Музите

 Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плаче, без да прекъсва и да повтаря, колко виновна се чувства.

- Тази една-единствена нощ можеше да преобърне живота ти и да не си вече толкова печален. Имаше нужда от мен... - започна така, но си припомни желанието му, просто да разкаже коя е и откъде е.
Всичко започна за нея преди седмица, а иначе щеше да се случи след девет века. В началото на двадесет и третото столетие.
Спечели с томбола възможност да си роди дете от самия Франсоа Вийон.
Никога не я бе блазнила мисълта да роди дете на гений.
Не беше се замисляла дори за подобна възможност. Знаеше, че богати и ексцентрични жени го правят. Струваше й се странно, а при нейните доходи беше и невъзможно.
Номерът на медицинската услуга, която ползва в този ден се оказа печеливш, но самата томбола не я вълнуваше преди да разбере за късмета си.
Не й се вярваше до последния момент, че се е случило и едва когато застана пред администратора на агенцията, която организираше оплождания от гении, осъзна, че наистина й се е случило.
- Всички нощи на Винсент Ван Гог са заети - изнасяше лекцията си администратора. - От половото му съзряване до печалния му край. За наше щастие имаше много свободни, преди да ги запълним с екскурзиантки, както ви наричаме ние шеговито или както е по-коректно бъдещи майки на децата му. Ще попитате как не оказваме влияние в миналото? Това разбира се не бива да се случи и десетилетия наред се борихме, докато получим разрешение за дейността си. Трябваше да докажем, че подобна среща ще бъде забравена от всички: от самия донор на своята гениалност, до случайните му познати, които може да са го зърнали някъде с непозната и малко странна за представите им жена. Паметта, както знаем всички е най-обикновен компютърен запис, който лесно може да бъде манипулиран, макар липсата на подобни възможности в миналото е оказало голямо влияние на историята и чрез нея на настоящето в което живеем. Все още сложно за нас беше проследяването на вероятните свидетели, в началото не разполагахме и с достатъчно средства за да наемем наличния ни персонал от професионални агенти, но въпреки това, дори тогава се справихме безупречно. Налагало се е да трием действителни спомени на повече от триста човека и за да не останат бели петна да създадем за всеки един нови спомени, при това без да са в противоречие със спомените на останалите в събитието.
- Но това сигурно струва скъпо, много скъпо.
- Уверявам ви: изключително скъпо.
- Нима има толкова желаещи, които да жертват толкова пари...
- Само за да родят дете на гении, ли? - въпросът на администратора прозвуча почти иронично. - Разбира се. Не се говори много за децата на Пърси Биш Шели, Бах, Киркегор, Леонардо Да Винчи и така нататък, просто защото имаме етично правило: дори самото дете да не знае, кой е баща му. Именитите родители са създавали през цялата история известни проблеми на децата си, а и на хората около тях. Често дете израства под сянката на гениалния си баща, без да оправдае очакванията на околните или възползвайки се от тях лесно лансира своята посредственост като талант. Често сравняван с баща си, синът губи индивидуалния си талант и дори по-даровит от предхождащия го, се превръща в жертва на сравненията. Историята помни и много случаи, когато пречката е преодоляна: дарбата на сина се развива независимо от дарбата на родителя, но значително повече са случаите, когато това не се случва и при масово разпространение на гениалност е възможно да се окаже тежко бреме за развитието на цялото човечество.
- И тези суетни майки, които са родили дете на някого само заради името му в историята, мълчат? - попита недоверчиво.
