събота, 27 октомври 2012 г.

Сърцето ми ще остане при теб

Казах й, че не можем да останем заедно. 
Изгледа ме за да се увери, че не се шегувам и кимна. 
Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само за

щото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде

петък, 26 октомври 2012 г.

Най-красивата удавница


Сънуваше фарове и често помнеше съня си и секунди след събуждането й се струваше, че още чува тревожният крясък на крайбрежните птици. Бреговете бяха обвити в мъгла. Ежедневието й, също. Беше късогледа, но слагаше рядко очилата. Никога в автобуса, никога в таванската стая на училището където в междучасието се криеше от ученици и стриктни колеги пушеше. Предпочиташе да не вижда добре, а да се носи в мъглата. Така сякаш сънят й продължаваше, струваше й се, че й мирише на водорасли, а по устните й е утаена сол и прави живота вкусен, че стъпва внимателно по насечен скалист бряг, взира се в хоризонта и чака някого. Взира се и ту вижда, ту не вижда контури, не помни кой е онзи който чака, не помни и коя е самата тя.
В някои сутрини усещаше в бельото си песъчинки. Убиваха я, но й беше приятно. Чувстваше се различна, по координирана, мисълта й не беше насечена както обикновено, а течеше като мелодия и думите й се лееха.

четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Време за изповед. Не е разказ. Аз съм социално осакатен

Понякога настъпва времето сам на себе си да си кажеш някои истини в очите. Тези дни осъзнах нещо. Социално осакатен човек съм. Беше 2005 година: някаква политическа дискусия, в АБВ-форумите, която много не ме засягаше премина във фарс. Някой каза на някого: "И ти ли си от онези некадърници, които или не работят или работят за 150 лева". Случайно видях отговора, не бях участник в дискусията. Точно 
в този период публикувах във форума по нов разказ, всеки ден. Бях отворил някакви врати на някъде си, да речем към духовното. Имах вдъхновение, много вдъхновение. Осмислях така живота си, малката си душица, това, че изобщо ме има, че се случвам. Честно, този отзив много ме оскърби. Защото в онзи период, работих не за 150, а за 72 лева като продавач на вестници. Реагирах като пуснах постинг във форума, не при политическите дискусии, а в общите. Смисълът му беше, че никой няма правото да тъпчи личното достойнство. След което като мантра, няколко денонощия подред в отговорите се повтаряше, че аз съм безполезен за обществото, а камъни летяха най-вече срещу безсмисленото ми хоби: да пиша. Което бе обявено едва ли не за престъпление срещу пазарната икономика, пълна липса на обществено съзнание и безотговорност: към най-близки и най-далечни. Всичко изглежда дребно: някаква си дискусия, някакви си ругатни и оскърбления в интернет. Ежедневие, човек трябва да свиква или поне възрастния отдавна да е свикнал. Е, усмихвах се и продължих, не спадна вдъхновението ми, не помня и да се е усилило. Слава Богу, не изпълних нито един от десетките разнородни добронамерени съвети, които получих, защото с времето си голяма част от онези разкази получиха своята оценка. Написах и още много други, които имаха много, много по-висока. И по този начин, вместо да остана в калта и да бъда подходящ обект за презрение, промених много, много живота си, дори и в социален план. Има обаче нещо друго: онова не беше просто дискусия, в някакъв интернет - форум, то си беше представителна извадка на мнението на обществото. Тоест: че за него съм безполезен. Тогава е нямало как да знам, можело е само да предположа, че разказите ми ще имат успех. Можело е да вярвам, но не и да знам, че разказите ми ще имат успех. Защото не съм нито пророк, за да виждам в бъдещето, нито пък абсолютен тепегьоз, който света ще разбие с твърдото си чело, но ще бъде на неговото. По средата съм си: обикновен човек. А на него му оставаше едно: или да престане да се занимава с глупости и да бъде полезен за обществото или да продължи да се занимава с глупости и да бъде безполезен за обществото. Избор, почти фиктивен, защото бе взет от нещо повече от разума ми/Слава Богу/ инстинкта ми за самосъхранение. Продължих да се занимавам с глупости. Писал съм не защото има смисъл, а въпреки, че няма смисъл. Вече и да има, и да бъде признато, че има знам, че в дейността си /или делото си/ не съм вложил съзнание за нещо обществено полезно. Тоест дори да е такова, за мен самия няма ценност на такова. Дори да е добро, това е акт на ПСИХОПАТ. Вярвам, вярвам в любовта и доброто. Няма да отвърна поглед от човешкото. С каквото мога ще бъда полезен и с писанията си и с другите си постъпки. Но това, че съм полезен няма да ми донесе удовлетворение, защото свикнах и оцелях въпреки мисълта, че съм безполезен. Трудно ми е да си представя само колко са такива като мен в България. И не говоря само за отдадените на изкуството си, а за всички социални пластове от ънъдрграунда до вип-а.

