Поглъщане

 Гледах снимката й. Отначало ме болеше. После свикнах. После исках повече от нея. Вече не я мразих.

Защо ли изобщо ми трябваше?

Знаела е, че е женен. Най-вероятно. Той не умее да лъже. Знаела е, че е възможно някоя някога да се чувства като мен.

Поръчах още нейни снимки.

Как се облича, как се съблича.

С какво е загърната у дома, какво облича когато отскача до магазина.

Много ми струваше, но научих каква козметика ползва, откъде купува бельото си и обувките, коя е фризьорката й, фитнес – залата й, козметика й, дневните и нощните й парфюми, книгите които чете, музиката която слуша.

Вече ми се струваше обикновено момиче, а преди беше зло божество, въоръжено с неотразима красота. В началото се плаших да я погледна, хубостта й ме отвращаваше, забиваше нокти под гърдите ми, докосваше забравени спомени, чоплеше стари рани и кръв и гной потичаха.

Купих си нейното червило и нейните сенки.

Нейното бельо и нейните високи чорапи.

Тя поддържаше фигура, аз имах по-хубава от нейната.

Малко по-млада е, малко по-свежа съм.

Малко по-тъмни са очите й, малко по-плътни са устните ми.

Малко по-висока съм, малко по-голям е бюста й.

Малко по-големи са зърната ми, малко по-стегнато е дупето й.

Светла е косата ми, нейната тъмна.

Знам какви цветове използва, знам и марката на боята й.

Малко по-добра фризьорка намерих, нейната снимка й дадох.

Заключих се кабинета си и никого не пусках и така - седмици наред. Време за работа имах, спечелила си го бях. Хванала свой ритъм, съвсем не съм осъзнавала, колко аванс съм спечелила. Документите нямаха край, заглавията на книгите й също. Но както с едното умеех да се справя, така и с другото можех: при това беше приятно.

Затварях очи, чувствах се нея. Чувствах, че го чакам. От друга го крада, подобна мене. Ставаше ми сладко, сладко. Невъзможна съм! Засмивам се, а собствения ми смях непознат. Дали така се смее тя.

Ще спра играта!

Решавам, но бързо се отказвам.

Тя и без друго ме е обсебила.

В началото само исках да я извадя навън, че да видя какво повече има от мене.

Колкото повече заприличвам на нея, толкова по-жалка ми става.

Има мечти, но не е протегнала ръка към тях, за да разбере могат ли да бъдат реалности. В себе си са я затворили. Отнесена мечтателка, дива сладострастница.

Използват я мъжете, а тя се има за фаталната жена. Дори и моя мухльо я използва, въпреки, че не го съзнава. Той не е лош човек, не би го направил, ако му стигаше ума. Доверил се е в преценката си, че може да бъде честен към нея и към мен, едновременно. Е, не може, а тя му позволява да лъже нея. Посредствена ми се струва. Той има стил и класа. Какви жени, около него, а той нея. Не го разбирам, честно. А искам!

Малко, по-големи са очите й. Не, това е израз. Така изглеждат. Леко е ококорена, като учудена. Не е точно учудване, навик й е.

Струва ми се, че виждам вълк, който е опънал шия. Да оголи сънна артерия пред противника, в знак, че се отказва от битка, а по-силния да реши дали да впие зъби.

Подобен жест е тази откровена наивност, която показва с очи. Съблякла се е с поглед. Гола е даже в дрехи. Секси е това, но понякога плаши. Не е трудно за докарване. Тренирах го, постигнах го.

Лошото е само едно, че в нейният стил и нейните дрехи само личи, колко по-хубава съм от нея. Не исках подобно явно превъзходство.

Затворих очи пред огледалото.

Мъчих се да не мисля за нищо, да забравя себе си. И когато ги отворя за пръв път да се видя в онзи изкусителен облик, който ми го отне.

След час щеше да се върне, очакваше го изненада.

Никога не ме е виждал такава.

Времето минава, още се чувствам същата. Отказвам се да се боря с паметта си, но когато отварям очи, разбирам, че съм я победила.

Възклицанието беше импулсивно. Виждах се за пръв път. С други очи.

Нещо в мен се беше прекършило. Това не бях аз. Нейният образ ме изяде. Погълна ме в себе си. Бях тя. Тя с моята памет.

Когато ме видя потърси стол. Очаквах подобно въздействие. После се смя, ту горчиво, ту весело. Да можеше да плаче, щеше да се разплаче. Предложи ми да излезем на вечеря, приех, но така си останахме с намеренията. Любехме се почти до сутринта. Никога не е било тъй, а после потъна в мълчание. Не изглеждаше щастлив. Стисна ръката ми:

-Фантастична си, такава, знаеш ли! Но защо се промени...Започна вече да ми липсваш, онази...моята. Моля те, върни ми съпругата. Онази познатата.

Тържество се надигна в мен, после ме изпълни нежност. Целунах го по бузката.

-Моля те, върни ми я! – повтаряше.

-Ще ти я върна. – обещах му аз.

