Разкъсват се облаците, разголват пълнолуние. Сладураната ми се спира, замлъква, захапва показалец, сълзи избиват по очите й. Изхленчва кратко, след което кляка, вдига глава нагоре и започва да вие. Ах, защо нямам камера!
Да се смея ли да плача ли!
-Аз съм кучка! – изкикотва се, скача като пружина и ме прегръща – Да се прибираме, а? В небесната обсерватория с оранжевия язовир.
Целува ме по ухото.
Примамливо ми звучи, но жалко. Нека се оправи, първо нека се оправи. Дори не помни къде се намираме.
Сиропът за кашлица, после видях противопоказанията. Гълташе направо от бутилката, а изглежда не й понася. Хладно е, навява ситен дъжд, мисля, че ще се ободри. Нямам кафе във вилата. Щях да я накарам да изпие една кофа.
Прегръща ме. Някакви глупави целувки. По яката и по ръкавите. Възбудено ми е, лесна ми е сега. От два месеца излизаме заедно. Цяло училище ни взема за гаджета. Не съм сигурен, че след подобен срок без интимност, ще излезе нещо. Родителите ни някога може да са изчаквали и по-дълго или поне така говорят някои, нещо което ме съмнява, но днес не е така. Прие да прекараме заедно от петък до неделя, само двамата във вилата. Исках това, което сега лесно можех да получа. Но тя беше дрогирана! Неволно, със сироп за кашлица. Глупости сипеше, привиждаха й се разни неща, не изглеждаше, никак в ред не изглеждаше. Ту ме избива мисълта: “какво пък”, после нещо ми се отщява. Ту ме хваща яд на мен си, яд ме е и на нея. Не е кучка, кокошка е. Толкова ли не може да чете за да разбере, че това не й е водка и сироп за кашлица не се пие от бутилката. Водка ли! Сега се сещам, че спомена, че е пила и водка. Комбинацията си е свършила работата. Не ми изглежда да умре, но чувал съм от някъде, че не бива да се оставя човек да заспи.
-Тук защо растат костенурки! – зяпнала сочи с пръст някакви дървета.
-Това са дърветата на целомъдрието. Пълзят плодовете им към спасението, бавно като костенурки.
Засмя се късо:
-Ти се бъзикаш.
Не знам кой от двамата е по-надрусан. Минава ми през главата, че тя може да ме пързаля. Иска й се като нормално момиче да прави секс с приятеля си, но нещо иска да скрие, че го прави с всичкия си, точно с мен. За това измисли малкият театър със сиропа за кашлица. Ще остане разочарована, май и двамата ще останем.
В следващият миг заблестява пътеката. Честно и аз за кратко се заблудих. Наистина изглеждаше земята като посипана със скъпоценни камъни. Блестяха. Тя издаде кратко възклицание и се втурна на ги събира. Опитах се да е спра. Попитах я не чувства ли, че са твърде меки за брилянти, каквото изкрещя, че са.
Окапали черници. Намокрени от дъжда, блестяха на лунната светлина. Тъпчеше по джобовете си и пазвата. Натъпка дъното на джинсите си.
Можете да си представите каква гледка беше на другата сутрин. Развали ни се прекарването. Дрехите й за хвърляне, това нямаше да излезе, ако ще и хиляди лелки да твърдят по телевизията, че техният прах за пране, изпирал всичко. Първо обаче трябваше да се приберем. На всичкото отгоре тате не ми даде колата, първо да са ми връчили книжката. Кой ще ме проверява, само дванадесет километра селски път, но тате си е такъв! Трябваше да ползваме автобуса, а на връщане пълен.
Хубавицата ми, неописуема. Като, че ли сега излязла от фекалийна яма. Още влизаме, тя става по-морава от дрехите си.
-Какво! – без никой да я пита – Не сте ли виждали наклепана с черници!
Хората млъкват и обръщат глави. Само едно момиченце с плитки, на около седем – осем, уж се опита да попита тихичко, но се чу сигурно до шофьора:
-Мамо, а пък тази кака защо е наакана.
-Ще съдя тази аптекарка! А с теб късам! – изсъска след което се разхленчи и ме прегърна.
Месеци след това наистина скъсахме. Без връзка със случката. Тя намери достатъчно чувство за хумор и само се смяхме на глупавата преживелица.
Веднъж дори ми рече, а очите й блестяха точно като окапалите черници онази нощ:
-Да, нацапана бях, но поне в онези мигове: щастлива. Зрителна илюзия е било, но кое ли не е. Аз наистина събирах от земята брилянти. И поне усетих преживяването. Заслужаваше си!
Накара ме да се замисля.
Тя отиде да учи. Не се виждахме с месеци. По-добре, че приключихме.
Минаха осем години. Сега само мога да се хваля, без никой да ми повярва, че съм имал известна близост с тази жена. Кой да повярва, че от това мършаво създание, симпатично, но семпло ще излезе топ – модел.
Често е на кориците на списания.
Видях я на скоро. Пак ми се стори, че виждам в очите й черниците. И тя ги спомена.
-Помниш ли, ама че въпрос, няма как да си забравил, как блестяха черниците. И блясъкът им ме накара да ги помисля за скъпоценности. Случи ми се повторно. Видях нещо да блести, помислих го за скъпоценност, натъпках го в себе си. Същите са и сега последиците – засмя се горчиво. – Смачках го и се нацапах. Много се нацапах.
Бързаше. Няколко минути само имахме.
-Но поне в онези мигове, докато си мислила, че са скъпоценности, била си щастлива, че си ги събирала. – успях да повторя думите, които каза тогава, но едва ли вече помнеше.
