Рошав и безсмислен

                                                                          колаж: cefules 

Аз съм рошав и безсмислен. На двадесет и три съм, а в момента нямам приятелка. Имам пари, имам и работа, имам и изпити, имам и електронна поща и гневно писмо от баща си, имам и неща които не разбирам, че от време на време и проблеми, но приятелка не. Сега се опитва да ме сваля една сто и двадесет годишна. Тупнала се е на пейката до мен и си мисли, че я разбирам докато ми говори. Крайно е впечатлена от прическата ми. Моята коса е моят боди арт. Крайно страховита е. След месец два ще я нарека „Кошмарът на дявола след алкохолен делириум”. Твърда е и всяко косъмче прилича на тирбушон опитващ се да пробие тунел към ново измерение. Мога да я използвам като мрежа за лов на насекоми и дребни птички.

Любовни ефекти


След полунощ гръдта й се отваряше като хралупа и можех в нея да пъхна ръка, и ръката ми не беше ръка, а пера и можех да свиря по сърцето й превърнало се в арфа с живи струни. Поглъщаше ни собствена ни мелодия и телата ни започваха да се множат, превръщахме се в ниски и високи, в руси и среброкоси, мускулести и стройни, чернокожи и златисти, със сини и черни очи, с ореоли и без ореоли. Превръщахме се в стотици, не в хиляди. Всички се любеха и носеха нашето самосъзнание.

Матово лице




Стоеше сякаш дремеше, но устните му потреперваха и очите премигваха. Лицето му ни красиво, ни грозно с правилни, но не и привлекателни черти приличаше на маска застинала в един трудно разгадаем, много противоречив израз. Изглеждаше озадачено, но учудването приличаше на саркастичен присмех, жесток и в същото време жалък. Долавяше се болка, но и страст която желае да причини болка. Агресивност и пасивност. Животинска смиреност и малоумна дързост. Но всичко беше вяло, слабо изразено, лишено от признаци на енергия.

Митра

                                                                   Колаж: BG Север
Стана толкова тихо, че помислих, че съм оглушал. Митра спеше оттатък. Сигурен съм, че не я събудиха. Нахлуха безшумни и бързи като призраци и ме повалиха на пода по лице. Не успях да затворя книгата. Унасях се над нея, но се стараех да остана буден, поне още за страница – две. Стори ми се, че сънувам. Съдържанието ми се изплъзваше мислех за Митра. Проникнаха през прозорците. През вратата която смятах, че е затворена. Насочиха срещу мен непознат клас пушки. Събориха ме на пода и едва като щракнаха белезниците на китките ми се уверих, че не е сън. Защото болката беше истинска. Вместо да ми прочетат правата нахлупиха чувал върху

Вцепенение


Приличаше на сън, но спеше само тялото. Мислено излизах от него, губех ориентация. Апартаментът беше и не беше моят. На една от стените имаше изписан с втвърдена слуз знак, напомнящ за нещо лошо. Няколко от стаите не познавах, а другите не ме искаха. Стъпех ли в тях се превръщах в нереален и си спомнях, че тялото ми спи. Сега осъзнавах, че е заспало без да иска. Коварната комбинация от успокоителни и алкохол. Съвсем малко пих. Съвсем бях

Колонката в Буквите: За белязаните


Уволниха един учител. За това, че е посегнал на ученик. Звучи редно, ако се премълчи другата страна на историята. Че ученикът е криминално проявен, че е хвърлял предмети от прозореца на улицата и е подлагал живота на случайни минувачи на риск. И още много други малки подробности, които няма да ми стигне мястото да изброявам, а и има ли смисъл? Повече от ясно ми е каква е била ситуацията и имал ли е човекът избор да постъпи иначе, без да изгуби достойнството си, а и да опази сам себе си. По-важно е какъв е той, а не какъв е този средностатистически гамен, заради когото изгубва работата си. Става въпрос за художник. За признат из света художник. С десетки изложби на всевъзможни места по глобуса и десетки международни награди. Става въпрос за човека, който хвърля душа в създадена от него и близки съмишленици национална кампания „С изкуство срещу младежкото насилие", като на доброволни начала, а и наливайки освен труд, лични свои средства, с този проект се опитва да привлече младежи, които имат дарба на живописци, изявена повече или по-малко, а целта е да се създадат условия и да бъдат поощрявани тези подрастващи да развиват дарбата си, вместо да вилнеят по улиците. Абсурдно е точно той да посегне, освен ако не е било неизбежно. Живеем с него в един и същи град, но само веднъж сме се виждали - в София. На негова изложба. Всички знаем как е на такива събития, кой знае колко време сме нямали, за да разговаряме лично. Истински успех ми е, че изобщо успях да го интервюирам и да напиша материал за вестника, но краткият ни разговор ми беше достатъчен, за да си създам впечатление. Каквото е изключено неговите дългогодишни колеги и ималите правото да го уволнят да не са си създали. 
И ако дисциплината е толкова стегната, че не са имали възможност да постъпят иначе, не знам как така същата тази дисциплина разрешава на един млад неориентиран човек да тероризира останалите. 
В същото време има и други учители. Пословичен из мрежата е...

Мъст


Натискаше му се най-безцеремонно и му шептеше мърсотии в ухото. Тя махна на таксито, а той не беше в състояние да мисли разумно, въпреки животинският си инстинкт за самосъхранение. После почувства лекото убождане във врата и се опомни прикован с белезници на нещо което приличаше на зъболекарски стол. На светлото тя изглеждаше по-възрастна. Имаше бръчки. Косата й беше прошарена, а усмивката й изпълнена с жестокост. Не я познаваше. Не можеше да си спомни коя е. Погали го по гърдите. Той и кресна, а тя направи гримаса, доближи пръст до носа си и усмихнато произнесе:
 -Шшшшт…На тридесет километра по третокласен път надолу има едно село, хората са си легнали. Не искаш да ги събудиш, нали?
 -Какво искаш от мен?-сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше суров мъж, свикнал с грубостите на живота и в затвора беше лежал, но тази му се струваше абсолютно откачена. Какво искаше от него!

Кучето



Кучето лежеше бездиханен. Така му беше прякора, иначе живееше по-зле от куче. Бездомните псета си имат общества, другите дом и господари. Той ни едното, ни другото. Не говореше разбираем език. Вибрираше с език, мънкаше, плюнчеше се и подсвиркваше с нос. Не приличаше на човешка реч. За разлика от повечето клошари, нямаше ни барака, ни мазе, ни

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...