Жертвата


Тя знаеше, че ме няма у дома.
Те щяха да се досетят къде може да се намирам. Но нито тя желаеше да им се обади и да попита с мен, нито те имаха куража да позвънят в къщи.
Можеше да ме обяви за издирване, но не смееше, защото враговете на семейството ни, а ние имахме много щяха да злорадстват, а после като се появя здрав и читав да ни се присмиват.
Умно момиче. Така и трябваше да постъпва. Не биваше да има доверие в никого другиго, освен в

Последна цигара

Видях го в една дупка. Миришеше на вкиснато. Барманката тежеше двеста и имаше брадавица на носа и мила усмивка. На масата до неговата трима пияници си говореха на различни езици, а циганчето на вратата изглежда единствено ги разбираше. 

Преглътнатият гняв

                                         Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Знаеше, че ще са заедно. Беше го чувствала и сънувала. Забелязваше се. Помирисваше го. Искаше комедията да свърши. Изневярата приемаше, но не и лошата актьорска игра. Той си беше сменил одеколона и цветът на очите му се различаваше. Точеше се лига в тях. Повръщаше й се като срещнеха погледи. Все едно храчеше в очите й. Призляваше й от усмивката му. И от гузното му поведение. Като не може да кръшка, защо кръшка. Като се чувства виновен - да ходи на неделни литургии или да пие бира. Да гледа порнофилми или да си купи бинокъл. Вбесяваше я, че е разсеян, че е загубил увереност, че е готов да й лиже подметките, защото чувства вина към нея. Мислеше си, че я мами.

Пръстът на дриадата


Щом коренчетата пробиеха върховете на пръстите й, извиеха се като вретена и започнаха да растат, настръхвах. Силите ме напускаха, мислите ми пламваха, исках да бягам. Ужас ме гризеше, но и възбуда.
Тя ме убиваше.

Подобно чудото на Кана Галилейска



„Иисус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на старият сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино…”

Йоана/2: 7-9/

Караше я да спи с друг и онзи другият я измъчваше, и отвращаваше.
Като се напиеше беше друг.
Много хора губят себе си, почти всички не приличат на себе си, но той истински се видоизменяше. Сигурна беше, че и отпечатъците на пръстите му са различни. Косата му ставаше по-дълга и черна. Очите му пламваха. Не, не беше замътен от пиенето поглед. Не. Бяха очи на трезв човек, поглед проникващ дълбоко, късащ плътта, иронизиращ, съзнаващ превъзходството си. Поглед на жестоко

От кал

                                                     Колаж: Стефан Кръстев

Сестра ми беше за присмех в селото. Не си показваше и носа вън от дома и кръчмата ни. Нацупената й физиономия предизвикваше, ненадейните й сълзи стъписваха, а понякога будеха и гняв. Нямаше приятелки, никого не бе имала. Хората й викаха „призрака на кръчмата”. Късаше ми се сърцето като го чуя, но ако не ми беше единственият близък човек, аз щях да й го измисля. При ръста си от близо метър и седемдесет тежеше едва четиридесет килограма. Около очите й толкова синьо, толкова тъмно синьо, чак черно, че все едно бе бита. Не помня някога да се е усмихвала.

Гримасата

                                                                    колаж: cefules

Случайно се огледа. Погледът му попадна в дясно, в страни, във витрината на един хипермаркет. Изпита неприятното усещане, че образът му се е залепил и ще си остане там и когато си тръгне. Отражението му се включваше в рекламната експозиция, правеше я завършена. Без него не би изглеждала цяла, а отделено от нея, то не би имало смисъл. Чертите му изглеждаха на мястото си между нарисувани ангели с лого на крилете, кръшните снаги на силиконови самодиви, алените залези над екзотични острови, рог на изобилието от който се лееха кредитни карти, слънца - стриптизьори, тибетски лами – монтьори, карамелени пера от паун, киборг хванал се за слабините, тигър с мрежа за пеперуди…

