Изчадието стоеше на един клон, береше и ядеше праскови. Имаше големи за орел криле, малко за човек тяло. Разголени бяха раменете му, част от гърдите и бедрата му, шията и половината му лице. Останалото покрито с пъстра като палитра перушина.
Сок се стичаше по брадичката му.
Очите му премрежени от наслада. Виждах го като пред себе си, макар разстоянието между нас не беше малко. Самото то изглежда не подозираше, за да заеме тази уязвима форма.
Не беше животно.
Такова животно няма. Извънземни също не кацат на прасковите.
Наблюдавах го известно време преди да се реша.
Забелязах, че е хермафродит. Перата криеха, но не достатъчно. Много красив хермафродит. Окото на ловец едва ли ме лъжеше. Тежеше около тридесет килограма. Въпреки това беше многократно по-силно от едър мъж. Движенията му го издаваха, а и вече не се съмнявах кой е разкъсал воловете на попа.
В селото се пусна слуха, че са рисове. Следите наистина приличаха на следи на голяма котка, което ме учуди много, защото рисове из тези ширини отдавна няма. Стъпалата му бяха прикрити в листата и не можех да видя, но само това нещо е било. Забелязах и кучешките му зъби. Доста зловещо изглеждаха зад плътните му момичешки устни.
Преди да вдигна пушката сърцето ми трепна. Можех да разпозная в очите му и изобщо в изражението му – разум, може би по-висш и от човешкият. От друга страна ме изпълни и боязън. Виждаха се под сребристите му коси предателски издатини. Рога. Човешко тяло и ръце, стъпки като котешки лапи, криле като на хищна птица, малки рогца.
Това не беше същество от тази природа. Вероятно демон, приел материя. Нямаше никой да ми повярва, аз не си вярвах, но не можех да си обясня иначе. Успокоих пулс, ръката ми стана желязна.
Преди да натисна спусъка го прострелях с мисъл и то усети.
Подскочи, обърна поглед към мен. Настръхна, заприлича на буря. Останалото направи интуицията ми. Усети, че мястото където започват крилете е слабо. Стрелях. Прелетя няколко метра и падна. Стонът му напомняше мелодия на флейта. Притиснах уши. Красиво плачеше, нарочно го правеше, почувствах слабост, разкъсаха ме угризения, сълзи избиха и по моите очи, ридание се откърти и от моите устни, изпуснах пушката. Видях го, че се изправя на ръка, оголи хищните си зъби, а моите колена омекнаха.
Не от страх, а от болка заради болката която бях причинил. Тръгна към мен. Набрах сили. Преборих се със себе си и тръгнах към него. Очаквах ръкопашен сблъсък, но на няколко крачки пред мен, то загуби съзнание. В несвяст беше изгубило и всичко мъжествено.
Приличаше на спящо, малко момиче. Златиста течност се точеше от простреляното му място, по гърба му, по гърдите му, попиваше в земята. Май щеше да умре. Губеше много от това, дори да не беше кръв, а нещо друго, за него изглежда изпълняваше същите функции. Грабнах го на ръце. Пулсираше цялото му тяло. Като огромно сърце. Помръдна един два пъти, изстена. Не беше зловещ, нито болезнен стон. На проговорване на сън приличаше.
В къщурката която отсядам когато гостувам тук имам едно легло. Тясно е за второ. Положих го на него. Можех да отида да преспя в селото, но не знам кога ще се опомни и как ще се чувства. А и какво да обясня на хората у които ще гостувам. Прострелях дяволско изчадие. Изсмях се фалшиво. Не ми стана по-весело. То не изглеждаше добре. Туптеше цяло. Като огромно сърце. Виждаше се от разстояние. Красиво беше, а сега и напълно беззащитно.
