вторник, 27 ноември 2012 г.

Змийката

Ухажваше я дълго. Беше на годините на дъщеря му, голямата. Нямаше общо с момичетата които красяха онази нощ партито. Те нямаха нужда от ухажване. Те принадлежаха. На някого, без значение, но преди всичко на интереса си. Красиви, интелигентни, преди всичко много практични. Уважаваше ги, а и чувстваше своя награда. Тайнство което богоизбраните докосват. Магия за посветените. Златни пластики за победителите. А и разнообразие. Въплъщения на прекрасното. Плът и ухания за силният.
Те бяха расови, но и класови. Не подпираха стълбове и не бродиха из магистрали, не чакаха почерпка в барчето и не търсеха добрият си шанс. Те го имаха. Студентки, фолк – певици, модни дизайнерки, журналистки, актриси, че дори преподавателки във факултети и поетеси. Имаха си битието, повечето си имаха и смотаняка. Но разбираха от живот и си го вземаха. Знаеха с какво, с кого и как, кога…Те бяха мисъл с формите на изкушението, а тя братовчедка на една от тях. 
Стана въпрос за нея. Била за кратко, била изключителна. Уникален цвят на очите, уникална форма на гърдите. От малка и викали Змийката. Защото имала малко проклет нрав, но била и гъвкава като змия. Танцувала като пламъче от свещ. Дори когато нямало мелодия, а се замисляла за нещо виела тяло. Текнаха му слюнките докато слушаше за нея. Поиска да я види, късно беше.
Братовчедка й известно време се противеше, но после прие.
Стори му се глупачка, безмозъчна мечтателка и се отказа бързо. Лиши го и от възможност да я почерпи. Толкова непретенциозна беше, толкова скромни неща си поръчваше. Усмихнеше ли се с пръсти рисуваше змии по гръбнака му. Срещнеха ли погледи губеше власт над себе си. Реши, че е изгубена кауза и трябваше още тогава да се откаже, но вместо това се амбицира повече.
Цветя, телефонни обаждания, подаръци които в началото връщаше, намери и един поет на който плащаше да му пише любовни стихове и той да й ги праща. Играеше роля на загрижения за живота й баща, на по-големият брат, на ангела – хранител. Обаждаше и се и в три часа през нощта, понякога я събуждаше. По-често не. Четеше за изпити, чакаше я с колата когато се явяваше. Измисляше вълшебни места на които да го полеят. Откриваше й живот за който не е подозирала, мислила е, че е художествена измислица в книжките й и специални ефекти във филмите. Хиперболи. Не. Някои могат да си го позволят, той може, тя може. Пускаше я да мине преди него, целуваше ръката й. Подбираше най-красивите клишета с които да я нарече. Постоянно повтаряше колко е загрижен за нея, докато я разстроеше и доведеше до сълзи. Докато тя започваше да се съмнява, че постъпва правилно със себе си и може да се справи сама. Не си заслужаваше усилията. Но той беше като булдог и валяк в едно. Не знаеше какво е изгубена битка. Беше въпрос на чест да я има. Чувстваше, че не спечели ли сега, ще е начало на следващите му загуби. Направи всичко възможно да се чувства несигурна, а в него да открива чувството си за равновесие. Разказваше й за свои душевни проблеми, изслушваше нейните. Изчисляваше ги, нареждаше като на шахматна дъска живота й. Разбъркваше фигурите и виденията й и им предаваше собствен строй. Изолира я изцяло от тези които бяха около нея, зае мястото и на приятелки и на смешни ухажори. Закупи вилата й изгубена при ипотека за която беше взела пари колкото за следването си, но дори не бяха й стигнали. Каза й, че това е тяхното гнездо, че вилата не е повече негова отколкото нейна, че съдбата е отредила да имат това свое кътче.
