суббота, 2 февраля 2013 г.

Седем порти

Веднъж спаси един странник от смърт и той му разказа за неотбелязаната на картите планина, която водеше към небесата. Не тези небеса които познаваме, а истинските, които не виждаме. В тези които е заряда на промисъла и време не тече. В тях може да се лети, може и да се плува, а също така може и да се крачи без опасност от падане, защото тежестта е на земното, а тези небеса са толкова далече от земята, че не се съобразят с нейните закони, а напротив в тях се създават законите на земята. 
Странникът, без съмнение, не беше с всичкия си. Криеше се защото загрижени хора искаха да го вкарат в лудница, а тъй като беше див и свободолюбив зад решетките щеше да умре. И той го скри за ден – два, за да загубят преследвачите му, дирите.
Преди да си тръгне отново свободен и да заживее така както повелява сърцето му, а не загрижените за него хора, той благослови ръцете на своя спасител и рече:
-Планината за която ти говорих е в шепите ти. Когато утре заран ги разтвориш пред очите си, тя ще се разкрие зад тях. Е, аз си тръгвам.- рече и с няколко подскока изчезна.
Луд си беше, не будеше доверие, но любопитство предизвикваше и колкото и да изглеждаше екстравагантно нашият герой сви юмруци пред очите си, разтвори ги и зад тях се разкри планината. Скулеста, жилеста, саблезъба, с втвърдени преди векове преспи по острите наклони. Приличаше на огромно обезобразено от ослепителни накити лице, тъй блестяха снеговете й. Виждаха се от далече седем умопомрачително тежки за изкачване порти, но целият й вид, тъй страховит, вместо ужас будеше неистова страст. И той не успя да устои на фаталното й очарование. Ясно му беше, че тръгне ли по стръмнините й ще премине в други категории на съществуването и ще напусне завинаги низините на своето ежедневие.
Натъпка всичко което чувстваше скъпо в огромна раница и тръгна прегърбен по склона нагоре. Докато с болезнени усилия си вземаше въздух сам се чудеше как е успял да побере в товара си: любов, семейство, изкуството си, работата си, спестените пари които изтегли преди тръгване защото съобрази, че горе едва ли банките имат клонове, но пък паричните знаци важат навсякъде, десетки предмети със сантиментална стойност, усмивки на стотици жени повечето от които дори не познаваше, но освежаваха битието му, любимите търговски марки, самобръсначката и една бутилка от два литра и половина бира. 
Сигурно странникът с магия му беше помогнал да вземе всичко това, но още преди първата порта, започна много да му тежи, а при навлизане в нея, безумно да тежи. 
Реши, че са излишни за товара му предпочитаните търговски марки. 
„Защо ми е тук имидж. Глупаво беше изобщо да го вземам и толкова да се уморявам.”
Като хвърли ненужното се почувства лек като видение, понесе се нагоре с многократно увеличена мощ. Не усещаше как се меняха дни и нощи. Огладнееше ли камъните се превръщаха в хляб, ожаднееше ли листата се свиваха в чаши подобни на устни и като с целувка изливаха в устните му амброзия. Видя му се примамлива мисълта да остане сред горите на първата порта, ала изгарящо беше желанието му да продължи нагоре и да види.
Но когато започна изкачването на втората порта, раницата му пак натежа толкова, че крачка нагоре не можеше да направи, без да се лиши от част от товара й. Без да се замисли разтовари консервираните усмивки които го озаряваха и предметите със сантиментална стойност. Въздъхна.
Този път не му олекна толкова, дори натежа вътре в гърдите му защото знаеше, че облекчението ще е временно. Хлъзгаше се по камъните, коленете му пукаха и ругаеше, но когато покори и втората порта, седна на един камък и погледна надолу, вместо горд както очакваше, се почувства щастлив.
Уморен беше, но дълго не можеше да стои тук. Със сведени рамене продължи към третата порта. Когато отвори раницата за да изхвърли парите чувстваше болка за туй, че се е мамил, че е изгубил толкова години за да придобие нещо което само за един миг ще изхвърли като пречка, но в болката имаше екзалтация и може би свобода.
Преди четвъртата порта се лиши от изкуството си. Направи го по грешка. Искаше да изхвърли работата си, но двата плика толкова си приличаха, че невниманието му и сляпата случайност решиха кое да полети в пропастта. Натъжен продължи нагоре и на петата порта изхвърли работата която и без друго искаше да изхвърли още на четвъртата. 
На шестата дълго пълзя и стена. Хапеше устни и трошеше нокти и колене в острите камини. Впиваше зъби в клековете за да не се свлече, но не можеше да си представи да изхвърли нещо от раницата. Останали му бяха семейството и любовта. Без тях всяка висина се обезсмисляше. Той желаеше заради тях и с тях да е горе, а те го дърпаха надолу. Шептеше им и ги увещаваше, но тук във висините, те бяха просто товар и не чуваха. Молеше душата си за още сила и тя му я даваше и даваше. Накрая се изчерпа. Свличаше се надолу. Ридаеше и откриваше сили не от душата, а от нещо далеч по-необяснимо което по-силно от него желаеше върха. 
Сети се, че има голяма бутилка бира.
„Но тя не тежи. Два литра и половина. Нищо не е.”
Отвори раницата. Отпи. Загорча му ужасно. По-скоро мисълта отколкото бирата.
„Няма да ми олекне. Ще трябва да изхвърля още нещо…”
Метна далеч в пропастта самобръсначката. Не за да му стане по-леко, а за да не пререже вените си. После съжали, че се е лишил от тази възможност. Набра сили. Направи още няколко крачки напред.
Свлече се. Запълзя, но тъй и не успя да се придвижи значително. Хрумна му да се върне. 
„Защо ми е да стигна без тях горе…”
Но върхът беше тъй близо. Разколеба се. Хиляди мисли минаха преди да реши да изхвърли любовта. 
„Семейството ми е по-важно! Тя си отива, но то може и без нея…”
И извърши фаталната грешка. Защото раницата стана по-тежка, а не по-лека. Любовта не беше го дърпала надолу, а помагала да върви нагоре. Поемала част от товара му. Преливала като сила в кръвта му. Окриляла го. 
Загуби ум от болка. Постави внимателно семейството си между камъните. Забрави къде и продължи. По средата на седмата порта раницата му отново непосилно натежа.
„Но защо! Празна е!” 
Обърна я обратно. Изсипаха се няколко зърна.
„Остатъци любов са!”-досети се-„От нея ставаше по-леко. От тях по-тежко.”
Стисна ги здраво в ръката си. Плака дълго над тях. Докато бяха в него все още имаше любов, но наклонът пред него беше остър.
Хвърли ги и без раница продължи нагоре.
Стигна небесата. Обгърна го блаженство. Но той не го почувства. 
Това вече не беше той.
Не беше изобщо човек.
Човекът остана по средата на Седмата порта. 