По-късно разбрах, че след тази нощ, не беше възможно. И двамата окончателно я бяхме изгубили.

Една изкусителна рокля

 Прилича на пеперуда в нея. На голо е облечена. Виждам, че не я сваля и на плажа. Прозира пластиката й. Хубавица е, но така е богиня. Отклонявам поглед и внимание на другаде.

Вечерта пак я виждам по центъра на градчето. Пак прилича на пеперуда, пърха коприната. Разминаваме се наблизо, кима ми, забелязала ме е. По-късно осъзнавам, че ми е хвърлила и предизвикателна усмивка. Имам в тази вечер вече среща с друга. Но пеперудата ми е пред очите и в главата. Не, че е по-красива, не. Като нарисувана е под роклята, истинска ли е изобщо?

Дни по-късно я качвам на стоп и това, ако не е съдба! Държи се предизвикателно, аз пък забелязвам, че не е хванала много тен. Виновно се усмихва, не че не обичала слънцето, нещо мрънка. Обзема ме усещане за силна близост. Внезапно ме обзема. Като, че ли съм я имал и съм я докосвал.

Разтворила е устни, кръстосали сме погледи. Очите ни си водят свой диалог, наясно са, няма нужда от повече думи. Знам един хубав мотел на пътя, бесни спомени, красиви спомени, много, много страстни спомени.

Искам я и ме иска.

Не само, че няма да откаже, а и очаква да й го предложа.

Не го правя. Отминаваме мотела.

Спираме в едно бистро, сменяме телефони, оставям я на колелото.

Малко по-късно отбивам за да изтрия телефона й.

Все едно не съм аз, някой друг мисли и действа в мен. Представа си нямам, защо не посмях да я любя, защо изтрих телефона.

И пак я виждам, и пак.

Като натрапчива мелодия, като мантра. Които не се чуват, а се превръщат в светлина и образи, за да те изпълнят и ограбят настоящето.

Пърха роклята й.

Толкова лека, толкова закачлива.

Присънва ми се, лети с нея, а аз падам...

Не съм уплашен, а съм учуден.

Желая по-бързо да свърши всичко и да се събудя, макар в съня си съм сигурен, че не спя.

Като, че ли със свършека на земният живот, свършва и съня.

Телефонът звънеше, дъщеря ми.

Питам я за майка й. Не, че ме интересува.

Малката чурулика, пита как е било на морето.

Казвам, че следващият път, ми се иска да бъдем тримата.

Тя, аз и приятеля й.

Няма да им преча, искам само да го науча да се гмурка.

Тя се смее, съжалява, че заради нейните изпити не можали и тази година. Момчето щяло да ми хареса. На мен приличал. Каза ми го, за да ме зарадва.

Изпаднах в паника обаче, точно от това, без да съм съзнавал съм се боял.

Щях да изкрещя нещо и вътре в себе си.

Да можех друга жена да обичам колкото дъщеря си.

Не помня как приключи разговора, фрагменти от съня ми, играят още пред очите.

Падам, а жената - пеперуда пърха около мен.

Защо й изтрих телефона?

Да не би да съм влюбен?

Спасява ме от мислите, една стара приятелка.

Едва не се сблъскахме, носеше някакви плодове, прибираше се, в къщи.

Чакаха я, седнахме уж само за едно кафе.

Каза ми, че е щастлива. Къде забрави плодовете, в това кафене или после в таксито?

Не искам да разстройвам, ничий живот, случи се от само себе си. Тя не съжаляваше, аз се престорих, че не съжалявам. Разделихме се с целувка и с поредното обещание да не го правим повече.

Рязко се обърнах, вятъра беше повял, а имах усещането, че зад гърба ми играе копринената рокля. Тя беше причината, не момичето.

Най-еротичната рокля. Толкова ефирна, че приличаше на недействителна, а създаваше усещането, че момичето под нея е недействително.

Жалко, че изтрих телефона й. Жалко!

Но тя позвъни.

Трябваше да я срещна, да я имам и всичко да свърши. Да изчезне от мислите ми, да напусне желанията ми.

Спрях на половината от пътя.

Пак говорихме по телефона.

Разказах й всичко, всичко за себе си. Поне това, което имаше значение. Трудно намирах думата. Попитах я, още ли желае да се срещнем.

Каза ми: Да.

И усещането за падане завърши.

Плъзнаха се ръцете ми по тялото й. Затворил бях очи. Десетки пъти си го бях представял, пак беше с тази рокля. Смъквах я от раменете й.

Погледнах. От очите й се стичаха сълзи.

Гола беше. Целунах я. И ни погълна усещането, а при мен беше и отново онова, че не я любя за първи път, нещо повече, цял живот не съм имал друга жена, а сега я желая повече от всякога.

На сутринта ми каза за роклята.

-Скроих я от остатъка от парашута...който е трябвало да го спаси...Случи се на първата седмица от меденият ни месец...Толкова лека изглежда болката, нали? Но, не знаем какво смъкваме от раменете си...

Затворил бях очи. Тя летеше, а аз бях престанал да падам.