Феникс


Откакто станах ветеринар в тази община по седем часа на ден обстрелвах без разрешение всякакъв дивеч. Щипех по бузките момите. Моите щипеха студовете, но пък ракията беше седемдесет градусова. В останалото време се наслаждавах на величието си и съзерцавах панорамата. Шепнех си с ветровете, а бившата ми съпруга и кредиторите ми бяха на две хиляди метра надморска височина по-ниско и най-важното не знаеха къде да ме открият. Хората тук мога да нарека само: мили деца на природата. Станех ли от една маса, веднага сядах на друга. Докато имах витамини инжектирах

Какавидата


-Аз съм Какавида, а ти си женен. Не бива. Не кокетнича или кокетнича, не знам. Объркваш ме…
Дишаше тежко. Опитваше се да отстъпи и сигурен съм, не беше будна, а сънуваше това което се случваше действително между нас. Неизбежно изглеждаше. Не можеше да се предотврати. Да не мисли, че на мен ми е леко.

Ексхибиционизъм


Когато никой не ме вижда, чезна. Няма ме. Не съм уверена, че съществувам. Мисля си, но то е друго. Как да го обясня? Губи се думата, както се губя сама. Потъвам в неприсъствено. Там няма яснота и равновесие няма. Погълнат си без да има къде да паднеш. Губиш се макар да си еднакво далеч. Там е самотно. Толкова самотно, че дори не буди поетично вдъхновение. Толкова тъмно, че не може да се нарече слепота. Не стъпваш, а не летиш. Жал ми е за ръцете, за острият ми лакът

Душа



Имах ли гости, тя отиваше в стаята си. Забиваше лице в прозореца. Пердето я обвиваше като було. Така стоеше и чакаше докато ги отпратя. Нейният мълчалив протест. Скучна жена. Не й го казвах и без друго беше наказана, че не може да се весели. Сърце ли нямаше, желание ли. Не харесваше ни началството, ни съседи, ни приятели от студентски години, ни махленските пияници, ни тийнейджъри, ни пенсионери, ни поети, ни аскети, ни преследваните от закона майка и щерка измамници които известно време укривах, ни шефа на сметната палата, ни болният от шизофрения мой някогашен

Седем липсващи листа


Книгата намерих на тавана между стотици други. Нямаше корица, сам си я подвързах. Вероятно беше на дядо или на прадядо. Родителите ми малко четяха. Имаше хиляда и осемстотин страници. Седем листа липсваха. 111-112 стр. 367-368 стр. 913-914 стр. 1111-1112 стр. 1445-1446 стр. 1661-1662 стр. 1667-1668 стр. Е, който има ум, нека разтълкува защо тези страници ги нямаше. Аз не успях. В тази книга няма нищо произволно. Тези седем листа не нарушаваха повествованието.

Мускулче под езика


Излъгах, че ми е баба, а не я познавах. Сребристата й коса падаше до кръста, лицето й приличаше на дърворезба. Маска на езическо божество изписала десетки противоречиви изрази. Не говореше и не разбираше къде се намира. Някъде я търсеха, но аз нямах намерение да се разделям с нея. Съзнателно отбягвах вестникарските будки. Боях се да не видя снимката й в рубриките за общонационално издирване или снимките на разтревожените й близки. Знаех, че обича чая от билки и десният ъгъл срещу прозореца. Обичаше и радиото да е тихо пуснато. На стола който седи да съм

Престани!


Наричаше го човека – коте.
Мелодията му приличаше на жално мяучене.
Не беше сигурна, че можеше да говори и изглеждаше голям колкото юмрук. Такава илюзия създаваше сгърбената му фигура и падналите рамене.
Понякога обикаляше улицата. Не искаше да го вижда, но разкъсващата мелодия я настигаше. Знаеше, че си въобразява. Не можеше да я чуе от близо двеста метра, по оживена улица и заведение с мощни тонколони пред блока.

Лучиа - един очарователен талант!


