събота, 30 юни 2012 г.

Рошав и безсмислен

                                                                          колаж: cefules 

Аз съм рошав и безсмислен. На двадесет и три съм, а в момента нямам приятелка. Имам пари, имам и работа, имам и изпити, имам и електронна поща и гневно писмо от баща си, имам и неща които не разбирам, че от време на време и проблеми, но приятелка не. Сега се опитва да ме сваля една сто и двадесет годишна. Тупнала се е на пейката до мен и си мисли, че я разбирам докато ми говори. Крайно е впечатлена от прическата ми. Моята коса е моят боди арт. Крайно страховита е. След месец два ще я нарека „Кошмарът на дявола след алкохолен делириум”. Твърда е и всяко косъмче прилича на тирбушон опитващ се да пробие тунел към ново измерение. Мога да я използвам като мрежа за лов на насекоми и дребни птички.

петък, 29 юни 2012 г.

Любовни ефекти


След полунощ гръдта й се отваряше като хралупа и можех в нея да пъхна ръка, и ръката ми не беше ръка, а пера и можех да свиря по сърцето й превърнало се в арфа с живи струни. Поглъщаше ни собствена ни мелодия и телата ни започваха да се множат, превръщахме се в ниски и високи, в руси и среброкоси, мускулести и стройни, чернокожи и златисти, със сини и черни очи, с ореоли и без ореоли. Превръщахме се в стотици, не в хиляди. Всички се любеха и носеха нашето самосъзнание.

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Матово лице




Стоеше сякаш дремеше, но устните му потреперваха и очите премигваха. Лицето му ни красиво, ни грозно с правилни, но не и привлекателни черти приличаше на маска застинала в един трудно разгадаем, много противоречив израз. Изглеждаше озадачено, но учудването приличаше на саркастичен присмех, жесток и в същото време жалък. Долавяше се болка, но и страст която желае да причини болка. Агресивност и пасивност. Животинска смиреност и малоумна дързост. Но всичко беше вяло, слабо изразено, лишено от признаци на енергия.

сряда, 27 юни 2012 г.

Митра

                                                                   Колаж: BG Север
Стана толкова тихо, че помислих, че съм оглушал. Митра спеше оттатък. Сигурен съм, че не я събудиха. Нахлуха безшумни и бързи като призраци и ме повалиха на пода по лице. Не успях да затворя книгата. Унасях се над нея, но се стараех да остана буден, поне още за страница – две. Стори ми се, че сънувам. Съдържанието ми се изплъзваше мислех за Митра. Проникнаха през прозорците. През вратата която смятах, че е затворена. Насочиха срещу мен непознат клас пушки. Събориха ме на пода и едва като щракнаха белезниците на китките ми се уверих, че не е сън. Защото болката беше истинска. Вместо да ми прочетат правата нахлупиха чувал върху

вторник, 26 юни 2012 г.

Вцепенение


Приличаше на сън, но спеше само тялото. Мислено излизах от него, губех ориентация. Апартаментът беше и не беше моят. На една от стените имаше изписан с втвърдена слуз знак, напомнящ за нещо лошо. Няколко от стаите не познавах, а другите не ме искаха. Стъпех ли в тях се превръщах в нереален и си спомнях, че тялото ми спи. Сега осъзнавах, че е заспало без да иска. Коварната комбинация от успокоителни и алкохол. Съвсем малко пих. Съвсем бях

понеделник, 25 юни 2012 г.

Колонката в Буквите: За белязаните


Уволниха един учител. За това, че е посегнал на ученик. Звучи редно, ако се премълчи другата страна на историята. Че ученикът е криминално проявен, че е хвърлял предмети от прозореца на улицата и е подлагал живота на случайни минувачи на риск. И още много други малки подробности, които няма да ми стигне мястото да изброявам, а и има ли смисъл? Повече от ясно ми е каква е била ситуацията и имал ли е човекът избор да постъпи иначе, без да изгуби достойнството си, а и да опази сам себе си. По-важно е какъв е той, а не какъв е този средностатистически гамен, заради когото изгубва работата си. Става въпрос за художник. За признат из света художник. С десетки изложби на всевъзможни места по глобуса и десетки международни награди. Става въпрос за човека, който хвърля душа в създадена от него и близки съмишленици национална кампания „С изкуство срещу младежкото насилие", като на доброволни начала, а и наливайки освен труд, лични свои средства, с този проект се опитва да привлече младежи, които имат дарба на живописци, изявена повече или по-малко, а целта е да се създадат условия и да бъдат поощрявани тези подрастващи да развиват дарбата си, вместо да вилнеят по улиците. Абсурдно е точно той да посегне, освен ако не е било неизбежно. Живеем с него в един и същи град, но само веднъж сме се виждали - в София. На негова изложба. Всички знаем как е на такива събития, кой знае колко време сме нямали, за да разговаряме лично. Истински успех ми е, че изобщо успях да го интервюирам и да напиша материал за вестника, но краткият ни разговор ми беше достатъчен, за да си създам впечатление. Каквото е изключено неговите дългогодишни колеги и ималите правото да го уволнят да не са си създали. 
И ако дисциплината е толкова стегната, че не са имали възможност да постъпят иначе, не знам как така същата тази дисциплина разрешава на един млад неориентиран човек да тероризира останалите. 
В същото време има и други учители. Пословичен из мрежата е...

Мъст


Натискаше му се най-безцеремонно и му шептеше мърсотии в ухото. Тя махна на таксито, а той не беше в състояние да мисли разумно, въпреки животинският си инстинкт за самосъхранение. После почувства лекото убождане във врата и се опомни прикован с белезници на нещо което приличаше на зъболекарски стол. На светлото тя изглеждаше по-възрастна. Имаше бръчки. Косата й беше прошарена, а усмивката й изпълнена с жестокост. Не я познаваше. Не можеше да си спомни коя е. Погали го по гърдите. Той и кресна, а тя направи гримаса, доближи пръст до носа си и усмихнато произнесе:
 -Шшшшт…На тридесет километра по третокласен път надолу има едно село, хората са си легнали. Не искаш да ги събудиш, нали?
 -Какво искаш от мен?-сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше суров мъж, свикнал с грубостите на живота и в затвора беше лежал, но тази му се струваше абсолютно откачена. Какво искаше от него!

неделя, 24 юни 2012 г.

Кучето



Кучето лежеше бездиханен. Така му беше прякора, иначе живееше по-зле от куче. Бездомните псета си имат общества, другите дом и господари. Той ни едното, ни другото. Не говореше разбираем език. Вибрираше с език, мънкаше, плюнчеше се и подсвиркваше с нос. Не приличаше на човешка реч. За разлика от повечето клошари, нямаше ни барака, ни мазе, ни

Follow by Email