- В началото приемаха условието да бъде изтрита и тяхната памет и да забравят "незабравимата нощ". Имаше си обаче своите трудности. Много впоследствие разбираха, че детето не е от съпруга им или от партньора им, търсеха какво им се е случило и накрая разбираха. Адвокатите им, а това са много способни скъпо платени адвокати на влиятелни жени ни повдигаха сума обвинения. Оказа се, че подписите им и документираното съгласие е лишено от тежест, щом самите са забравили за него. След дълги съдебни, а после и законодателни битки придобихме правото да трием спомени само, ако екскурзиантка, извинете: майка, наруши етичното правило. После - лесно е и оборвана, защото всяка жена може да твърди, че има дете от кого ли не. И за да подсилим ефекта платихме на достатъчно да се правят на луди из медиите и мрежата и да твърдят, че са носителки на деца на Александър Македонски, Наполеон и кого ли още не. Сега е момента да ви кажа, че нощите с пълководците са най-сложни. Те просто са били заети и от самите тях, без намесата на внуците им от далечното им бъдеще. Повечето гениални артисти и учени, в началото имаха много нощи за експлоатация и си мислехме, че миналото е неизчерпаем източник на гениалност, но ето, че почти сме изчерпали ресурса си от най-именити. Наложи се на някои да вдигнем и стократно цената. Сега ви се отдава възможност да имате една такава запазена, твърде скъпа нощ. Последната свободна в живота на Франсоа Вийон.
Чела беше много от стиховете му. Впечатляваше я. Настръхна само като чу името му.
- Не разбирам... - изобщо не я вълнуваше това, което запита, но го направи. - Защо трябва да се прави секс с гениите. Това не е най-сигурния начин да се зачене от тях, нали?
- Най-несигурния, бих казал? - усмихна се администратора - Но какво да правим. Повечето нямат доверие в изкуственото осеменяване. Все си мислят, че са мамени. А и много жени си намират оправдание да имат сладостния спомен с една изключителна личност. Казват, че това подсилва усещането за майка на гения.
- Стават ли наистина тези деца гениални?
- Почти никое не се е изявило като гении. Времената са различни, може би сме постигнали всичко на което е способна човешката душа. Може би нямаме нужда от таланта им, а може би...-замълча.
- Както бащите им ще бъдат признати след смъртта си.
Администратора кимна. А тя чувстваше светомаеж и лудо желание. Не беше сигурна дали иска да роди дете на поета или да се срещне с хулигана, какъвто е бил през целия си кратък живот.
Оказа се по-очарователен, отколкото и фантазиите й го рисуваха.
Докато пиеха и танцуваха й се искаше да стане малка като юмрук и да влезе в сърцето му.
Да тупти в него и да го вдъхновява.
Капки вино блестяха по настръхналите косми на необръснатото му лице.
Говореше високо, изразите му бяха груби и очарователни. Държеше се пренебрежително с нея, но дори това й хареса. Освен това, чувстваше, че й е мил, че е едно трагично дете на времето си.
Съжаляваше, че скоро ще свърши животът му, който той толкова първично и естествено, а в същото време красиво като никой друг от времето й, обичаше.
Не такъв беше онзи почти безличен, тих и отнесен приятел от неговата компания. Стоеше встрани, сякаш не присъстваше. Витаеше в облаците, а по лицето му беше изписана пустош. Беше пила, затова го заговори, а после забрави за Франсоа.
Франсоа също забрави за нея, за някаква си минутка, без някой друг да е трил паметта му, освен виното и лекомислието му...
- А каква е гаранцията, че гения ще поиска да прави секс с туристката? - беше попитала администратора.
- О, жени! Не знаете, че цялото време е работило за вас! При техниката на прелъстяване, която сте развили с времето. При грима, при имплантите, които увеличават най-изкусителните нотки на естествения ви аромат няма мъж в историята, който да ви устои...
Като, че ли не важеше за Франсоа или поне така изглеждаше.
- Той си е такъв, но те хареса. - рече й онзи негов странен приятел. Искаше да прозвучи весело да я окуражи, но не можа да прикрие известната болка в гласа си. Ревнуваше, макар да не си признаваше ревнуваше.
- А ти? - попита го предизвикателно. Виното. Твърде много пи.
Младежът наклони глава смутено. Това й хареса. Даже я извади от кожа. В най-приятния смисъл на думата. Не беше виждала подобен мъж. За смущение от другия пол само беше чела, а Франсоа в това отношение сякаш беше роден във века й.
- Какво аз?
- И ти ли си като него?
- Не мога да се сравнявам с Франсоа.
- В кое? В поезията или с жените?
Не й отговори. Само наведе глава. Съжали го, почувства се жестока. И зададе сходен въпрос за да замаже смисъла на предишния:
- Пишеш ли?
- Не. Не...-позасмя се. - Знам да чета, но не ме бива да пиша.
Попита го за името, колкото да разбере дали и той не е оставил такова в историята.
- Пиер?
- Чий?
- Ничий.
- Нима?
Намръщи се, толкова болка изписа, че му повярва.
