Консумирана тръпка

Тя не се яви на изпити. Семейството му мислеше, че е на командировка. Ключовете за вилата, тя взе от нейна приятелка. Вътре беше наслоена прах от години и разпадащи се мебели. Не махнаха залепените по стъклата вестници. Само отместиха два три чували с парцали които наистина им пречиха. Инсталацията отдавна беше изядена от мишките и ток нямаха, но пък свещи си носеха. Откриха и бутилка вино останала кой знае от кога. 
Пиха малко, нежно се любеха. Свещите угаснаха. Дълго си говореха. Навън започна буря, стъклата хлопаха. Как издържаха. Бяха напукани. Щяха да паднат. Тя се боеше. Не беше смъртоносна опасност, но и той чувстваше страх. Чу се, че ствол се строши наблизо. Голям клон падна. Алармата на колата свиреше. Тук нямаше кого да притесни. Най-близкото селище беше на петнадесет километра, но някак странно звучеше. Като вопъл, отчаян вопъл с който реалността ги викаше отново при себе си. Тъмно беше. Сякаш бяха ослепели. Чувстваха се не на този свят.

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...