пятница, 31 мая 2013 г.

Пътеката на страстта

Настръхна всяка мисъл. Настръхна и езика й. Кратко възклицание се откърти. Дъхът й възпря. Изсмя се за кратко. Ехото й, сякаш я призова навътре. Стори й се, че видя формите му. Танцуваща нимфа, разголила почти детинско крехка плът. Гръбнакът й се виеше, косата й се вееше, махаше й с ръка, викаше я при себе си. Докосваше фибри по върховете на листата. Простенваше, а стенанието поглъщаше в подобие на мъжка въздишка, неочаквано топлият в тази вечер вятър. И тъй играта продължи, докато духовете се разтвориха, изчезнаха и остана само природа пред очите на внезапно впечатлената, колебаеща се на самият праг на гората, млада жена. 


Долитаха музика, подсвирквания, пиянски крясъци, радостни възгласи от ресторантският комплекс зад гърба й. Спомни си, че трябва да се върне. Излезе за малко, защото й прилоша. Изкачи стълбицата нагоре. Няколко глътки въздух и се почувства по-добре. Шеговит трепет я погъделичка. Нещо й мина през главата, усмихна я, забрави го веднага. Имаше смут в усмивката й. Май прошепна нещо, май: „не бива”. Изненада се четеше в очите й. Сладка и объркана изненада. Пристъпи плахо по пътеката. Клонка се плъзна по кръста й. Изпъна се като струна. Устните й бяха разтворени. Пролет беше настъпила, тежка зима отминала. Не беше забелязала, хиляди ангажименти имаше напоследък, много напрежение, бързане. Ухание на живот сега я поглъщаше и й се струваше чудо нещо толкова естествено. Клонките пред очите й бяха напъпили. Напъпили до болка, чувствени, наивни, разголени. Желаеха сякаш докосване. Изпълни я възбуда. Плахо посегна към една. Все едно се боеше от гневна реакция на човек в отговор на своята волност. Връхчето на пръста й, докосна пъпките. После плъзна цяла ръка по тях. Затвори очи. Стори й се, че мисълта й е забулена и отметна булото от нея. Заоблизва пъпките, зацелува ги. Листа разлистиха в устните й. Или поне така й се стори. Галеше лицето по клонките. Галеше пъпките си в пъпките. Прегръщаше стеблата. Приличаше на нимфата която й се привидя. Все по-дълбоко в пътеката навлизаше. Пречеше й роклята. Още не беше толкова топло. Хапеше въздуха, но и нова я възбуждаше. За миг се опомни. 


„Какво правя! Полудяла съм!”


Гръдта й беше гола. Роклята увита около кръста. Удивена от себе си, като с чужди ръце, смъкна напълно дрехата от себе си. Сега почувства пролетта. Като напъпилите зърна почувства себе си. И искаше да се разлисти. Да се освободи от обвивката която я стягаше. Да се пръсне и разтвори за да докосне с потиснатите чувства природата. Да й се отдаде с онова което е останало недокоснато. От стреса напоследък да се съблече. Кройката на плановете си, искаше сега да разкъса. Дълго ги беше правила, но изведнъж й се сториха дребнави и задушаващи. Желаеше я. Нещо я желаеше. Дълбоко в мрака на пътеката. С всяко стебло и с всяка пъпка по клонките я желаеше. С всеки израстък я докосваше. С настръхналият в капки въздух я целуваше. Вече не разпознаваше своите пъпки от хилядите около себе си. С всяка чувстваше. И с всяка по всяка се докосваше. За миг боязън се изписа по лицето й. Пак си спомни, че трябва да се върне. Започна й да застудява. Вече беше тъмно, много скоро нищо нямаше да се вижда. Обърна поглед, видя свалената рокля. Въздъхна. Засмя се.

„Ако ме види някой сега. Ще трябва да се облека.”


Отложи за след миг, а мига продължи дълго, много дълго. Две – три крачки реши да направи навътре по пътеката, но много повече направи. Опомни се, но вече не знаеше къде се намира. Уплаши се, усети желание за съпротива и липса на сили да го направи. И с предаде. Забрави всичко и се отдаде на чувството. Разтвори устни, всяка клетка, разум и душа разтвори за да се отдаде до дъно на природата. Загуби чувство за време и реалност и памет. Възбудата и се извиси над всички върхове, над всички небеса и измерения. 
На сутринта намериха захвърлената булчина рокля, но не и булката. Гората не беше толкова голяма и беше изключено да не се открие трупа й, в случай, че с нея се е случило най-лошото.
Остана обяснението, че е избягала от сватбата си с мъж.
И никой не усети характерното й ухание във въздуха, защото никой не беше го усещал и преди. Нежно и игриво се лееше из цялата гора и повече не я напусна. 
Пъпките тази сутрин бяха пръснати и разтворили в цвят.
Подобна тях се беше разтворила. 


четверг, 30 мая 2013 г.

