Птиче

-Ще хвърля на котката това пиле! Ще го хвърля на котката…-крещеше, изпадаше в истерия, очите й се обръщаха, дереше лицето си, понякога късаше и дрехите си. Падаше на креслото, обръщаше го и се търкулваше по паркета. Роклята й се навиваше нагоре, бедрата й се разголваха. После плачеше й се молеше да й прости, а то глътнало плач я гледаше неразбиращо.
Откак големият му брат изчезна, сцената често се разиграваше. Мина година вече. Преди седем по същият начин е изчезнал й баща му. Малко след раждането му. Издирвали го и прекратили, но различно е да изчезне голям мъж, различно дете. Тя често го казваше. 
После го гушваше и плачеше в косите му:
-Ти си единственото ми! Не ме напускай само ти, недей!
-Дори да порасна, няма, мамо!

И птичето от клетката запяваше, а тя се вдървяваше, надаваше глух стон и писък. Понякога захапваше юмрук до кръв. Друг път се задавяше и мълчеше притихнала. Често обаче й потичаха сълзите и казваше, че е щастлива с тази песен, че голямото й птиче, въпреки, че е отлетяло е оставило гласа си, а тя си има още едно малко птиче. И се усмихваше, а после се смееше, сякаш чуруликаше. Ставаше по-млада и по-красива. Обличаше си новите дрехи и го извеждаше навън. Водеше го на кино и му купуваше сладолед. Нижеха се прекрасни часове, а освежените улици приличаха на видение. Без да съществуват истински плуваха срещу очите. В такива дни вятърът беше топъл, ухаеше на водорасли и липи. Птичета много, но кой ли ги чуваше. 
И гласовете им бяха различни от гласа на птичето в къщи.
То остана от брат му. Пъстро, сладкопойно, дори не знаеха какво е. Гледаха го, а то като мълчеше всичко беше в ред, но запееше ли, не се знаеше как ще й въздейства. На няколко пъти решиха да го пуснат. Отваряха клетката, дълго чакаха, а то се боеше, не знаеше какво означава това. С дни я държаха отворена. На два пъти излетя, направи кръг над двора и се върна. Веднъж едва го измъкнаха от зъбите на най-едрият котарак който се въртеше из двора, а после три седмици крилото му висеше безжизнено. Оправи се, но не съвсем. Личеше, че е ранено.
-Това е свободата.-каза мрачно-Позволява ти да полетиш, за да те лиши завинаги от възможността да го сториш отново.
Опомни се, че то я чува. Прегърна го, чак го стисна и малко го заболя.
-Не чу нищо, нали! Забрави тези думи! Те не означават нищо, разбираш ли. Те не са…Трябва да се говори истината, но сега, лекичко сбърках…Всъщност много, сбърках миличко….
Птичката не разбираше какви ги върши и какво рискува и пееше ли, пееше. Понякога на него му идеше да я хвърли на котето и даже да се накичи като индианец с перата й, но една нощ сънува, че го е направил и чувството беше страшно, много страшно.
Осъзнаваше, че вече няма да чуе гласа на птичето. Искаше да го чуе. И се събуди от собственото си стенание. Чуваше птичето да удря криле в клетката, но го беше страх да провери, да не би кошмара му да е по-верен от чувството за реалност.
А и птичката как така ще е будна в тъмното, за да бие с крила клетката. 
Не може! Не може!
До сутринта не успя да заспи. На развиделяване я намери там и й се радваше. Радваше се отново на живота, а си мислеше, до зазоряване си мислеше, че никога няма да му се радва повече.
И знаеше какво ще е без птичето, но виждаше какво е с птичето. Майка му все по-рядко изпитваше радост от песента. Плашещите изблици вече не бяха така остри, но хапеше устни. Ругаеше птицата, крещеше и като на човек и изричаше неприлични думи. 
-И ще те хвърля на котката! Да знаеш! В очите и гласа й личеше готовността. Цялото й поведение я издаваше. 
-Недей, мамо! Не знаеш колко страшно е без тази птица!
-Ти пък откъде знаеш?
-Ами…
-Защо ме измъчвате и двамата. Престанете. 
-Тази птица е…
Не го каза. Обърка се. Стори му се глупост. Някаква дума идваща от съня.
Разплакаха се и двамата. 
Почти намериха начин да разрешат проблема.
Едно съседско дете много харесваше птичката, а беше по-бедно и от тях. Баща му много пиеше, а почти нищо не печелеше. Никога нямаше да му купи подобна птичка, а то много се радваше.
Разтрепери се само при възможността, че може да я има. Те само му намекнаха. Не му обещаха. То обаче им обеща, че винаги когато поискат ще могат да си я чуват и виждат.
После беше тежко и на него, беше им тежко и на тях.
Мислеха, много мислеха, но се бояха баща му в пияно състояние да не я изяде или направи нещо друго лошо с нея.
