пятница, 16 ноября 2012 г.

Странник във фермата

Слизаше до селото да се зареди с провизии. Като не му стигаха парите пишех му в тефтера, то на кого ли не съм писала. Тъжен човек беше, необщителен. Странен и един приведен. Нещо му тежеше, нещо го гризеше. Нещо страшно трябва да е било. Аз съм загубила мъж и две деца, затрупа ги свлачище. И като се гледам на снимките от онова време. На него както изглеждаше съм приличала. Няма ги бузите, остри кости изписват едно непознато лице с ококорени очи леещи тъга и болка. Подпитвала съм го, даже доколкото ми е останало, женско очарование съм използвала. Знам, че съм груба и дива, но това се харесва на онези долу. Закачали са се с мен, малчугани които са идвали през топлите месеци на хижата. И шофьорите са ми го казвали. На четиридесет и три и по-здрава от когато и да е било, не съм още за изхвърляне. Мускулести са бедрата ми, но дълги, като на дива коза са и гърдите ми толкова големи колкото си ги правят с
операция. Но той не забелязваше, сигурно по по-фини си е падал там долу. 
Чух, че е бил учен човек. Много умен. Така говореха, но знам ли. Винаги така се приказва за полуделите. Много умни били, затова толкова глупави изглеждали. 
Подпитвах го, разпитвах го, а нищо не излизаше. Пихме и фабрична и домашна. Веднъж го хвана дъжда и остана до сутринта. На мен все по-топло ми ставаше и се разхвърлях, а той гледаше навън, не в мен. И говореше като че ли не е в стаята, за нещо различно от всичко това което го питах. Да ме ядоса не успя, но го съжалих. 
Какво ли, какво ли по-ужасно от онова което съм изживяла можеше да се случи.
Сигурно е слабак, крехки му били ангелите. Не се стърпях, казах му го. Тогава се усмихна. Все едно змии ме полазиха от тази усмивка. И устните му тънки като змии, на отровни приличаха. Но очите му се смееха. Наистина бяха очи на умен човек.
-Харесва ми тук и така, това е всичко. Ти си мила жена. Много. Не ме мисли, харесва ми така. 
Толкова ли глупава бях за да не го разбирам. Хората дават мило и драго да се изучат, а той го направил, но вместо да използва главата си и да си гледа живота, живееше в свинарник в планините. Прасета гледаше както всеки в селото ни можеше. Загорча ми твърде много в устата и го попитах, а той вече не се усмихваше. Тъжен стана пак погледа му. Без болка, но много по-тъжен от всякога.
-Ставах като тях. Трудно ще ме разбереш. Ставах като останалите, а не бях като тях. Харесваше ми каквото се харесваше и на тях. Обиквах това което преди презирах. Усещах промяната, но ми ставаше приятно. Умираше това което бях и щях да умра с останалите. Напускаше ме живеца който имах. Ласкаеха ме. Следваха ме привидно, а в същност ги следвах аз. Наричаха ме учителю, но те бяха мои учители. Нямаше да успея да ги заведа никъде и пътят за всички ни щеше да е трагичен. 
-Говориш като свят човек.
-А не съм. И на тях им се струваше така, но не съм. Знам как щеше да завърши всичко.
-Как?
-Много трагично. Или много жалко. 
-Харесваш ми и като мъж. – изплюх камъчето. 
Направи се, че не ме чу. Погледът му отново потъна в локвите навън. Преди би ме наранило. Или и сега, трябваше да ме нарани, но той притежаваше някакви скрити способности. 
Сама щях да си умра, това е ясно. За разлика от него, не знам нищо за живота под планините. Боя се. Ако беше ме харесал и пожелал, щях да го накарам да слезем. Друго щеше да е с него. Там където аз щях да се изгубя, той щеше да се завърне. 
