Трепереше мокра като огромна птица. По-скоро домашна птица, лекичко хлипаше. Прогизналите в хладен дъжд пипала на вятъра нахално я опипваха. Разкъсваха мислите й, а под тях трепереше голо и обидено хлапе. Автобусът не идваше, все по-студено ставаше.
Като сянка се появи непознатият. Размениха си няколко изречения, той плъзна пръсти по лицето й. Тя щеше да изписка:
“Не може така”, но докосването я замая. Топло й стана отведнъж. Искаше да го попита: “ама как така”, докато я водеше прегърнал я през кръста към някоя от сградите наоколо.
Никога не беше й се случвало нещо подобно. Възможно ли беше? Не приличаше изобщо на истина, а тя на себе си.
Вдърви се, докато я разсъбличаше. Десетки свещи, около тях премигваха.
Не беше подготвена за интимна среща с непознат. Нито си беше й помисляла за подобна. Извън ценностите й беше, извън дори предположенията й, че такива неща се случват наистина, а не са само плод на разюздани въображения.
Когато целуна шията й, а ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й, краката й не я удържаха. Легна по гръб на дървения под. Ухаеше на борове.
Струваше й се, че бумтят в камината, изгарят в пламъци, а камина нямаше. Само пламъчетата на свещите плющяха, играеха като разголени езичници; божествен танц, отдаден на наслада.
“Но аз съм гола! Под непознат! И той ме целува! И не знам дори къде се намирам! Гола съм!”
И като го осъзна, той започна да я съблича и от тяло.
Събличаше я от тяло като го изгаряше. Жилите й, като фитилите на свещите горяха и разтапяха всичко друго около себе си. Болката премина в сладост. Стичаше се по себе си…
Чувство за простор я изпълваше, после поглъщаше; разтвори се в пропаст и тя полетя в нея с писък.
Преди да е проникнал в нея, вече я беше накарал да изпита недопустимо за представите й любовно усещане.
И когато тръпката отмина обезсилена сякаш умря. Тъй дълбоко заспа.
Когато се събуди него го нямаше.
Беше бледа и слаба.
Беше прекрасна, душа облечена само в бял прозрачен воал мисли. Проблясваха златисти нишки, при всяко движение, сякаш буря го разгръщаше. Толкова тънък беше, толкова ефирен.
А тя в него, с малки гърди и големи черни зърна. Имаше синьо зелени очи, а косата й – светло кафява. Изражението й детинско, нослето й леко вирнато. Само излъчването й и леката повехнало около зърната й, показваше, че това е зряла жена.
“Това е само душата ми! Къде е тялото ми!”
Заозърта се и видя само розови петна от восък и черни остатъци от фитили на мястото, което се бяха любили. Разтопени до основи бяха и свещите.
Сега си припомни, че тялото й изгоря.
Тъжно й стана. Сега е пленница. Не може да се върне в своя живот. Да можеше да плаче, би се разплакала, но разбра, че в тази си същност не е способна. Реши да се примири.
Той се прибра, сега виждаше добре, че не е хубав, дори е хищен. Без думичка обгради душата й с ровове. Сложи крепостни стени и постави капани. Дланите му се превърнаха в килията, в която влизаше влажния му дъх на който тя не можеше да устои. Но скоро забрави за нея.
Изстърга остатъците й от тяло от пода и ги събра. От материала направи нови стотици свещи. Които запали, когато доведе поредната си непозната...
Тя затвори очи да не ги гледа, но не удържа на любопитството и изкушението. Когато ги отвори беше на спирката. Автобусът тъкмо пристигнал, а непознатият хвърлил цигарата, която запали преди малко, се качи.
Тя пак затвори очи и студа се превърна в обсебващ любовник, а мъжът явно се познаваше с шофьора. Попита го:
-Твоят курс не беше ли последният?
-Да, защо!
-Кой автобус пък чака онази жена? Поиска ми огънче, запалката ми не запали, мокра, тогава тя ми даде огънче – засмя се мрачно.
-От пет курса насам я виждам. Не чака, поне не и автобус.