Колонката в Буквите: Четенето - най-силният стимулатор на въображението

Все още не е открит, и най-вероятно няма и да бъде открит, толкова силен и масов стимулатор на въображението, какъвто е четенето. Разбира се, ако става въпрос за безвреден, даже полезен стимулатор. Спорно е дали увреждащите стимулатори на въображението, каквито са алкохола и наркотиците, са по-силни, или са само по-лесни за употреба. При всички случаи те просто стимулират, без да развиват въображението. Напротив: то става зависимо от тях. Затварят го в необходимостта от употреба, което е началото на края на едно въображение...


Целият материал

Един Свети Зарезан


Нагоре започваха чукарите, зъбати, ронливи, със зверски облик и много змии. Той не се боеше от тях. Даже им се усмихваше и ги наричаше: „моите домашни животинки”. Смоците пиеха млеко когато им сипеше в чинийка пред вратата си. Лош знак за него беше когато чинийката останеше пълна, а млекото потъмнееше. Предвиждаше да се случи нещо ужасно, очакваше го, сънуваше кошмари. Стряскаше се често и грабваше старата двуцевка, но по-страшно от враг и крадец беше самотата.

Чувство за полет


Дойде ми като гръм от ясно небе.
-Друг ли има?
-Защо трябва да има? Но да. С матово лице е, не по-скоро сиво…Изобщо не го познавам, но той е причината. Някъде е. А може и да си въобразявам. Кой го знае…
-Мислих…
-Няма да стане, не! Семейството не подхожда на цветът на очите ти. Оженим ли се, ще си пълен кич. Не те мразя, не. Нито връзката ни е изчерпана. Да съм изгубила доверие в теб, не…Моля те, не търси причина. Просто така искам.

Колело


Този човек беше ял лук, имаше много тлъстини и раздаваше заповеди. Какво търсеше съзнанието ми в неговото тяло, нямах представа, но цялата тази история започна много да ме дразни. Хареса ми само колата му, но пък си имаше неприятности със стомаха. И имаше такова шкембе, че не можех да видя какво е мъжкото му достойнство. Потеше се и имаше подпухнала кожа. Дръпнах го за носа, даже го извих. Аз почувствах болката, но това не беше мое тяло, така че и болката не беше моя.

Сърцепис


-Ще те скрия в сърцето си-кискаше се като умопобъркана.
Мъжът и отключваше вратата. И ме очакваше мъчителна смърт. Изобщо не ми беше забавно, а тя не можеше да си вземе дъх и чак порцелановите чаши звъняха от кикотенето й.
-Ама и ти си ми един герой. Той не е чак толкова страшен човек. Не обръщай внимание на това което пише в пресата. Нищо не е доказано в съда. Свидетелите не се явяват, не че се боят от него, а защото ги е страх да не бъдат уличени в лъжа. Той изобщо не е арогантен престъпник, а един голям чувствителен мечок и много ме обича.

Спомените на една бележка


Изгледа ме учудено. По страните и изби руменина. Смут изпълни погледа й. После гняв. После някаква утеха и дори нежност. После злостна насмешка. Премери ме с поглед, разстреля ме с него. Подигра се. Стори и се малко и продължи да ми се надсмива. За миг откри чувството си. Тя ме обичаше. Искаше ме, радваше се, че ме вижда. Радваше се, че и казвах това. Толкова се радваше, че не можеше да го понесе. Толкова се радваше, че искаше да се защити. Дишаше тежко. Имаше сълзи. Долавяше се й миризмата на възбудата. Трепереше като звън. Губеше памет и се ядосваше на

Писмата

                                                         Колаж: Стефан Кръстев

Беше тъй нерешителна и тъй самотна, че ми идеше на я намразя, но повече я обиквах. Мама отдавна не ме оставяше при нея. Ревнуваше ли, не знам. Имаше защо, но и нямаше. Различно беше. По един начин обичаш майка си, по друг най-добрата си приятелка. Е, възрастна ви се струва, да ми е най-добрата приятелка. Аз съм на десет, тя е на четиридесет. Да, ама понякога е по-малката. Станала е по-малка, защото е била много голяма. Ето, за това.

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...