Дрипава черга

-Ще ми кажеш ли, най-после, от-къ-де, взе шибания пистолет? – опитах се да бъда страшна и май успях защото си глътна езика.
-Ами аз, такова…-опита се да набере кураж, ама макар да се правеше на голям играч си оставаше хлапак.
-Ти какво, с това пушкало липсата на полов орган ли искаш да заместиш!
-Що не пробваш дали ми липсва.
-Как пък не!-засмях се- Голям ухажор си…
Домиля ми и го целунах по бузата. Брадата му още не боцкаше.
-Оръжието няма да те направи по-мъжествен.
-Ти пък много разбираш. Искаш ли да седнем на нашата пейка.-предложи.
-Не и докато не ми кажеш защо ти е този „Колт”?
-„Берета” е.
- С това се убива, знаеш ли?

сряда, 24 октомври 2012 г.

Помен

Хубаво ще ги нагостя, после ще им кажа. Ще им кажа всичко. Мога и да си поплача. 
Ето ги, майка му и сестра му. Две пирамиди премигваща лой. Огромни, тежки, грозни божества, покровителки на ограниченото съществуване, сапунените опери и разширените вени. Не махленски клюкарки, а истински старейшини отсъждащи мъдростта на всяка постъпка в своята племенна общност от две и половина улици или общо двадесетина или петдесетина къщи. Не знам колко, точно. Те знаят. 
Сестра му е прошарена, майка му боядисана прилича на квачка. Като седне на тоалетната чиния сигурно снася, иначе – не. И двете страдат от задух, високо кръвно, паднали бъбреци и

вторник, 23 октомври 2012 г.

За мишките и хората - Джон Стайнбек

Лени и Джордж - две деца на времето, двама борещи се за съществуването си мъже, скитащи от място на място в борба за насъщния си, две чисти души. Твърде чисти! Опасно чисти!
Лени обича всички и всичко. От хората до мишките. Джордж обича Лени, но и това му идва в повечко и неизбежно го води от неприятност към по-голяма и по-голяма неприятност.

"За мишките и хората" или за ангела и чудовището. Може ли невинността да бъде най-голямото злодеяние? И всъщност не е ли невинността най-голямото злодеяние?

Вивалди

Разкъсваше ми се сърцето като го слушах. Ще си поговоря с него. Измъчва ме. Как да му го обясня. Ще му кажа, че свири прекрасно, но да си намери друга квартира. Даже ще му намеря и ще я предплатя. Ще му платя и транспортните за проклетото пиано. Ще мига учудено и зяпнал. Даже да се просълзи, че някакъв си кретен не го харесва заради музиката му. Навярно като всеки човек на изкуството е толкова суетен, че и един да не го признава му е достатъчно за да изпадне в депресия. После ще му мине. Ще си седне пред пианото и ще се носи сред облаците. Такива не живеят на земята. Сигурно има милион обожателки, а не съм видял да има гостенка. Вече от месец и половина е тук, а няма. И гости от мъжки пол няма иначе бих се усъмнил. Момчето е

понеделник, 22 октомври 2012 г.

Прехвърчане

Доста работа имаше. Земята бе твърда, плевелите жилави и много. Прасето разбило скарата, а дядото опериран още лежеше в болницата и трябваше да свърши всичко сама. Докато пръскаше лозето, кучето скъса синджира, подгони пилците и те се разхвърчаха из съседните дворове и улицата. 
Как ги прибра и тя не разбра. После се опита да ги преброи, но май не се получи. Все различни цифри излизаха и на три пъти бяха петдесет и един, а трябваше да са петдесет и два. Прибра всичките. Сигурна беше. 

неделя, 21 октомври 2012 г.

Да споделиш птичи глас

Душата й се разтвори, свят й се зави. 
Никога не се беше чувствала толкова красиво и толкова красива. Имаше чувството, че може да разтвори коси и с тях да полети над сините върхове отсреща и над пропастите които от далеч я грабваха. Над птичата гора край която бяха отседнали с родителите си и над хижата, да полети. 
„Птичата” не можеше да има друго име. Това беше гора на гласове, гора от гласове. 
Като че ли дърветата не бяха истински, а появили се да украсят песента. Тя бликаше от всякъде, събираха се струйките преливаха в поток и той заливаше всичко и всичко в него плуваше и танцуваше, ставаше приказно. Гонеха се духове и слънчеви зайчета. Стрели хвърчаха , стрели които не убиваха, а правеха кожата да настръхне. 
Впечатлена беше както никога.

Follow by Email