А малката къщичка се намираше на крачки от назъбена пропаст под нея река, а наоколо гори. Зелен рай за усамотяване с някого. Сънуване наяве и въздух от който се маеше свят, а кръвта бликаше и набъбваха вените. Дива природа и първично желание за съществуване. Палави видения пробуждаха ароматите. Душата отлиташе. Паметта се губеше. Скрупулите падаха. Принципи нямаше. Природата ги поглъщаше. Тук можеше да загубиш всичко, дори и себе си. Не само в пространството, а и времето да загубиш ориентир. Да станеш различен. Въздухът миеше от спомени. Хапеше ерогенно. Беше толкова красиво, че и най-порочното изглеждаше невинно и чисто. Най-недопустимото нещо съвсем прилично и част от природата. А и дистанцията от света будеше страх, търсиш опора в другият, той е носител на всичко в което намираш равновесие. Единственото разумно същество е освен теб. Страховита приказка. Място където можеш да пишеш поеми, да правиш любов или да свършиш със себе си. 
Тя имаше ключ, той също. Не ходеше с други жени. Тя вече беше останала напълно сама. Той вече я притежаваше, макар и тя не го осъзнаваше. Мислеше си, че дистанцирането й от останалите е по-нейно желание. Че преживява момент в който желае и трябва да остане сама. Лъжеше се. Той знаеше, предизвикал го беше, с пот и сълзи. Бавно и систематично. Продължаваше да й звъни, да праща стихове и цветя. Да я чака с лимузината след изпити. Помогна й да вземе някои които й беше трудно и за които не се изискваха само знания. Плати. Най-малко веднъж в седмица се срещаше. Предупреди я, че по време на изборите ще има много работа и е вероятно да няма време. Излъга. Искаше да й покаже колко много значи за него, а изборите бяха чудесно алиби за семейството му да отсъства от дома си. Точно тогава имаше най-много време за нея. И се случи неизбежното. Тя стана негова. И победата беше толкова сладка, че я обикна като любимо ястие. Обладаваше я по-толкова пъти колкото и в младежките си години не можеше. Идеше я да й причини болка, но вместо това виеше устни и я наричаше с обидни имена, а тя се кискаше. Разхождаха се голи из гората. Надраха телата си, дотам, че не личеше кое е от тръните кое е от ноктите им. Слизаха по козите пътеки сред скалите до реката. Правеха го на камъните й в ледените води. Вечер тя говореше сантименталности. Вярваше си, а и той и вярваше. Самата тя не знаеше, колко истински говори и искаше да си повярва още повече. А той знаеше, че му говори истината, но се държеше сякаш лекичко не му се вярва. За да я побърка, както го побърка тя. Той се върна към живота. Тя също, но не съвсем. Стана различна. Вече се срещаха по-често. Тя прекъсна и последните си връзки с останалият свят. Прекъсна следването си преди завършването. Скоро започна града да я депресира, да й се струва, че е наблюдавана постоянно. Постоянно обсъждана. Шумовете да я дразнят. От разширените вени на клюкарките да й се повдига. Да й иде да убие пияниците до блока защото знаеше, че говорят за нея. Да издере похотливите очи на съседите си, тесногръди мухльовци. Погрешните позвънявания по телефона я доведоха до истерия. Мислеше си какво ли не, но не че са случайност, а зачестиха. Интелигентна беше, осъзна, че всичко е в главата й, но го изтълкува като следствие на това, че градът просто й е дотегнал. Заживя във вилата. Слизаше на няколко дни веднъж с раздрънканият стар военен джип който преди време той й купи, колкото да зареди с продукти и се връщаше във вилата. Пишеше и рисуваше, но преди всичко го чакаше. В началото идваше често, после по-рядко. Не би си го и помислила, ако не й липсваше толкова, но сега пожела от цялото си сърце да му роди дете. Помоли го. Каза й, че желае, но е невъзможно. Разбра го. След време поиска още по-силно. Струваше й се, че е повторила молбата си след месеци, а беше след няколко дни. 
„Забрави ли, кой съм! Ако се разбере, че имам незаконно дете, знаеш ли какво ще стане с мен. Какво ще стане с нас.”
