една жена ми подаде тогава търкалящата се бутилка и ми каза да пия вода.
Полицаят пак ме попита да вика ли Бърза помощ.
Пак му казах, че не съм за Бърза помощ.
Когато останах сам тръгнах към вече много близкия Пордим.
Честно: не помня качих ли се или не се качих на колелото.
Мислех си за това, че съм направил сериозен пропуск, че не съм си взел носни кърпички.
Не знам защо толкова ме дразнеше това точно в този момент. От шока? Най-вероятно.
Изглежда не бях пострадал толкова колкото миналия път.
Градът вече се беше събудил. Влязох си в първия супер и си купих носни кърпички, мокри кърпички и един Марс.
На колелото нищо му нямаше, поне видимо. Зачудих се какво да правя.
Тръгнах без план.
По-скоро за да се проверя.
Стори ми се, че мога да го направя точно така, както бях решил да е сутринта.
Но се подведох.
Още се чудя:
Колко е шансът да те блъсне кола още на първият поход след травма?
Колко луд трябва да е човек, който да продължи, след като го е блъснала кола?
Май е широко разпространена лудост. И диагнозата е: водач на шосейка.
Шокът ли беше, що ли, но в Пордим хванах друг път, когато се усетих, че много удължавам беше късно, а и не бях ходил Вълчи трън.
След това имаше едно страшно спущане: преди Дойренци, но прецених, че за преценката ми допринася малко постравматичния стрес от падането преди два месеца и катастрофата преди около час.
Сега беше твърде късно и да се отказвам.
И когато излязох на пътя между Ловеч и Деветашката пещера...
И с падане, и без падане; и с катастрофа, и без катастрофа...тук си е доста рисковано, дори за опитни ездачи на шосейка.
За трети път посещавам Деветашката пещера.
За втори път е велопоход. Миналият път беше с Муленцето (Драг-Гранд Каньона), а сега с...наричах шосейката си Пони-то, но явно не й харесва това име, май не й харесва да я оприличавам на яздитно животно.
Същата сутрин, малко преди да стана, в просъница ми заприлича на праисторически тигър, спирачките на саблените му зъби.
Някога работих в Палеонтологичния музей в Асеновград при Димитър Ковачев. Докосвал съм се до саблените зъби, приликата е наистина поразителна. Само, че онова е кост, това е алуминий. И така: шосейката ми е Съблезъб, не я яздя. Тя ме носи...Като всяка котка - защото си иска. Но реши ли: не ми се мисли. Четири излизания с нея - едно сериозно падане и една катастрофа.
Голям съм карък, но решил съм да прецакам пазача си: ще го прецакам.
Снимах се до Непобедимите, сочейки Чък Норис, защото явно в този ден се мислих за негов братовчед. Този рекламен винил на Непобедимите е точно в края на моста преди Деветашката пещера. Епизоди от "Непобедимите - 2" са снимани в Деветашката пещера, за което Силвестър Сталоун - продуцент на блокбастера е и спонсорирал построяването на моста.
Деветашката пещера е пълна с прилепи.
С положителност по-умни от прословутия Глупав прилеп Пешо - любимец на плевенските деца и герой от кукления сериал "Приключенията на кученцето Карла"
Прилепите (не Пешо) са и символ на Деветашката пещера.
Внушителна е. Като в огромен храм си, като в черепа на непознато езическо божество с много, несиметрично пръснати очни ями, през които се процеждат слънчеви лъчи.
Ромоли рекичка, камари камъни са подредили стълбища, тераси, тунели; обиталище на древни страхове и наедно - убежище от тях.
Прилича на фентъзи декор.
Винаги ме обзема спокойствие на това място, но в този ден имах да прецаквам пазача си. Страхът, на който не биваше да се подавам, колкото и основателен да изглежда. Обичам тази езда, няма да предам нито Муленцето, нито Саблезъб, нито безименото МТБ (което беше безименно, но заради Бае Коста, ще го наричам вече Руен).
Заради предизвикателството ли, заради що ли, този път движението беше много по-натоварено. Някои коли прелетяваха и (сигурен съм) с над 200, освен това лявата ми ръка, за която ми оставаха още 2 физиотерапевтични процедури от натоварването вече трепереше.
Продължих към Крушуна, но когато стигнах и ми оставаха само 11 км., при това спокоен път към Гарваница се отказах.
Готиното на Гарваница е спускането по въжено стълбище над пропаст. Леката доза адриналин, която след катастрофата и около 40-те километра след нея през натоварения трафик, изобщо нямаше да усетя.
Ще дойда друг път. Тръгнах към Плевен, но нали този ден съм си карък спуках гума в Летница. Звъннах на сина да ме вземе. Седнах в прекрасния фитнес парк на центъра и наслаждавайки се на спокойствието, зачаках Боби да дойде с рено-то.
Не знам каква е вероятността да катастрофираш на първото пътуване след травма.
Не знам колко луд трябва да е човек да продължи.
Не знам що за карък трябва да си, за да спукаш в същия този ден и гума.
Но знам на кого винаги мога да разчитам.
Дори само заради това, което казах в последното изречение, мога да кажа, че съм един много щастлив човек.
