Да споделиш птичи глас

Душата й се разтвори, свят й се зави. 
Никога не се беше чувствала толкова красиво и толкова красива. Имаше чувството, че може да разтвори коси и с тях да полети над сините върхове отсреща и над пропастите които от далеч я грабваха. Над птичата гора край която бяха отседнали с родителите си и над хижата, да полети. 
„Птичата” не можеше да има друго име. Това беше гора на гласове, гора от гласове. 
Като че ли дърветата не бяха истински, а появили се да украсят песента. Тя бликаше от всякъде, събираха се струйките преливаха в поток и той заливаше всичко и всичко в него плуваше и танцуваше, ставаше приказно. Гонеха се духове и слънчеви зайчета. Стрели хвърчаха , стрели които не убиваха, а правеха кожата да настръхне. 
Впечатлена беше както никога.

Вдъхновена, макар не го съзнаваше, защото бе едва седем годишна.
Ако беше по-голяма щеше да направи опит да опише чувствата си в дневник. Нямаше да успее, но в желанието да превърне част от тях в смисъл, щеше да утеши останалите. Тя обаче едва пишеше и имаше нормален за възрастта си запас от думи. В този миг съпреживяваше всичко като по-възрастен и те нямаше да й са достатъчни. 
Ако беше по-голяма щеше да напише стих или да изсвири мелодия, щеше да позвъни на приятеля си и му каже колко го обича и колко й липсва. Щеше да пие едно или повече с някой местен от курортното градче, долу. Да говори пламенно, че е пътувала много, но по-красиво място не е виждала. Да му говори пламенно и вероятно пламенно му се отдаде. Ако беше по-голяма щеше да реши да медитира или да откаже цигарите или проверила колко струва парцел наоколо. Щеше да определи някак чувствата си, някак да ги нарече с което щеше и да ги преспи. Да направи снимки или отегчено да си помисли, че е виждала и други въздействащи места. 
Някак би се овладяла, но сега не можеше. Оставаше й да възприеме с цялата чистота и пълнота чувството.
Душата й се отдаде така, както би се отдало тялото й, ако беше по-голяма.
Загуби зрение, а слухът и имаше зрение. Разгърна се и обхвана планините. Всяка нейна клетка беше птича нота.
Но внезапно като отрязано с нож, щастието й свърши. 
Стори й се, че от високо видя своят приятел. Момчето от съседният блок. Тя нямаше много приятели. Той също. Тя беше пътувала от град на град, той местил се от квартал на квартал. 
Като новите и непознатите, те намериха общо един с друг, а близостта им още повече ги отдалечи от останалите.
Къде ли е той сега?
Сигурно събира изхвърлените бутилки зад кръчмите? Или е сменил майка си на вестниците? Прави го понякога. Малък е, ама се справя защото няма баща и е като голям човек. Понякога това го прави грозен. И носът му започва да изглежда голям Все едно му тежи и накланя леко главата му. И очите му стават огромни и сближени. Имало е случаи да го чувства като свой съпруг и даже да не може да го понася. Както майка й не можеше да понася понякога баща й. Когато го сподели с нея, тя се засмя като млада жена, погали я по главата и й рече:
„Това значи, че истински го обичаш.”
Не беше сигурна, че майка й говори истината, но беше сигурна, че не иска да го вижда с онзи израз. Като, че ли е живял и изпатил, а е все още дете. 
Разсърди му се преди да заминат. Не разбра защо. Той не е виновен. Те все нямат пари. Техните щяха да го поемат, но той нямаше да отпусне душа. Все щеше да е с онзи израз на възрастен. 
Накрая спря да му се цупи и дори го целуна преди да се качи в колата, но макар да съзнаваше, че е безпричинно, продължаваше да му е малко сърдите.
Сега разбра защо е било.
Остави я сама да слуша песента на птичата гора.
-Ще си намеря друг приятел.-отсече и се задави.
Не искаше да чува, а песента ставаше все по-красива и по-красива.
Той щеше да се радва.
Той обича птиците. Следи с поглед гълъбите и се захласва в клетките с папагалите. И тогава не изглежда възрастен. 