- Наричат ме Пиер Отнесения. И това е цялото ми име. Макар изобщо не съм отнесен.
- Наистина не си - рече му, макар едва сдържаше смеха си пред уместния му прякор. После пиха още.
После тя си спомни думите на Франсоа. Обърна се към него. Попита го за музите му. Беше доста пийнал и май каза истина, която сам не съзнаваше:
- Повечето забравям. Знам, че е имало някоя, говорят ми за нея. Но как сме изкарали нощта не помня.
"Този няма нужда някой да му трие паметта. Прави си го сам."
- И няма нужда от мен. Ти имаш! - рече го на себе си, но в лицето на непознатия младеж. Прие го като приключение. Избра го пред гения. Този безличен, свит в себе си, объркан мъж.
Оказа се по-добър любовник от всички във времето й.
Не, че знаеше и умееше колкото тях.
Душата му го правеше на едно с тялото.
Правеше го отчаяно.
Искаше повече, а пиеше.
Край извора от жажда, като своя приятел, умираше.
Плачеше за любов, докато правеше любов.
После й говори много.
Самият не знаеше колко има за разказване.
Всичко в живота му беше обратното на тази нощ, но би го обикнал, само при мисълта, че може да изживее подобна.
Толкова откровен беше, че му разказа всичко и тя.
- И без друго ще изтрият паметта ти, жалко!
- Ще е само паметта? - усмихна й се и не го разбра.- Без да се надявам на спомен имам само този миг, прекрасното сега.
Разделиха се с дълга целувка.
Няколко седмици не излезе от дома си.
Искаше й се да изтрият и нейната памет.
Навсякъде го виждаше, струваше й се, че ще го срещне.
Ще се яви призрака му, ще се окаже също екскурзиант във времето, който само се е шегувал с нея.
Струваше й се, че ще срещне някой от далечните му правнуци и той ще се окаже пълно копие на погребания преди много векове във Франция жалък неудачник.
Минаваше й през ума, че е толкова пренебрегнат от живота, че го е пренебрегнала накрая и смъртта.
И той се скита и до днес.
Спря да ходи на работа и да се облича.
Стоеше гола, с цели часове пред огледалото.
Искаше й се да види тялото си през очите му.
За да изпита щастието му при вида на тази красота.
Защото само това щастие би било способно да я накара да изпита щастие и сега.
Мислеше си, че ще умре. Не умря.
Просто влюбена в неподходящия жена.
Преболедува. Спаси се.
И когато излезе отново сред хората. Видя десетките книги на Пиер Отнесения.
Стотиците научни студии посветени на него. Стотиците биографични филми и трилардите резултати за името му в мрежата.
Администраторът не искаше и не искаше да разбере:
- Вие заехте последната свободна нощ на Пиер Отнесения. Запознахме ви с биографията му. С най-точната: лично изготвената от нас. Не би трябвало да сте разочарована.
- Възможно ли е да съм останала в паметта му? - зададе за десети път въпроса си.
- Категорично: не!
- Но в тази поема... - тя вече хленчеше - Това съм аз, разбирате ли: познавам се. Това е моят белег, вижте.
- Не помни нито вас, нито коя да е от хилядите курортистки...които са му родили деца. Никоя от вас не е оказала влияние в поезията му.
- Но той не пишеше!
- Писал е почти от дете. Все така нежно, все така страстно...
Започна да отгатва. Макар с изтрита памет е бил толкова дълбоко впечатлен от изживяването им, че е написал онази гениална поема за нея. Останал е в историята и с това е привлякъл курортистки. След срещата си с всяка от тях, паметта му е била изтривана, но вдъхновението е оставало. И може да е ставало така с всички признати гении. Всички говорят за музи, без да могат да ги обяснят. А ако наистина са ги срещали, без да помнят за тях. Първо една, която е повличала и останалите.
- Франсоа като се напие не помни жените с които прекарва нощта...Каза, че те са му музи.
- Какъв Франсоа? - попита я учудено администратора.
- Как какъв? Франсоа Вийон. Самият Франсоа Вийон. Приятелят на Пиер Отнесения.
- Слушайте, госпожице. Не съм чувал и прочел нищо за никакъв Франсоа Вийон. Объркана сте. И друг път се е случвало.
- И друг път ли?
- Да. И мога да ви препоръчам терапевт. Желаете ли?
Тя се замисли, късо се засмя и рече:
- Не. Всъщност не ми е необходим.
Няколко часа мисли за детето, което носи. Обичаше баща му. Но реши да не го роди. Щеше да е едно от многото. Исторически стереотип. Някъде другаде наоколо имаше мъж и разум, който повече се нуждаеше от настояще.

