суббота, 18 мая 2013 г.

Доберман

Когато се надушихме със старият шмекер разбрахме, че сме от една порода. Съвсем различни и въпреки това едни и същи. Навремето и из света ги беше вършил всякакви, мътни и кървави, какви ли не, страховити и смешни. Натрупал състояние, уморил се, узаконил дейности, оставил ги на трудолюбиви момчета които трепериха и от сянката му, а той отдал се на творчески мързел и съзерцание на житейската низина от белоснежните си върхове. Според неговите думи чисти колкото е чиста съвестта му. Избухвах в смях, сърдеше ми се. Друг би убил, но на мен ми беше позволил повече. Критикувах без страх стиховете му, независимо дали имаше защо или не, не знам защо ме смяташе за арбитър на изящният вкус. Веднъж се пошегувах, казах му да подпали югоизточен паркинг и да се вдъхновява от пламъците. Изгледа ме изпитателно, прецени ме с поглед. Почти се върза, а после не ми говори цяла седмица. Дълго време още ми беше сърдит. Уважавал ме, а аз съм се подигравал с чувствата му. Трогна ме, а ме полазиха и тръпки. Забавният дядка беше някогашен цезар в престъпният свят. Опитваше се да живее като обикновен човек, също да пише стихове, но вълка кожата си мени, но…Помъчих се да изкупя вината си. Казах му

С мен

Искаха да ме убият. Разбирах ги. Не се плаших. Щяха да го сторят. Тъжно ми беше, никакво, но не се страхувах. Нито им се сърдех. Него понякога не разбирах и съжалявах. Към нея имах по-голяма слабост. Имаше защо да ни ревнува. Знаеше, че рано или късно ще заема мястото му. Неизбежно беше, ако не ме убие. Той всъщност не желаеше. Проявяваше колебание, даже страх. Изглеждаше беззащитен, ставаше малък. Губеше възраст, готов беше да се разхленчи, а тя щеше да обърше сълзите му, готова беше. Тя запазваше сила. Не я болеше, всъщност дълбоко, много дълбоко я болеше. Толкова дълбоко, че тя не го чувстваше, а го чувствах аз. Като объркване, загуба на памет. Изведнъж пътеките ставаха хаотични, всякакви закони се сриваха. Шепоти преливаха, смисъла се разбъркваше, заприличваше на хищно мляскане, стъпки в дъжда, съприкосновение на тела в страстна, неочаквана любовна игра. Бързо, пляскане, ускоряващо се, разкъсано от стенания. Пляскане като в началото ми. Дъжд, тела и пръски. Бях с нея и в онази

пятница, 17 мая 2013 г.

Дългото очакване


Закъсняваше. Реши да я чака още петнадесет минути, след туй още петнадесет, след туй докато дъжда спре. Сви се под козирката на спирката. Дъждът се усилваше, пръскаше го, капеше през прогнилият таван. Притъмня, блестяха светкавици, после стихията утихна. Сивота го обгърна, унесе го. Накрая дъждът напълно спря, а той реши да я чака до автобуса който ще го заведе близо до дома му. Вече знаеше, че няма да дойде, минали бяха часове от времето в което си бяха определили срещата. В един момент му се присъни, че оставя букета в локвата, а локвата става алена, като обагрена с кръв. Стресна се. Тресеше го. Беше мокър, но не от студа трепереше.

четверг, 16 мая 2013 г.

Салмандър

-Събличай се! – заповяда й единият, онзи който я домъкна.
Хлипаше и се давеше. На врата й личеше отхапване, по лицето й алено петно от плесник, косата й разрошена, очите обезумели от ужас. Сигурно беше на шестнадесет. Искаше да викне, но се боеше. Можеха да я чуят, но тя вика и преди малко из улицата, докато я дърпаше, вика и по стълбището, а той я удари няколко пъти преди да я блъсне във вонящата на кисело стая. По подът се търкаляха бутилки, видя и куршуми. Излегнат на паянтово кресло чешеше корема си с дистанционно, гол до кръста, покрит с татуировки тип. Влязоха още двама. Бяха отвратителни и се хилеха отвратително с проядени зъби. 
-Къде го намери това? Хей, малката, защо цивриш…Загуби ли се, а?
Затвори очи. Искаше да се събуди. Забрави коя е и къде е. Някой от тях я сграбчи откъм гръб и започна да я целува, после отхапа врата й. Отвращението й беше по-силно от болката.
-Остави я!- кресна - Тя сама ще го направи. Нали, зайче. Ти ме заговори нали…
-Аз поисках огънче.
Избухнаха в смях един след друг.

среда, 15 мая 2013 г.

Незабелязано


Искам да ме разбере. Аз не съм ревнив, просто искам да знам. Нямам причини да се съмнявам, но чувствам го. Нещо в погледа й, в миризмата, в усмивката, в милувките й. Като, че ли са адресирани към друг. Вечер е отнесена. Сутрин мърка, отвори ли очи изглежда изненадана. Не неприятно, но изненадана. Не искам да я деля с друг, но мога да го понеса. Искам само да няма тази тайна от мен. Други нека има. Не можем да се споделим напълно, дори и с любимият. Няма толкова думи, нито тъй добре се познаваме сами, за да можем да ги изречем. Смисъл също няма. Нека си имаме своите скривалища в които да се спотайваме, иначе твърде се забелязваме. Ставаме досадни и натрапчиви. Аз самият умея да се крия. Така не дразня никой и научавам много. Кротко раста в служебната кариера, но това не прави впечатление. Не буди завист и

вторник, 14 мая 2013 г.

Очите й - кладенец


Срещнаха се няколко пъти. Той беше на деветнадесет, тя по-възрастна. Нарече очите й кладенци, знаеше, че се държи глупаво, но много пъти повтори, че иска да се удави в тях, тя му каза, че преживяването е било екзотично, че не обичала да се държи така, но не съжалява. Поиска й телефонният й номер. Даде му го, но по-късно смени картата. Все си мислеше, че няма да я потърси. Тя идваше. По-скоро се материализираше. Настигаше го по улицата, смигваше му, пускаше кибрита на земята. Вътре в него беше бележката. Така и започна. Помисли си, че е шега. Но отиде в мотела който обещаваше да го чака. Първият път, пролича, че е стъписана. Каза му, че не е очаквала да дойде. Почти беше права. Колебаеше се. Твърде закачливо му звучеше. Дори му мина през главата, че е някакъв капан, но най-вероятно му изглеждаше да е шега. Не се познаваха почти, срещи по улицата.

Follow by Email