приказна и диаболична фантастика

На върха

Тя е…
Ще й го кажа иначе. Не, така не ме разбира! Ще ме разбере ли изобщо! Тя е дете, макар да е с три години по-голяма от мен. Тя не знае, че не разговаря с никого, а пее в хора на другите. Строго определеният от неизвестният диригент, глас. Взряла се е в палката. Следи връхчето й. От тъй дълго го следи, че се е абстрахирала. За нея то е невидимо, чувства го като част от себе си. И пее. С мислите си и когато разресва косите си, когато разлиства книга, когато набъбнат зърната й, когато отвори очи и когато…Когато ми говори, а очите й са лъчезарни като опити. Не, това не са нейните очи. Искам да са тъй сияйни, но да са нейните и да ме вижда с тях. Такъв

Трима

-Дай капак за ракията, - замоли ме жално протегнал шепа, все едно скимтеше куче пред врата. Имаше много грозен белег, вероятно от хладно оръжие на дясната скула. Цялото му лице висеше надиплено, кожата му приличаше дисаги тук там нарязани при последното му бръснене от преди три четири дни. Иначе беше чист и макар с овехтели дрехи спретнат. Личеше, че е толкова трезвен, че чак сянката му страда, а гласните му струни издаваха риданията които едва успяваше да задържи. До нокти се гърчеше от алкохолен глад.- Дай капак за ракията. Дай капак, това ми е лекарство. Ти си млад човек, хубав си. Не знаеш какво е самота, какво ужасно чудовище е вечерта когато няма с кого да я споделиш. Поглъща те, преживя те, до сутринта, а сутринта си

четверг, 31 января 2013 г.

