понеделник, 22 октомври 2012 г.

Прехвърчане

Доста работа имаше. Земята бе твърда, плевелите жилави и много. Прасето разбило скарата, а дядото опериран още лежеше в болницата и трябваше да свърши всичко сама. Докато пръскаше лозето, кучето скъса синджира, подгони пилците и те се разхвърчаха из съседните дворове и улицата. 
Как ги прибра и тя не разбра. После се опита да ги преброи, но май не се получи. Все различни цифри излизаха и на три пъти бяха петдесет и един, а трябваше да са петдесет и два. Прибра всичките. Сигурна беше. 

Къде да се е скрила? Защо изобщо ги броя. Ако не е вече в тенджерата на някой комшия, то тук трябва да е. Не може да отлети проклетата кокошка.
Едва се изправи. Шиповете пак я срязаха. Сякаш цялото тяло се пръскаше. Някой го режеше на парчета. Изменяше го, въртеше го парцал по парцал като в центрофугата на пералнята дето й подари внук й. Докторът й каза, че не бива да се движи когато е така, но кой да напръска лозето. 
И нямаше как, забрави, че я боли. И колкото да беше жега, потеше се, но я тресеше студ. По пладне се отпусна за кратко под шарената сянка на ореха. Първо се огледа да не би някой да мине и да се уплаши, цъкна, промърмори: „ще ми се”, свали мократа риза, смъкна презрамките на комбинезона и го нави около кръста си. Постла ризата и легна на нея.
Духна хладен вятър. Стана й приятно, чак се унесе, почувства нещо младежко, а вятъра като пръсти по гърба си. Настръхна, но чувството от това настръхване беше различно. Все едно настръхнаха пера, а не кожа. За миг нещо й се присъни. Скочи и изпищя. Не сънуваше. На гърба и пляскаха криле. От уплаха замаха по-силно с тях и се отлепи от земята. Това я уплаши още повече и още по-високо се издигна.
„Боже, ще ме видят! С криле и виснали до пъпа…”
Всъщност от отсрещният баир един скрил се от жена си каруцар, надигаше бутилката и я видя. Повече не помириса алкохол, но като го питаха какво му се е случило мънкаше, не казваше…
„Трябва да се успокоя! Трябва! И да се приземя. Спокойно, спокойно, спокойно…”
Издигаше се повече. Хрумна й да замаха и никой да не я види повече или да иде в някой цирк, но се прибори със себе си и кацна.
Още като я видях, че тича прегърбена и с наметната шуба към овчарника, разбрах, че нещо не е в ред. 
Тук съм от седмица, когато не пиянстваме с овчаря, той ми разказва случки с призраци, а аз ги записвам. Той си беше с овцете, а аз се мъчих с един разказ по негова история, но нищо нямаше да се получи. Тъкмо без друго мислих да приключвам и тя ми се яви.
-Сине, сине, сине…-развълнувано занарежда и преди да я попитам какво мърда на гърба й се обърна, свлече шубата и видях.
-Какво е това?
-Вие в града крила не сте ли виждали?
-Ами…
-Няма, ами! Грабвай брадвата и сечи! 
-Не. Няма! Как така!
-Сечи, моля те…-разплака се-Сечи, моето момче! Моля те! Като твоя баба те моля! Като Господ те моля! Срам ме е да помоля някой от селото! Ще се изпусне и после ще ме разправят. Добре, че още си тук, милото ми детенце. Уплаших се, да не си тръгнало. Нали разправяше. Моля те, бабо. Сечи милото ми…
Когато една баба поиска нещо, знае как…
-Моля те, дете мое….Не оставяй една старица на позор.
Грабнах брадвата и й казах да кляка край дръвника.
Замижа и дори не издаде звук от болката. Съвсем леко кървяха. 
Грабна ги и ги сви в торбата.
„Ще напълня възглавници”-между другото рече.
-Но защо, бабо? Защо трябваше! – в гласът си долових упрек.
-Хората и без друго ме мислят за кокошка. А като ме видят с крила. И дядото ми вика: „кокошка”. Какво ще каже като го изпишат?


хумористична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email