Седмици не слизаше. Изглежда шофьорите които му носеха фуража за животинките му носеха и храната. Тъжно ми беше и се самообвинявах. Мислех си, че моята непредпазливост го е отблъснала. Трябваше да свикне с мен и да разбере, че не съм лоша и не съм толкова глупава. Просто винаги съм живяла тук. Уплаших се, че никога няма да слезе отново, но се излъгах. Започна да се отбива, даже и без повод, когато имаше провизии и не криеше, че шофьорите са го заредили. Призна ми даже, че и преди често е имал, но е искал да види някого. Оставаше по цели нощи при мен. Стояла съм даже в скута му, а веднъж започнахме и да се целуваме. 
А само как галеше. Май не беше професор само в науките, а и в ласките…
Побърка ме, забравила бях какво е. В самодива ме превърна, но после отблъсна. Тресеше се като лист, повтаряше под нос: „съжалявам, съжалявам, съжалявам…”
Застанах до него и го прегърнах, но сестрински. Казах му, да не съжалява. Възрастни хора сме. Нека не слушаме природата си, а опита си. Иначе пак ще изживеем лошото, щом не сме запомнили уроците му.
-Съжалявам! – рече ми, преди да си тръгне, а после съжалявах и аз. 
Повече не се доближихме. Идеше и мърмореше за своите четиридесет и две прасета. Прекъснах го веднъж и го попитах: „Не ме ли харесва…”
-Не знаеш колко си хубава. И как искам и не искам да се връщам.
-Няма да те карам.
-Неизбежно е. Ти го желаеш. Скоро ще стане и мое желание. А долу слезем ли, ще изпитам техните. И ще стана като тях. 
-Какво толкова страшно има?
-Много лоши работи направих с останалите. Бях и в политиката…Но не е само това…
-Не знаех! – изчервих се от вълнение.
-И аз, но се случваше. Толкова неща се случват с нас, без да разберем. Изменяме се, струва ни се, че сме същите. Чувстваме се естествено защото няма как да се сравним с това което сме били и вече го няма.
Изпълни ме още по-голямо желание да го прегърна. Нямаше какво да се бои, че ще стане като останалите. Такъв като него нямаше. Сигурна съм, въпреки, че все из тези чукари съм живяла и не познавам много хората. 
-Какво лошо, ако заприличаш малко на останалите?
-Те мислят, че ме следват. Аз следвам тях…Ще стане жалко. Много жалко…
На следващият път пак се опитах да достигна интимност.
И повече не слезе. Зимно време беше. И камиони не идваха. Не можеха да се качат до горе, а аз чаках седмица, чаках две. Разсърдих му се и накарах всички да си покрият колкото могат от сметките си и вересия повече не отпуснах. Загубих съня си и изгоних всички котки от двора. Вслушвах се да чуя вой на вълк за да взема пушката и да го застрелям, но изглежда вълците са ме усетили. 
Започнах да се пропивам. Минаха ми ред лудости. Идеше ми да запаля свинарника. Друг път си представях, че идва при мен, завързвам го, слагам пушката в слабините му и го карам да реве като дете за мъжеството си, а после пак натисках спусъка. Но гневът ми премина в тревога. Много време остана горе. Студено е. Дали са му достатъчно запасите?
На няколко пъти се отказах. Накрая надборих гордостта си. Нахлузих високите ботуши и взех разстоянието което в хубаво време се взема за петнадесетина минути, за повече от час. 
Не го открих. Нямаше никой. Кафето което някога си е сложил, отдавна беше изкипяло, а котлона спрял защото в свинарника ток нямаше. 
Прасетата бяха мъртви. От студ или от глад. Хамбара беше пълен, но кой да ги нахрани. Него го нямаше. Търсих тялото му и не го открих. Стъпки в снега не видях. 
Седнах на леглото и дълго плаках. Като ехо идваха думите ни в главата:
„Какво лошо, ако заприличаш малко на останалите?”
„…жалко ще е, много жалко…”
Унесох се и в просъница ми хрумна нещо невероятно.
„…жалко ще е, много жалко…”
Преброих прасетата. 
Няколко пъти ги преброих. Той казваше, че са четиридесет и две. Сега бяха четиридесет и три. 


Диаболо и приказна фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email