Говореща тиква

Децата се скараха, едва не се сбиха, бяха толкова възбудени, че крясъците им сигурно се чуваха през две пресечки, а аз както се бръснех едва не се порязах. 
Погледнах през прозореца. Племенникът ми и синът ми се бяха хванали за гушата. Русокосата шест годишна нимфа, дъщеря на игривата секретарка от първият етаж надаваше писъци като за световно. Двете момчета щяха да се наранят. Бяха настръхнали като декоративни петлета и се наричаха с имена от които аз се червях. Няколко улични гамена, с години по-големи, наливаха масло в огъня и историята нямаше да свърши добре. Креснах от прозореца. Момчетата се пуснаха, после си промърмориха нещо и пак се нахвърлиха с юмруци. Обърсаха добре тротоара. Погледах ги малко и цъкнах с уста. Добри бойци, но сестра ми ще ме изкара виновен. Беше ми ги поверила. Не можех да ги оставя, макар какво пък, момчешка работа. Да се учат и да растат
смели и способни да се справят с предизвикателствата на времето. Така де, викнах им веднъж, като не слушат възрастният сами да си носят последствията за поведението си. Вечно няма да съм при тях, нека им е за урок. Хубаво да се насинят, шевове да се налага да им слагат. А моят, че ще го накажа допълнително, ще го накажа, но нека малко и сам се накаже. Уж, кротко момче, отнесено и чак ме притеснява с неговите фантазии, а тръгнал да се бие с братовчед си, който е една глава по-голям от него. Само, че пък аз съм няколко години по-малък от сестра си. Въздъхнах и слязох при тях. Хванах ги за ръце и се направих на по-ядосан отколкото бях. Големите дето ги подстрекаваха изчезнаха веднага. Двамата още си съскаха като разгневени котараци, а момичето плачеше.
-Хей, по-кротко. Вместо да се защитавате, ще се избиете. – опитах се да бъда строг, но нещо не се получаваше.
-Той има говореща тиква! – викна племенника.
-Предател! – изпищя сина ми и го плеснах леко зад врата, че пак беше готов да се нахвърли.
-Да, има говореща тиква в мазето. – потвърди момичето.
-Тя си е моя. И е…
-Каква говореща тиква? – попитах го изпълнен с любопитство.
-Де, да знам. Сигурно е извънземна, но говори.
-Има микропроцесор вътре. – извика племенника. –Казах му да я отворим и ще види, че има микропроцесор.
При тези думи едва удържах малкият. Приличаше на побесняло животно. Не съм го виждал такъв. Зачервен, задъхан, изглеждаше два пъти по-голям и като обладан от бесове. Едва го успокоих. Гневът му мина в плач:
-Няма да си я дам. Няма. Никакъв микропроцесор няма вътре, жива е.
-Къде я намери? – попитах.
-Тя си беше там.
-Не помня да е имало тиква.
-Там си беше. 
-Добре. Е, й? Говори ли? 
-Да говори. 
Щях да се усъмня за здравето му, но и другите две деца го потвърдиха. 
-За това ли се затваряш толкова дълго в мазето?
Не отговори. 
-Ти нямаш ли си приятели, че с тикви разговаряш?
Време беше да проведа този разговор. Държеше се странно. Направило е впечатление и на учителите. Бил отнесен. В час рисувал космически кораби и извънземни форми на живот. Децата доста го закачали. Не обръщал внимание дори. Оценките му през последната година бяха паднали. Наказвал съм го, а той не обръщаше внимание. Четеше фантастични романи за по-големи. В началото ме преизпълваше с гордост като виждах втори клас дете затънало в Артър Кларк и Азимов, но после започнах да се тревожа. Не жената нищо не казвах. Не си говорихме напоследък много. Тя започна да се досеща за отношението ми с майката на момичето което сега присъстваше на грозната сцена. Стараех се да бъда по-тих от водата, защото че си бях виновен, виновен си бях. Чаках нещата да се уталожат и тогава да поговорим. Мислех си, че и тя забелязва, че детето ни се държи странно. Май разбирах вече причината.
-Кажи ми, с тикви ли разговаряш?
-Ами да. С тикви…-усмихна се. Стори му се особено остроумно. 
-Братовчед ти е прав. Сигурно е играчка. Японска или тайванска. Някой от блока я е изхвърлил, а ти си прибрал този боклук. Хайде голям човек си и четеш научна фантастика. Мисли рационално. Тиквите не разговарят. Някакъв запис е. 
-Не е. Тя ми отговаря.
-Наистина. – потвърди момичето.
Засмях се.
-Ама вие сте си деца. Изглеждате пораснали, ама деца сте си. И някое друго си играе с вас. Вътре има предавател. Някой ви прави на маймуни. 
-Ами не ми прилича.-рече, но се изчерви момичето.
-А ти? – попитах сина си.
Не ми отговори. Сега беше блед. 
-Кажи, де! Какво мислиш. 
Мълчеше.
-Това е тиква! Просто тиква…-направи се на мъж племенника ми.-С процесор вътре. Вуйчо ти го каза…
-Ами, започвам да си мисля и аз, че е така.-промълви момичето.
Лицето на сина ми възвърна цвят, но беше тъжен, много тъжен. Сложих ръка на рамото му. 
-Слушай. Не си предаден. Просто си в грешка. Предаден щеше да бъдеш, ако те оставиха да грешиш. Знам, че искаш да разговаряш с извънземни. Знам, че сега губиш най-красивата си заблуда. Утре ще изгубиш още много, още много заблуди…Хубаво е да разбереш, че истината е по-добра и от най-сладките неистини. 
Кимна ми. Чак аз настръхнах от речта си.
-Някое скучаещо дете. Може би по-голямо от теб, а може и на твоята възраст те мами. Не, че те мрази. Приятна компания сте си, но те мами. Трябва и то да разбере, че това приятелство не е добро. 
Личеше си, че ми вярва. Преглътна и се усмихна.
-Сега смятам да нарежем тиквата и да извадим микропроцесора. 
С нежелание се съгласи, а тиквата крещеше и се молеше. Молеше се за милост, увещаваше ни, ридаеше…
Късаше ми се сърцето, но бях убеден.
Нарязахме я на малки парчета. Процесор обаче не намерихме. 
Просто тиквата спря да говори. 


Приказна и диаболична фантастика