Водна лилия

Близо три години трае връзката ни и тя беше с три години по-голяма от мен, а изглеждаше с три по-малка. Ефирна нимфа с лунички, вирнат нос и зърна като орехи. Кафяви и твърди. Не тежеше и четиридесет килограма или поне така ми се струваше, едва ли беше висока и метър и шейсет. Заради нея се случваше да ни поискат личните карти в нощни клубове, а непълнолетният бях аз. Само с пръсти и устни ме пращаше по-високо от Тибет. Свирехме на четири ръце и ходехме из горите там където няма пътеки. Не даваше да проникна в нея. Изобщо не се събличаше от кръста надолу.
Дълго не настоявах и я предпочитах пред други момичета и жени които имах из цяло. 
Тя беше влюбена в акациите и приемаше съвсем сериозно, че има домашни любимци и те са нейните слънчеви зайчета, даже ги беше нарекла с имена. Свиреше прекрасно и сякаш се разливахме един друг когато го правихме заедно. Освен това обичах да целувам белега от ваксината направена й като дете на дясната ръка. Не, че повечето нямат, а просто защото си
беше неин.
Изживях я с пълно спокойствие. Знаех, че празника няма да е вечен. Твърде еднакви бяхме и слабостите ни при срещата си се превърнаха в хармония – твърде очебийна, будеща присмех. 
Хората бяха прави да ни се подиграват. Такава идеална любов си е смешна. Защото тя подчертаваше различието ни от останалите. То изпъкваше в прегръдката ни. 
Две обществено – недъгави деца. Освен старото пиано на баба си имах само нея, освен слънчевите зайчета и суетата си имаше само мен. 
Прекрасна наркоза беше да сме един с друг, чисто бягство от действителността с което не можеше да се живее. Разбира се не й казвах тези неща. Не ги и мислех. Минаваха за части от секундата през главата ми.
Просто ме подготвяха. 
Все едно ми каза, че днес няма да можем да идем на кино, така приех, когато ми откри, че ще се омъжи. 
За части от секундата дива котка пазеща малките си замаха с нокти из мрачната ми страна и изчезна в бездната. Вдигнах ли рамене, изобщо? Не помня. 
-Първата е винаги между външните и вътрешните храни на храм, нали? Тя не е действителна. Въведение. Тя не е действителна и за туй е така красива.
Поетична беше. Нямаше смисъл. Разбирах я. Двамата заедно се убивахме. По прекрасен начин, но се убивахме. Бяхме си достатъчни, а когато имаш всичко, не търсиш повече. 
Живее се от липса на щастие, не от щастие. 
Прегърнахме се. 
-Искам да идем в гората. На онова нашето място и този път да е докрай. Разбираш ли!
Прималя ми от възбуда. Не бях го очаквал освен дълбоко в себе си и сега когато желанието изби навън все едно ме напусна част от душата. Дори цветовете пред очите ми се промениха. 
Учудих се, но тя се тресеше цяла, очите й сълзяха, опитваше се да каже нещо. Не смееше, разколеба се, пребледня, стана по-красива. За миг непознато грозна. Започна да се смее истерично, доста време мина докато се успокои. Дълго се целувахме. Из пътеките се притискаше в мен като уплашено зверче. До нашето място не стигнахме, друго намерихме, а вече се свечеряваше. По – кратко от всякога се милвахме и когато се съблече за пръв път напълно, разбрах какво я смущаваше и какво имаше между нас през годините и защо точно сега реши да го направим.
Между бедрата и цъфтеше огромно алено цвете. Приличаше на водна лилия. Нямаше окосмяване, влагалището й беше покрито. От него растеше и над него разгръщаше цветове алена водна лилия. 
Сигурно е усетила стъписването ми. Болка и презрение прочетох в очите й. Безкрайно разочарование. 
-Искаше да я видиш, нали! Искаше да ме видиш! Ето ме! Това съм! Саксия ли, градина ли, не знам. Жена от която никне цвете. 
Посегна към дрехите си. Хванах я за ръката.
Хапахме устни, възбудата се върна. Тогава попитах:
-Заради мен ли искаш или заради него? Честно.
-Заради него. Скъсай я.
-Сигурно ще боли!
-Скъсай я!-прошепна.
-Искаш ли, го?
-Скъсай я!-изсъска.
Открих стръка. Стиснах го здраво с пръсти. Тялото й се изпъна от болка. Устните й се свиха. Трябваше да го хвана хубаво за да го изтръгна от корен. Стенание се откърти от устните й. Опъвах бавно стръка за да не го скъсам. Почувствах как се плъзга в нея и болката й премина във възбуда.
Отприщеното желание ни погълна.

* * *

Откакто сложих водната лилия във ваза върху пианото нотите излизат по-плътни и всяка ми доставя дълбока наслада каквато преди не познавах. 
Цветето не вехне. Преди четири месеца тя и съпруга й бяха на гости в града. 
Той идваше често при мен. Не знае нищо от историята. Мисли, че сме били приятели. Не ми е приятен. Няма да използвам епитет който би засегнал мнозина. Имам си право да не харесвам неща които се харесват на мнозина, да не кажа на повечето. Имам си правото и да ги премълчавам. Освен всичко друго се оказа и досаден. Отбиваше се по всяко време. С бутилката си квалитетно питие. Правеше се, че харесва музиката ми. 
В края на седмицата наведе глава над лилията. Раздразни ме, но не го показах. Лицето му се промени от неподправена наслада.
-Никога! – рече – Никога, никога не съм помирисвал нещо подобно…

* * *

Пожела да си я купи, рекох му, че не се продава. Започна да надава, чак се зачерви и обиди. 
-Има неща които не се продават!
-Ти нямаш такова! – избухна- Ти не знаеш за тези неща. Ще ти дам…
Каза сумата…
-Не се продава!- повиших тон. 
Пребледня, после омекна.
-Какво пък? Просто цвете. Голямо чудо…
Тръгна си, преди да излезе промърмори:
-Гати, глупака! Имало неща които не се продават. 
Тресна вратата.
„Никога не си ги намирисвал, нали?”


еротична фантастика

магически реализъм