Задържаха я, а песните й ставаха все по-силни и довеждаха майка му до лудост.
Месеци след случката със съседското дете, той съжаляваше, че не са я дали. Едва ли там щеше да е по-опасно за нея, отколкото у дома.
Майка му чупеше телефони и оставяше манджата на котлона да кипи. 
Веднъж обезумя и доведе котарака в къщи. Щеше да му навре главата в клетката, но то се разкрещя и разплака.
-Оставете ме намира.-заскуба си косите тя-И двамата!
После заради котарака обезпаразитяваха, а той знаеше, че е въпрос на време, тя да убие птичката.
И една нощ, когато го втресе, тя разтвори някакво хапче в чаша вода, каза му, че е заради треската, но той предусещаше, че не е. Заспа дълбоко и когато се събуди птичето го нямаше.
-Къде е?
-Не знам за какво говориш.
-Къде е птичето?
Не пролича да е изненадана, а каза, че е изненадана.
-Дала ли си го на котарака?
-Не.-рече кратко, а после се направи на разстроена и много обидена, а той не пожела да я пита повече. Макар въпросът да беше в гърдите му и ги кълвеше. Като птиче с човка ги кълвеше.
„Може просто да я е пуснала и пак да се върне. Тя е декоративна птичка и не може да живее навън, но може и да се опази и да се върне. Правила го е и преди.”
Но птичката не идваше и не идваше. Майка му се опитваше да го заговори, как ли не. Отвръщаше й от страх тя да не се разкрещи. Случваше се да имат и дълги разговори, но езикът му сам изпълняваше задачата си. Вече не беше като преди. Чувстваше се като в кошмара цели два месеца в които макар и да беше отписал птичката, оставил вратата на кафеза отворена, я чакаше да се върне. И така продължи до късният следобед в който всичко се преобрази. 
Тя изглеждаше различна в последната седмица.
Потънала в себе си, разсеяна. Сълзите й тръгваха сами и му беше жал за нея. Криеше се с телефона в банята и разговаряше дълго с някого. Подозираше, че си е намерила гадже. И макар да беше едва осем годишен си помисли, дословно:
„Какво и пречеше птичето. Трябваше да го направи и с нейният глас.”
Оказа се нещо съвсем различно. И в следващите дни я опозна отново. Трудно намери точната дума която чувстваше, но я откри:
„Изключителна!”
В следобеда в който му откри всичко, тя беше някак тържествена. И щастлива, и тъжна. Изглеждаше по-висока и по-млада. Очите й горяха, а пламъците различни. Приличаше на героиня от филм. Не беше земна жена. И би останал при нея, ако не беше сторила, каквото е сторила на птичето. Нямаше й доверие, колкото и прекрасна да беше в този момент.
-Баща ти е жив. Брат ти, също…-млъкна за кратко и продължи- Можеш да идеш при тях, дори вече имаш самолетен билет…
Лицето й се сбръчка като пред плач, но как израза преля в най-красивата й усмивка без да улови рязка промяна в настроението, така и не разбра. 
-Там ще си добре и ще имаш много повече възможности. Баща ти е успял и богат човек…Няма смисъл да ти казвам, че те лишавам от много неща.
-Но защо не си знаела! Защо са постъпили така с теб!
-О, недей, ще ме заболи глава.-смръщи се усмихнато-И без друго ми писна от извиненията на другият ти родител. Обясни ми всичко. Да го набиеш, малко му е…
Засмя се и стана сериозна.
-Обстоятелства, миличко. Така е трябвало! Ще пораснеш и ще разбереш.
„Изключителна”-откри точната дума, но отлетя.
Заради птичето. 
Не издържа и два месеца в новият дом. Бяха мили, любезни, интересни и не му харесваха. 
Въпреки възрастта си беше наясно какво губи като се върне.
Така му хареса. 
Последната вечер го втресе както тогава. Учуди се, но баща му разтвори същото хапче както тогава майка му.
Унесе се. Съновидение и действителност преляха. Усети болка в гърдите. Нещо се движеше отдолу нагоре в тях. Спря се на гърлото му. Задави го, а после излетя през устата му. Направи кръг в стаята.
И сега момчето в унеса си, си спомни за предишният. Как стана, отвори клетката, скри птичето в гърдите си, за да не може там майка му да го открие.
Птичето направи още няколко кръга и излетя навън.
През целият път обратно към дома се чудеше какво ли означава този смахнат сън.
Сега, четиринадесет години по-късно, още се чуди. Признавал ми го е на чашка.
Когато се прибрал в къщи чул песента му. Попитал майка си, същото ли е, но си личало, че е то. По-леко скованото, някога наранено от котарака крило.
-Да, същото е. Върна се час преди теб. 

диаболо и приказна фантастика