И музиката обича. Най-вече хеви метъл. Слуша на касетофон и на места касетите му влачат. Но някои балади и нея разплакваха. Като слуша музиката изглежда по-голям, но не възрастен. Знае имената на любимите групи на родителите й. Даже е чел за концерта на който те двамата са се запознали. Той чете по-гладко от нея, а повече от нея щеше да се радва на тази музика.
Как да му каже какво е пропуснал?
Има ли смисъл?
Има. Защо ли?
Просто трябваше да я чуе. Толкова прекрасно щеше да е да са двамата. Остави я сама да чуе песента която щеше да забрави. С никого за нея две думи не можеше да смени. Ако кажеше на родителите си за птичките какво щяха да разберат? Какво ново щяха да научат от нея? Те си знаят, че птичките пеят. Сигурно вече не им прави впечатление.
Почувства се богата и ограбена. Ако той беше с нея двамата щяха да си говорят за песента. Щяха да си говорят и песента да не бъде забравена.
Краката й сами я водеха. Загуби чувство за ориентир и време. Не си и помисли, че я търсят и се тревожат за нея. Не се уплаши и когато започна да се мръква и осъзна, че се е изгубила. 
Даже по един чудат начин й хареса. Не искаше да свършва песента, а ако не беше се изгубила трябваше да се прибере в хижата.
Стъмняваше се и за да не падне в някоя пропаст седна на един камък посипан с борови игли. Подпря глава на стеблото до себе си, а в тези мигове когато гласовете на дневните птици не беше заглъхнал, а строго прозвучаха два – три гласа на нощни птици, въздействието многократно се усили. 
Силно вълнение пресече дъха й. Стресна се за миг. Помисли си, че се задушава, но беше кратко. После вдъхна дълбоко и във вдишването вложи тъй силно желание, че погълна ехото от мелодията в гърдите си. 
И мелодията я изпълни, а разума и полетя високо.
Часове по-късно я намериха. Не казваше нищо, мислеха я за уплашена, а тя не можеше да говори по друга причина. 
Да не излее птичият глас. Искаше да го занесе до вкъщи за да го чуе малкият й приятел.
Тръгнаха си още на другата сутрин. Чу ги да разговарят, че трябва да я заведат на лекар. За да не го направят се престраши и процеди при зъби:
-Съжалявам.
-Така ли!-сопна се майка й-О, малката госпожица, можела да говори. Ще има да ни разказва, много да ни разказва, но нека малко и ние съберем мисли, че какво ли не ни мина през главите. Нека малко се успокоим, че да си помислим и да поговорим като възрастни хора. Като се приберем, тогава…А екскурзията ни можеше да продължи, можеше, но не се получи.
Никога не беше чувала майка й да говори така. Стори й се, че повече е раздразнена, че се връщат обратно, отколкото разстроена от случката.
По пътя пак рече: „съжалявам”, без песента да се излее навън.
После мълча докато й се караха. Без друго трябваше да отговаря с кратките: „да” и „добре”.
Дори не ги чуваше, знаеше, че са прави, но другаде й бяха мислите. Песента вече изгаряше гърдите й, подскачаше и лудуваше, тресеше се и беснееше, дращеше я и гъделичкаше. Болеше я чак. Искаше час по-скоро, час по-скоро да го види, а те не спираха да мъмрят. Искаше й се да им кресне, но така щеше да излее песента. Хапеше устни и от време на време процеждаше: „да”, „добре”, „съжалявам”, а изглежда и това ги дразнеше. Продължаваха ли продължаваха.
Как удържа и тя не бе наясно. Накрая баща й не издържа и се усмихна, а майка й прихна миг след него:
-Хайде, хайде, че и изгаря душата за него.-през смях каза-Хайде можеш да отиваш при своя приятел.
С разтуптяно сърце застана при него. Той я гледаше кротко, радваше се, но пак изглеждаше малко възрастен. Усмихваше му се. Зачуди се дали първо да го прегърне и тогава да чуе песента. 
Той очакваше да му разкаже, но устата й се изля подобие на птичи звуци.
В този миг тя се озова в своята гора и остана завинаги в нея.
Загуби говорна реч.
Произнася само: „съжалявам”, „да”, „добре”, останалото е част от песента която с никого не сподели. 


диаболо и приказна фантастика