Секретарката



Гримът й не се долавяше и не закъсня и веднъж за оперативка. Дрехите й стояха тъй естествено все едно, че е гола с тях. Скромните накити, правеха тази голота възбуждаща. Имаше зелени очи – треви със слънчеви зайчета и приличаше на генетично изменена лъвица, кротка като домашно коте, с грива като приказно царство.
Не пушеше и не съм я забелязал да пие кафе, нито в офиса, нито вън от него. 
Справяше се и с най-обърканите счетоводни хаоси дори когато за всеки трезв разум това изглеждаше физически невъзможно. Секс не отказваше, дори на работно място и след топло предупреждение: „не е редно…” ме извеждаше извън границите на номерираните небеса.

Дракон



Пълно куку беше. Наперена и артистична, викаха й маркизата и беше намацана с грим. Толкова си беше сложила, че чак не чуваше, а положението й беше наакано. Дължеше цяла торба зелено на шефа. Той се хилеше и не вярваше, че това се случва, нито че тя е чак толкова нагла, а бабето си караше мотоциклета и хич не й пукаше, че когато шефа е лъчезарен цял свят помръква. 

Нощни очи

Оставаше ми само пресечка до дома и изведнъж се озовах другаде. 
Бях с приятели, поливахме първата катастрофа на един.
Всичко минала без натъртване и драскотина, само с леко ожулване на колата, но истинският повод за почерпката, той откри по-късно. Жена му открила едни специфични петна в чаршафа на тринадесет годишният им ученик.
„На мен се е метнал!”-тупаше се в гърдите и черпеше. После му прилоша. Взеха го с линейката. Говореше несвързано, но имах чувството, че той знае какво приказва. 
Пих съвсем малко.

Копирам постинга в знак на съпричастност, автор vmir

Статията е написана във връзка с трагичната смърт на блогър от блог.бг., която има вероятност да е настъпила в следствие на тролски гаври и серия от подли атаки срещу честта и достойнството му. Носещи или не пряка вина за случилото се, все пак една група от "хора" вгорчи последните дни на живота му. Накрая беше замеряна с кал и паметта му. Това, което се случи не е инцидент, то е фаза от един процес, развиващ се с години. Не знам, до колко по-далечни последици може да се стигне.

Оригинален адрес на статията


Градината на болката



В моята градина роза няма да засея, ни нарцис, ни лале. Дори тревичките са посърнали и крехки, оскъдно и пръснато растат, а плевелите приличат на украшение, но и те бързо изгарят. Калта засъхва бързо, буците са здрави като бетон, а под тях твърдта е но-здрава от бетон. Някога не беше такава, но и природата има защитни реакции, като мен самата. Като съпруга ми. Като децата. Те са големи. Вече аз приличам на дете край тях. В някои отношения са по-зрели и техните градини са покрити с цветове. Не разбират причината за ритуала който извършвам. Любопитстват. Знаят малко, а аз не знам повече. Гробище е градината ми, без гарвани. Без скърбящи неделя и без сити червеи. Не са пръскани с друга светена вода освен сълзите ми. А понякога и тях нямам. Тъжно е. Страшничко е даже. 

Препоръчвам: "Онорин" Оноре Дьо Балзак

Октав е безкрайно влюбен в Онорин.
Но любовта му прилича на тази на Старозаветния Бог.
Онорин го цени, уважава, но не е способна да го обича. Бяга от добрините му с които той я преследва.

Докато си четях "Онорин" си спомних епизоди от своя живот, истории които съм чувал за близки и далечни, признания и изповеди споделяни ми на чашка или прочетени в интернет. И

Тя се дарява



Можеше да бъде всякаква…
Дори бях убеден, че е престъпница. Чувстваше се. Довя хладен вятър със себе си. Прониза ме под лъжичката. 
Много вероятно беше да е престъпница. 
Най-малкото беше неприятности. Не изглеждаше на себе си. Настръхнало зверче, прогонен бес, уплашена до безсъзнание жена. Треперещ мрамор. По-бледа дори от мрамор. Развързващ се възел трепети. Миг пред припадък. Уплашена и плашеща.
В съвсем друго душевно състояние се намирах от часове. 

Копнеж

Живеехме през две къщи под хълма. Аз на осем, той на десет. Той нямаше други приятели, аз го лъжех, че имам гадже и ми вярваше. Четях по-бързо от него, той говореше по-гладко и по-добре се изразяваше. 
Той нямаше крака.
Разправяха, че като бебе му ги изяли прасета, но това бяха глупости. Под хълма никой не гледаше прасета. Дворовете ни бяха малки, накацали един върху друг като пирамида. Нямаше къде да гледаме домашни животни, но си имахме змии и костенурки. Вита пътека нагоре към върха на хълма, а от него птичи поглед надалеч. 

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...