Мръсният прозорец

Говореше и с часове. Мислеше на глас, по-скоро чувстваше. Нямаше толкова думи колкото изричаше, не ги разбираше. Нещо друго в него говореше, някой друг свит дълбоко в него, нямащ общо с битието и съзнанието му. Дух някакъв, сладострастен демон. Объркан рицар, сантиментална рожба на друго време, побъркан сатир. Нежни се лееха думите му, имаха кръвоносни съдове и потни жлези, нервни окончания, те чувстваха, пулсираха, гърчеха се, целуваха се възбудено. Женски с мъжки думи, женски с женски думи, танцуваха в кръгове, заплитаха тела в дива оргия, губеха смисъл, пръскаха ограничения. Опиянени, неспособни да овладеят това което причиняват, на нея, на него. Умели любовници, потиснати страсти. От този свят и от света на пагубните мечтания, синджир грешници, изкачващи се по остър склон. Ухаещи тела, еротична песен. Давеше се в пот, устните му пресъхваха. От пукнатините им щяха да се разлистят рози. Полудяваше. Искаше я. Чуваше я как диша тежко, как стене от другият край.

Просто дъжд

Не я познаваше, любопитно му беше с кой е дошла. Танцува два пъти с нея, не посмя да я попита, тя сама си каза, че сбъркала купона. Как така? Ами метнала се в колата малко преди да потегли. Точно там трябвало да я чакат нейни приятели. Пробягала близо петдесет метра на високите токчета. Махала и викала. Колата паркирана неправилно. Идвал вече автобуса, едва я дочакали. Преди да се качи, токчето й изпукало, коляното също. Метнала се, а чантата се разляла. Докато събирала изсипаните дреболии изпод седалки и крака, вече се носили с над шестдесет километра. Времето сумрачно, свечерява се, а се готви и да завали. Пред очите й още кръгове от бягането, а коляното й тупти и болката в него. Минало известно време докато установи, че това не е нейната компания. Друга е, но от приказките разбира, че също са се запътили на рожден ден. Късно е да

среда, 29 мая 2013 г.

...но поне

Майка му…нищо.
Очакваше да го шляпне през врата. Така сви устни, че чу да плющи камшик, като онези които беше виждал по телевизията при дресура на лъвове. Стана бяла като варосана, очите й така пораснаха, че си помисли, че ще го глътнат. Разтрепери се и сякаш въздуха трепереше около нея. Изглеждаше по-слаба и по-висока. Толкова гневна не беше я виждал. Помисли си, че ще го убие. Секундата в която очакваше реакцията й му се стори по-дълга от целият му досегашен живот. Той нищо…Просто се пошегува. Измъкна й хапчетата от чантата, изчака я да излезе до магазинчето. Изхвърли ги в тоалетната и пусна водата. Легна на земята и остави празната опаковка до себе си. Преди два дни го побърка за тези хапчета. Не знаеше изобщо за тях, а тя го молеше и увещаваше да и каже пил ли ги е или не. Плака, заплашва го, търси ги, повярва му,

вторник, 28 мая 2013 г.

Смяна на самоличност

Момчето беше хубава като баладични ноти. Ефирно създание. Къдраво светлокосо ангелче вероятно на средна възраст което винаги щеше да си остане тинейджър  Сто процента го вземаха за гей, можеше и то да се взема, но нямаше такъв филм, беше безполово. Не, че не му подскача онази работа, ама то защото…и аз не знам защо. Ръцете му по-бели и по-нежни от тези на всички жени които познавам. И с по-дълги пръсти. Декоративен хубавец, роден за да радва окото и нищо повече. Дожаля ми, че тази хубост ще си иде от света, такива като него май не се раждат от времето на Омир, но какво да се прави, избора си е негов, а май си има и сериозни проблеми, които да си кажа изобщо не ме вълнуват. Плаща си, сменяме му физиономията, документите за самоличност, правим му фалшива биография и му я набиваме в главата няколко дни за да не сгафи. Доста ни улесни. Никакво съдебно минало, никакви полицейски регистрации, миналото му беше чисто като погледа. Ама какви очи, да се удавиш в тях и да искаш повече.

воскресенье, 26 мая 2013 г.

Пламък

Чувах ги, стените на хижата бяха тънки. Двамата млади и емоционални. Първо си крещяха, наричаха се с обидни имена, после се любеха. Утихнаха. Унесох се и проклинах съдбата си, почти се зазоряваше вече. Не ме оставиха да се наспя. Сънувах когато в съседната стая пак започнаха да се карат. Разсъних се и се примирих. Измих очи, отворих прозорци. Хладният планински въздух ме сряза. Чувствах се недоспал и отпаднал. Първо излезе момчето. С цялата си екипировка и продължи по пътеката. Малко след него и момичето. Огледа се, извика в посоката няколко пъти, а накрая изкрещя: „майната ти” и се прибра в хижата. Красива беше, приличаше на пламък, особено преди малко когато вятъра пилееше русите й коси. Но не само косите, горяха и очите й, забелязах го предишната вечер. Докато разговаряхме на пейките вън и думите й горяха, лицето

Follow by Email