Лимузината

Цял живот мечтаех да се кача на толкова разкошна лимузина, че с нея да преминавам покрай хората. Без да ми трепва сърцето за смехотворните им болежки. Без дори да ми е смешно. Сляп и глух да съм за тревогите и хленченето на тълпата, да съм откъснат от нея, тя да мисли и говори за мен, на мен да ми е безразлична. Да изглеждам добър, а да съм над жалките й претенции за добро и зло. Да съм в скъп костюм и да ми е все едно как се чувстват, как подсмърчат, къде ги сърби и на кой край потичат сополите им. Вече съм достатъчно високо за да знам, че няма да падна. Независим от дребнавите изисквания на височайши хора и възвисените приказки на дребни хорица. Шофьорът си мълчи и си знае работата. Може би ми завижда или си мисли, че някой ден твърде е възможно да се вози на същата лимузина, но шофьор да й бъде друг. Личи си, че е добро момче. Иска ми се да му кажа, че с труд и усилия не всичко се постига, но някой ден мечтите се сбъдват за тези които знаят за какво да мечтаят. 
Ето например, аз, знаех.
Тази кожа, тези тъмни стъкла, някой като него на волана, славещата ме тълпа. Сигурен бях, че някой ден ще се случи. Независимо как, но ще се случи. 
Лекарство срещу рак не открих и не нахраних гладуващите в Африка, нямах глас да се кача на сцената и да се превърна в кумир пред който хиляди невръстни жрици разголват гърди и танцуват. Не станах кинозвезда която майки и дъщери сънуват, ни написах книга в която да разкрия тайните на съществуването. 
Но тези неща щяха да са мое средство. Нищо повече. Средство да се кача на лимузина като тази.
Бавно напредвах в службата и кариерата. Пресметливо живях и очаквах лимузината.
Вярвах в себе си. Това е най-важното. Колко е просто само, когато целите са ясни…
Бавно се плъзга лимузината. Обграден съм от поклонници. Минути слава. Суета и гонене на вятъра. Как ме величаят само, колко са наивни. Важна клечка съм сега. Изобщо са ми безразлични. Просто тълпа. Тълпа и нищо повече.
Спира вече лимузината. Отварят задните врати. Четирима хващат ковчега и ме изнасят.
Повозих се. 


хорър, трилър, социална драма

вторник, 29 января 2013 г.

Кулата на агресията

Обидеха ли го, той преглъщаше. 
Усмихваше се дори, но не винаги, за да не вземе някой усмивката му за подигравка. Стараеше се да понесе в началото, а после му стана хоби.
Какво направи за да обикне унизителното отношение към себе си. 
Представяше си, че всяка обида е камък, всяка плюнка по него вар. И той строи кула в едно свое измерение. Имаше архитектурен талант и удивително въображение. Фантазията му беше така ярка, толкова преситена на цветове, че виждаше своята кула по-добре отколкото мнозина виждат на повече от метър пред носа си. Докато той свеждаше по-ниско глава, кулата му въздигаше все по-гордо чело. Настигаше по ръст най-високите сгради строени някога на земята, изпълваше го с такъв възторг величието й, че имаше случаи в които тя ще надвиши по ръст рухналата кула във Вавилон и ако тогава човек не е успял да стигне до Господ, той ще успее.

Място под слънцето

-Ти се мислиш за курва, а не бива да се мислиш!
-Ама аз не се мисля.
-Нали това ти и казвам. Така трябва. 
-Никога не съм се мислила.
-Какво пак ли започваш да ми противоречиш. С развалена грамофона плоча ли говоря! Писна ми вече! Край!
-Но аз току що влязох. Не сме разговаряли изобщо.
-А това какво е според теб, не е ли разговор. Но щом те удовлетворява, мисли се за каквато си искаш. 
-Ама аз не се мисля…
-Как така? За никаква ли не се мислиш?
-Имах предвид, не се мисля за курва. 
-Значи пак дойдохме до моето. Защо спомена курва, защото наистина се мислиш за курва. Не бива.

Follow by Email