Нямам пластични операции. Модификациите настъпиха сами. Бях крехка и хубава. Сега съм атрактивна. И да хвърля дрехи, това не е тялото ми, то е погълнато. Все ми е тази с кого ще легне куклата от биоматерия, която ме е погълнала и бавно смила, вече толкова години смила. Тя ме обви с гласа ми, а гласа ми...Трябваше да ям рози за да го имам. Рози с бодлите...Но прескачам.
Нощем е хлебар, на шестчасова смяна. Денем работи още пет часа в авторемонтна работилница. Няма умора в очите му – сега забелязвам, че винаги са били живи, той енергичен, докато не се напие. Като, че ли повече оплакваше съдбата си, за да създава чувство за вина у околните. Но първият у когото е успял да създаде чувство за вина, беше сам самия той. Още съм на четири или май бях пет.
Майка трябва да е била хубавица. Сигурно преди това са се обичали. Не знам, не помня. Помня все краката му на табуретката, все бутилката в ръката му. Бира, не нещо друго. Пиеше предимно бира, но не с тарги, а с камиони. Все телевизията на оня канал. Каките се кършат, пеят. Пригласям им.
Мама се муси. Той – ревнувала. Тя – пеела съм фалшиво.
Дълго беше само смях. Но после я забелязвах да плаче. Понякога чувах и крясъци. Като тези в кръчмата. Виждах я насинена. Било е и пред очите му. Веднъж го видях да си разкопчае панталона пред телевизора и...сещаш се, нали.
Минавам за безсрамница, но това не мога да ти го кажа, била съм дете, останах дете, а такива като тази която ме виждате всички, бяха онези жени, които той считаше за жени. Беше превърнал мама в изтривалка, а фолк – дивите ме накара да повярвам, че живеят истински, защото са го заслужили, също както майка е заслужила унижението си.
Всъщност, не беше лош човек. Затъпял – да. Обсебен от всеобщото внушение – да. Самосъжаляващ се, обвиняващ всички и най-вече себе си, за своето нещастие, а под нещастие разбираше ниския материален стандарт, който изобщо не беше толкова нисък, но не можеше да си купи колите, марковите стоки и жените, като лирическите, за които пееха каките – хубавелки.
С мен се опитваше да се отнася добре, все повтаряше, че мога да бъда жената която знае какво иска и как да го постигне. Сигурно е имал друго в предвид. Веднъж ми се обади, само хленчеше. Аз не го обвинявам. С детското си мислене съм го разбрала погрешно. Той и хубавите каки, които обожаваше, наричаше: курви. Друга е била представата му за успяла жена, каквато се е надявал да бъда, но с обеднелия си и още повече пиян език, не е успял да я изкаже. Да, не го обвинявам. Не, не го. Не него! Навсякъде негови подобия, дори и сред връстниците ми. Неговите думи, възгласи, изражения. Същата музика като у дома и в таксито и в автобуса към училище, в коридорите из училище. Мъча се, мъча се да се изтръгна от кошмара. Още съм в него. Имам усещане за звяр зад гърба. Не го виждам, не знам да ме разкъса ли иска, да ме люби ли. Искам да се събудя. Оттогава – досега. Още тогава съм била в тази кръчма. Не съм я напускала никога. Създавала съм я както съм създавала гласа си, а той тялото.
Ясно ми беше вече, че мама е права. Не можех да пея. Щях да се превърна в нея, а тя пред очите ми се сбръчкваше. На филм на ужасите приличаше. Колко продължи не помня. Не съм различавала сън от реалност. Не можех да спя, не можех да бъда будна. Понякога си мисля, че ще се събудя и още ще е тогава. И всичките години след това ще се окажат просто сън.
В това състояние се появи тя – мама. И не съвсем. Не точно добрата фея, но и от нея малко беше взела. И имаше силиконов бюст като каките от телевизията.
Даде ми розите за хранене. Трябваше да ги поглъщам с бодлите, без да ги дъвча, да раздират гърлото ми, да поглъщам кръвта си. След като Господ не ми е дал дарбата, с болка трябваше да си я заслужа.
Преди месец, психологът ми обясни състоянието ми оттогава. Сигурно е наясно, че не му повярвах съвсем. Според мен, все пак се е случило и наистина съм се хранила с онези странни рози. Много болеше, губих съзнание. Събуждах се изнемощяла в леглото. Разбира се, изостанах в училище, но все пак започнах да пея. С гласът идваха и формите ми. Пеех и се модифицирах, превръщах се в мечтаната. Забравих кошмара си, в сладки сънища заживях. А мъжете са свини и изобщо нямаше нужда някой да ми докосва сърцето, нито то да съжалява, ако някого е използвало. Но това, сега разбирам е доста относително. Имали ли са сладката ми кукла в леглото си – имали са я. Мечтали ли са за нея – мечтали са. Доказали ли са си чрез нея, че са големите мъже – доказали са се. Искали ли са нещо повече от мен, като например онова момиче, което същата тази кукла погълна – едва ли.
Безчувствена съм, не ми пречи.
Напоследък имам много работа. И спомените ми се размиват. Знаеш, че издавам и албуми, знаеш че имам и много концертни изяви. Не е само по кръчмите. Те даже са между другото, но напоследък изпитах усещането, че не съм излязла от тази кръчма. Все в нея съм пяла. Все в нея.
Всичко е било само смяна не декори.
Преди половин час се опитах да си взема дъх, но когато стигнах до вратата...
Онзи охранител – виждаш ли го. В черният смокинг. Очите му изведнъж станаха кървави, а той по-висок, по-грозноват и едновременно с това далеч по-очарователен.
Гласът му бас, какъвто и оперните певци нямат. Попита ме:
-Накъде? Не може!
-Искам му да изляза за малко! – отвърнах му.
-Не може. Навън няма друго. Светът е това. Твоят свят.
Бях пред прага на истерия, но хладното му спокойствие овладя и мен.
-Говоря буквално – рече ми той – Както промени гласа си, а той фигурата ти, така с годините промени и света си. Сви го в размерите на тази тясна кръчма. И зад вратата е само Нищо. Това е твоят свят. Пей, пий и се весели. Като всички останали в нея. Никой от тези които виждаш няма да я напусне. Друго нищо няма...Вече!
