понедельник, 29 октября 2012 г.

Отмъщение


Някои хора са доста отмъстителни към бившите си половинки. С усмивка, един шеговит разказ по темата.

"Отмъщение"

Клонът се изви. Стори ми се, че изпращя. Леко се хлъзнах. Помислих си, че това е краят ми или най-малко ще остана на инвалидна количка до края на дните си.
Деляха ме сантиметри. Протегнах максимално шия. Отпуснах пръсти. Държах се само на
върховете им, а те се плъзгаха. Малко оставаше, още малко да постигна целта си. Да отхапя и последната – шейсет и пета ябълка.
Нямаше да успея. За някакви сантиметри. Вече се разсъмваше. Операцията досега ми отне седем часа. Някои от ябълките бяха много трудно достъпни, но с каква наслада ги отгризах само. Като трудно достъпните тайни които си мислеше, че има от мен докато живеехме заедно. Електронната й поща, ник-а и в един дискусионен сайт и другият в сайта за безобидни флиртове. Писъмцата от първото й гадже облепени под корицата на юношеският й албум.
Всичко знаех. Всичко.
Сега се скри. Добре. Открих я. Поразпитах тук там, описах я. Представих се за брат й. Лесно стана. Смятах да я причакам и да я гримирам. Не ме разбирайте погрешно. Нямаше да я удрям, а да я хвана и да я нацапам с грим.
Изобщо не си сложи друго освен червило и очна линия през тези шест години, а знаеше колко искам.
Да отвлека дъщерята се отказах. Последният път си имах неприятности. Не, че много ми пукаше, но не си заслужаваше.
Когато видях къщата която обитаваше ми хрумна. Устната ми кухина се изпълни със слюнка при вида на плодовете. Такива ще да са били в рая, че Адам и Ева не са устояли. Не злато, а платина. На грешна плът напомняха, а не нещо което расте по дърветата.
Ще нагриза всичките й ябълки. Както са си на дървото.
Да разбере, че няма да усети вкусното от живота без да го сподели с мен.
Да види с очите си, че съм достатъчно луд да го направя. На колкото по-неудобно бяха ябълките, толкова по-силно щеше да е внушението ми.
„Как е успял!”-ще изрича пребледняла и ще крие с пръсти зяпналата си уста.
Сън няма да я хване поне седмица. После, ако иска да яде ябълките. Ще се направи на погнусена защото е горда, но те са прекрасни на вкус. Поне бяха до двадесет и четвъртата. След нея ставаха по-гадни и по-гадни. Накрая щях да повърна, но достатъчно е само да я отгриза. Последната. Най-желаната. Изобщо не е задължително да гълтам. Трябва само да я стигна с устни. И гризна. Нищо повече. Само това. Иначе съм се провалил. Целият ми акт се е обезсмислил. Ще си поплаче за загубата, а после ще каже:
„Да, но все пак една остана. Една, единствена утеха, най-скъпата, за мен, единствено за мен. Колкото и зъл и граблив да беше, не успя да посегне на всичко. Не успя. Все нещо мъничко ще остане мое, лично, неосквернено от тази свиня!”
Така ще си приказва и ще си мисли. Вместо да я отчая ще й дам надежда.
Няма да й го разреша. Няма. За нищо на света. Пристъпих смело напред. Клонът не се огъна, но корема ми се сви…
Едва в този миг осъзнах, че не съм предвидил какво могат да причинят на стомаха ми толкова много ябълки.
Стегнах се. Очите ми щяха да изхвърчат. Не можех дори да се свия защото щях да изпусна клона и да тупна от четири метра. Не спазми, а ръждиви ножове ме режеше. Мускулатурата ми едва удържаше последствията от неблагоразумието ми. Почувствах, че губя битката. Започнах да броя от сто в обратен ред. Някакво насекомо ме ужили по носа. Вятър разклати клоните, но вместо да падна кризата отмина.
Все още ми тежеше, но удържах. Сега трябваше да отхапя ябълката. Последната. Плодът на живота. И отмъщението ми. Ще и докажа, че поискам ли, нищо не може да скрие от мен. Пристъпих сантиметър, още сантиметър.
Още малко, само малко, много малко…
Направих го, но в мига в който захапах ябълката мобилният ми телефон завибрира в джоба. Стресна ме. Корема ми се сви…
И тупнах.
Притъмня.
Болеше ме навсякъде, но май нямах нищо счупено. Само онова дето ми беше в стомаха и едва удържах сега се намираше в панталоните.
Въпреки позорното си положение, тържествувах.
„На колко години е мъжът ти. На шест или седем?”-ще я попита клюкарка.
„На четиридесет, ама не му стига…” – и ще се разридае-„Обречена съм, обречена…Той ще ме преследва и ще ме догони…”
Изправих се и закуцуках към къщи.
Болеше ужасно, но съобразих, че с тези панталони не може иначе. Ако бях психопат както твърди лекарят ми и си мисли моята мила, щях да хвана такси. Но аз не съм психопат. Не е ли очевидно?
Криво ляво се прибрах.
Три дни нищо не хапнах, но от тоалетната не излизах. Наложиха се и да ми гипсират разтегнато сухожилие. Телефонът заради който паднах и струваше доста беше на сол. Но важното е, че победих.
Когато най-после се почувствах в достатъчно добро състояние да звучи гласът ми насмешливо и позвъних.
-Ало? Скъпа…Твоят любим е…
-Какво искаш. Няма да те питам откъде знаеш телефона. Кажи ми какво искаш!
-Как е ябълката? – кикотих се.
-Каква ябълка?
-Ябълката в градината ти. Пред твоят прозорец.
-Искаш да кажеш черешата.
-Каква череша?
-Каква ябълка?
-Чакай, чакай…Не затваряй…
Преди да затвори я чух, че се смее. Досети се. Бяха ми дали погрешен адрес.


хумор, сатира, разкази с неочакван край

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email