четвъртък, 28 август 2014 г.

Близнашки да не ме праща на фронта

Ако не ни вземаха за мезе, това щеше да е сериозен дипломатичен скандал. И дори радостния факт, че ни подмина такъв, не е причина за гордост: обратното е. Кой е този, който пък има право да обявява война? А какво е това: „България е в информационна война с Русия”. Война – на подобно ниво думичката не може да бъде метафора. И независимо колко добре познаваш езика, какво е отношението ти към него, ясно е, че използваш ли я: войната означава имено: война. И не става въпрос за война между интернет – тролите Шльоко и Пльоко, не става въпрос за война между комшиите Грую и Пую, нито за войната на фамилиите на Тиквоча и Бърканицата, а за война на две държави. Доста сериозно звучи за всеки зрял човек, незасегнат от някаква форма на инфантилизъм. Но има и нещо по-сериозно: това нагло изявление не обяви война само срещу друга държава, а и срещу своите граждани. Защото какво излиза по него? Че всеки който си има по-различно мнение от „вярното” т.е. вдигнатия юмрук срещу Русия е воюва на страната на Русия. На страната на Русия (и срещу кого), срещу България. Това вече ми иде в повечко! И нека Близнашки да се чувства в лична война с мен. Защото с никого не съм искал да воювам. А той без да ме пита ме праща на фронта. На фронта срещу България! Е, няма да стане! Нито Близнашки, нито „правилно мислещите” (според него) са България. И ще изкажа основите на „вражеското си” мислене: 1. Майдана много ми приличаше на протестите на „красивите и интелигентните”, но стигна по-далеч. Станишев ми е неприятен; много, много неприятен. Смятам, че човек като него няма изобщо място в политиката. За ДПС сега няма да говоря, но също не бих се изказал никак ласкаво. И няма как да симпатизирам на кабинета Орешарски, но АКО бе рухнал под напора на летните протести, бих застанал на страната на антипатичния ми, но ЗАКОНЕН кабинет. Защото това нямаше да е успешен бунт срещу един порочен кръг, а успял бунт срещу изборния резултат и свободното право на избор на всеки един българин. Правилна или не, такава е изборната ни система. И провалилия се кабинет бе неин резултат. А ако не е правилна и това не е бил свободния ни избор, значи изобщо сме нямали и нямаме свободен избор, което обезсмисля всички останали претенции. И не съм единствения, който смята така. Вероятно и в Украйна са били мнозина. На Майдана свободната им воля бе отнета. И естествено е много да не признават този кабинет. Та относно тези неща си задавах въпроси, въпроси, въпроси. На които няма кой да ми отговори освен съвестта ми. И дългия размисъл. А тези въпроси изведнъж ме пратиха на фронта. Да воювам срещу родината си. 2. Слушах интервю на едно бившо величие от някогашното СДС по националното ни радио. С голям патос защитаваше правото да се забрани руския език на територията на Украйна. Добре де, не беше ли то – някогашното СДС величие – от тези, които защитаваха правото да има новини на турски език по националната телевизия? И не прилича ли правото на руски език на територията на Украйна на правото на турски език на територията на България? И забраната на руски език на територията на Украйна на забраната на турски език на територията на България? Защо тогава не забраним турския език у нас? Не, не търся отговор на този въпрос. Но си задавам обратния за Украйна: Защо пък там да не е разрешен руския? И понеже това бе основен конфликт заради който сега се лее кръв, а продължавам да си го задавам и не мога да спра да си го задавам, значи съм на фронта. И воювам срещу родината си. 3. Ще си хвърля дипломата. Ще изгоря всичките си читателски дневници, ще върна книгите си на вторични суровини и ще основа комуна на идиотите, от която няма да си покажа носа навън. Заслужавам го, защото милионите прочетени страници не ми помогнаха да разбера каква е разликата между „бунтовник за свобода” и сепаратист. И продължавам да се питам: защо косовари не бяха сепаратисти, а сега в Донецк са сепаратисти? Просто си задавам въпрос. Само въпрос. И ето ме, че съм на фронта. И воювам срещу родината си. Поне срещу Близнашки. Само, че моята родина са и тези, които си задават моите въпроси. И не знам с какво право Близнашки ни гони от нея – нашата родина и ни нарежда на оная страна на фронтовата линия. Кога стана министър, кога разви тиранска психология! Изявлението е грубо посегателство над правото да мислиш. Толкова грубо колкото малко диктатори в България са си позволили, но това не всичко: стана въпрос за въоръжаване. За купуване на оръжия. Стана въпрос сега, когато български граждани бедстват и имат нужда държавата да им помогне: Мизия, примерно. Много от тези хорица няма да оживеят до пролетта. Бях, видях. Много от вас, които ме четете, също не биха оцелели при условията в които съществуват. Хора, които не са виновни. Не са концесионери на язовири. За тях няма пари. И да: много ще умрат. Мъчително ще умрат. Много повече ще носят хроничните си заболявания до края на живота. Малко ще са тези, чийто живот няма да е съсипан. И на фона на това, че държавата не може да им помогне се говори за пари за оръжия. Редно ли е? Ще ви учудя: според мен е редно. Защо? Да се отнеме оръжие на войник, а и изобщо на мъж, означава едно: пленник е. Не може иначе. Унижение е. Може би, най-голямото унижение. Да се остави една държава без оръжие – същото е, в различен мащаб. Така, че оръжие и войска България трябва да си има. И ако министър Близнашки имаше в предвид да се съживи оръжейната промишленост, да започне да се произвежда българско оръжие, много би ме ентусиазирал. Хляб за много безработни. Стабилни доходи. Много повече „красиви и интелигентни”, но преди всичко: национално достойнство. Имаме си традиция в производството на оръжия. Имаме си и закрити предприятия. Време им е да заработят. Само, че призива е съвсем различен. Да се купуват стари американски ракети, които утре пак ще нарязваме както някога руските ракети. И като стана дума за протести: сега, ей за тези изявления бих излязъл на протест!

Follow by Email