Разбра го, скришом ридаеше. На сън го изричаше. Веднъж я, чу. Почувства се отвратен. Беше започнала да му омръзва. Сега пък и претенции. Малко ли получи. Толкова сили хвърли по нея. Пак стана дума веднъж. Повтори и същите думи както някога. Беше убедителен. Накара я да повярва, че е за нейно добро. Седмици по-късно по същият убедителен начин я накара да преспи с човек от който очакваше взаимно изгодно сътрудничество. После с друг. Не я караше да го прави често, а тя не изпитваше нито отвращение, нито сладост. Нито си мислеше, че го прави за себе си, нито че го прави за него. Прие го като нещо напълно нормално за техните взаимоотношения. Точно така както той желаеше да го приеме. На няколко пъти правеха и групи. Най-често останалите жени бяха евтини професионалистки, но веднъж един дипломат от страна където хората са по-разкрепостени остана за седмица във вилата заедно със съпругата си. Възслаба блондинка с телесна структура на момче и момчешка прическа. Тя й направи татуировката. Изобрази върху гръбначният й стълб змия. Многоцветна по-скоро митологична отколкото реална. Имаше огромни тъжни очи…и приличаха на нейните. Хареса й много и почувства даже обич към височайшата сладострастница. Изпита усещането, че погледа й е разчетен и е разбрана. За пръв път й се прииска гостите да останат по-дълго. Но когато си тръгнаха й остана сама със змията сякаш отрезня. Почувства се омърсена, а змията започна да проявява признаци на живот. Движеше се по гърба й, галеше я. Ласките й бяха хладни. Пускаха слуз и отрова под кожата й. Събуждаше се обляна от пот. Припомняше си някога. Повръщаше й се. Навън валеше. Цяла седмица валеше. Ако имаше сега някой при нея. Независимо кой щеше да е различно. Змията се движеше.
„Игра на въображението ми е. Ако има змия това съм аз. Нали така обичах да ме наричат. В началото се дразнех, а после обикнах. С гордост се наричах змийката. Е, станах…”
Дращеше с ръце гърба си. Оглеждаше гърба си и й се струваше, че погледа се е променил. Вече не е нейният. Има презрение и жестока насмешка в него. Влизаше в банята и се киснеше с часове. Змията утихваше. И като, че ли целият свят беше против нея. Спря водата. Нададе крясък.
Но навън валеше. Цяла седмица валеше. Излезе и побягна. От всякъде я биеха хладните пръски. Надаваше писъци и се смееше. Жилавите клони я шибаха от всякога. Ледената вода в началото я режеше, после и стана приятна. Заваля се в калта, мажеше бедрата си, гърдите си лицето си с кал. Кискаше се и тичаше.
След четири дена почина от пневмония.
Погребението й беше повече от скромно. За да не бъде на него само той и братовчедка й събраха няколко просяка и хубаво ги нагостиха. Онези щяха да го помнят до живот и най-вероятно, ако гласуват при следващите избори да е за него.
На четиридесетият ден след смъртта й беше сам на гроба й. Положи букета и забеляза дупката. Като, че ли змия беше изпълзяла в страни от плочата. Тялото й беше оставило виещи се следи по пръстта наоколо. Проследи ги. Излизаха от гробищният парк навън. 
Засмя се. 
„Май пак си имаш с кого да се гушкаш…”
Вечерта реши да остане във вилата. Гарира наблизо. Пред вратата съзря огромната змия. Беше навита на кълбо. По-голяма от смок. Но с отровни краски. 
„Това пък какво е.”
Върна се до колата, взе ловната пушка.
Простреля змията. После с подритвания я запрати в пропастта.
-Хайде сбогом! Това прераждане ли беше? До следващата, карма, скъпа…
Разстрои се. Мислеше за нея. Пи много. Рови сред вещите й. Накрая откри записките й. Сантиментални стихове, хрумна й да ги издаде или да ги прати на майка й. После ги изгори. Четеше ги и ги изгаряше и пиеше. Накрая попадна на нещо което не приличаше на стих…Нямаше дата…
С разкривен подпис беше написала:
„Все пак, аз, родих децата ни. Ти ме простреля и хвърли в пропастта, но из цялата къща аз снесох яйца. Скоро ще се излюпят…”
Разтрепери се, обърна листа. Видя датата. Преди месеци го е писала.
Засмя се, но не се успокои.


хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email