И защо реших, че е дяволско изчадие? Защото беше различно, защото беше непознато? Разкъсани волове. Но воловете можеше да са разкъсани от вълци. По-скоро бяха вълци. Следите му бяха далеч от тях. Привлякоха вниманието защото такива не бяха виждани. Лицето му беше като спящо, даже леко се усмихваше, но в дъха му я имаше болката. Чувах стоновете в себе си. Онези стонове които издаваше когато го прострелях, малко преди да изгуби съзнание. Отиваше си. Не умираше, а си отиваше. Не разбирах, но усещах, че е така. Стори ми се, че е...Любов която чака влака си. С целувка казва сбогом, с усмивка се опитва да прикрие болката си, но така я разсъблича.
Нямам такова изживяване, но изпитах усещане, че пробужда спомен. После видях, че златистата кръв е станала синя. Ръцете ми, анорака в който го бях допирал бяха нацапани като с мастило. Заглъхваха стоновете му в мен, а пулсът му отслабваше. Погубил го бях. Поне за този свят го бях погубил, без да знам какво съм погубил. Не се замислих, просто натиснах спусъка. Тръгнах към вратата. Натиснах бравата. Отворих ли щях да побягна. Навън. В нощта. Накъдето ме водят краката. Далеч от къщурката, в която умираше нещо. Нещо красиво и напълно непознато.
Най-лесно беше да го забравя, ако се поддам и побягна. Можех ли да го спася, едва ли. Защо да се измъчвам заедно с него? Защо! Не знаех, нямаше разумно обяснение, но останах.
Болката не беше физическа, но силна.
Докато стенанията му в мен отслабваха, опустявах, ставах огромен и хладен, хапеше ме нещо отвътре.
За да изпълни празнотата защитна моя реакция започна да създава образите.
Пъстри, мили, еротични, сърцати.
Смееха се, настръхваха от възбуда и се превръщаха в гори. Пиехме коктейли върху нащърбени скали, а отдолу ни прибоя. Плувахме в езера, а риби се плъзгаха между милувките ни по телата.
Свирехме на четири ръце.
Разтваряхме криле и сок от праскови се стичаше по гърдите ми и по пръстите с които поднасях плода към устните им. Обирахме го с езици.
Те от пръстите ми, аз от устните им.
После чувахме изстрел.
Пробуждах се.
То умираше, образите чезнеха. Не можех да ги задържа. Нито те да ме задържат в своята реалност.
И понеже кръвта му тъй напомняше за мастило при съсирване, а хартия имах много и не исках да губя красивите образи родени от болката ми.
Опитах се да ги опиша.
Изтръгнах едно от перата му и писах ли писах, но перото се счупи.
Посегнах към второ и тогава чух глас в себе си.
„С тези пера, то ще отлети когато дойде в съзнание. Без тях ще остане завинаги с теб!”
Въобразявам си.
На най-интересното спрях, ще го забравя после.
Без едно или две пера ще отлети.
Счупих и второто.
Разколебах се, но отскубнах и трето.
Образите продължаваха да идват и да си отиват, не можех да смогна да ги опиша.
Осъзнах, че извират от заглъхващите му стонове.
Счупих четвърто перо.
После пето.
Престанах да ги броя.
На сутринта тялото му беше голо, а без пера не беше по голямо от юмрук. С всяко изтръгнато перо е губило и част от телесната си маса. Увлечен да пиша, твърде късно го забелязах.
Тресеше се от студ и хленчеше.
Тихичко, едва го улавяше слуха ми.
Свих го в шепите си да го стопля, но продължаваше да се тресе и в тях.
„Ще се стопли. Трябва му малко време.”
Беше се зазорило.
Четях написаното през нощта.
Думите го правеха по-красиво от самото изживяване. Невероятно беше.
Сам се учудвах на себе си как съм успял.
Преживявах го отново, но по-силно.
Топло ми ставаше в гърдите от вълнение и насладата.
То в ръцете ми зъзнеше. Тресеше се.
И за да го стопля...Не знам как го направих...Разтворих гръдният си кош и го прибрах в себе си.
И тогава разбрах каква болка съм причинил за да опиша тази красота.
Чаках смъртта, но тя не идваше.
Съществото в мен гореше.
И тъй, като отнех живота му, принуди ме вместо него да живея.