Не! България не е окупирана

 О, България НЕ Е окупирана! Само дето на територията й са разположени чуждестранни бази, по-дълго; доста по-дълго, отколкото е била разположена окупационната съветска войска по време на Втората световна война.

НЕ, България НЕ Е окупирана! Само дето турски изтребители (и бомбардировачи) ще пазят небето й. Турция ни са верни комшии, тъй де: милички, едни; мъдри. Е, вярно, имат териториални претенции; винаги са имали териториални претенции, но трябва да ги разберем, те се имат за наследници на Османската империя, т.е., а България е била част от Османската империя (сега от ЕС и НАТО) и е логично (ако щете "логично") наследниците да имат претенции; ние нямаме право на претенции, ние сме се пръкнали отникъде и сме безправни. Претенциите на комщувците са за наше добро, пък и ЕС ни пази от тях, понеже комшувците не са в ЕС (честно да си кажем: имат достатъчно достойнство, че да им са изгодни условията).

НЕ, България не е окупирана, но няма проблем да си даде небето, за да се бомбардират братята й, както се е случвало. Сърби не ни се сърдят, уверих се. В очите им има някаква дълбока тъга от случилото се, но не ни обвиняват. България НЕ Е окупирана, но те изглежда си мислят така. Не ни обвиняват, съжаляват ни. Както се съжалява брат. И се боят, да не паднат някога дотам, докъдето сме паднали ние. 

НЕ, България не е окупирана, но кажат ли от ЕС избиват се животните на фермерите. Кажат ли от ЕС - затварят се фабрики. Кажат ли от ЕС тръгва мощна подигравка в цялото публично пространство...СРЕЩУ КОГО?! Срещу жертвите, които вчера са се надявали, че са изработили достатъчно, че да могат да се развият децата им, а утре виждат самотни друми...Из Европа, където да съществуват като бежанци, само и само да оцелят.

НЕ, България не е окупирана, само дето и нимфата Европа се отрича да е наша; нищо, че по земите ни е расла, като е угодно на комшувците - трябва да отричаме произхода си и да твърдим, че сме тюрки. 

НЕ, България не е окупирана, само дето управляващите ни се отчитат пред приятелите си в посолството, а правителството ни се бори украинския посланик да има повече правомощия от президента. Американският си има повече, но не са му достатъчно. НО БЪЛГАРИЯ НЕ Е ОКУПИРАНА. 

НЕ, България не е окупирана, само е принудена да унищожи самолетите си и ракетите си, а после да плати рекет от над 11 милиарда, за да се сдобие с чертежи на самолети.

НЕ, България не е окупирана...Всички българи с добро сърце си подарихме ядрените реактори на воюваща страна; ядрените реактори, които са купени със спестяванията на рода ни. Нали утре ще купуваме електроенергия от същите тези, на които подарихме реакторите, че да си я произвеждат. 

НЕ, България не е окупирана, подарява си оръжията (които не й достигат) само защото е европейски и всички българи така им харесва.

НЕ, България не е окупирана...НЯМА НИКАКВА ЦЕНЗУРА, а това, че не се излъчват руски телевизии НЕ Е ЦЕНЗУРА. Прилича на ЦЕНЗУРА, но ЦЕНЗУРАТА Е ЦЕНЗУРА, а това НЕ Е ЦЕНЗУРА. 

НЕ, България не е окупирана...Академичният съвет дърпа ушите на професор Дарина Григорова, но както се казва: "всеки има право на лично мнение, ако личното мнение съвпада с политически коректното"

НЕ, България не е окупирана, само дето журналисти попадат в сайтове, в които се набелязват "врагове на Украйна" за да бъдат ликвидирани. Е, като са "врагове на Украйна", кой им е виновен. В България формално няма смъртна присъда, дори за най-големите изверги; защото така е европейски и да се убиват педофили, измъчвали до смърт деца не е уок, не е цивилизовано, но пък да си гледаш работата, така както искаш, а не както ти повелява верността към ЕС те лишава от всякакви права. 

НЕ, България не е окупирана, само дето се събарят паметници; "вражески паметници" макар и обичани от повечето българи. Безименият съветски войник е враг, нищо, че е изгубил живота си из бойните полета в битката срещу хитлеризма. Враг е, нищо, че докато е бил в България, България не е била заплашена от бомбардировки. Враг е, нищо, че си е отишъл по живо - по здраво, а не е забравил задника си из плодородни наши земи (за вечни времена), както правят "съюзниците". Да, съществена разлика е, че това са "съюзници", а онова са били "окупатори"

НЕ, България не е окупирана; вижте колко хубаво финансира "Америка за България" будните и ранобудните. Нищо, че за всеки долар/лев/евро, които неправителствената организация отпуска, държавата ни е длъжна да добави още 2, та една неправителствена организация с подобно име си насочва чисто държавни пари към свои хора. На това не знам как се вика, но НЕ, НЕ Е ОКУПИРАНА БЪЛГАРИЯ. 

Чиста и свободна си е България, само дето всичките тези неща са факт. 

Знаете ли, не ми пречат "паметници на окупатори", а присъствието на "не-укопаторите".





Човекът гнида - пролог

 Пролог

 

Помещението беше безупречно бяло; затворниците зад дебелите стъкла също облечени в бяло, макар и поовехтяло, макар и изглеждащо нечисто. Бебешко сини маски покриваха долната част от лицето им и само очите им тъмнееха като рани.

 

Тъмнееха и четирите фигури от другата страна на стъклената барикада.

 

Гнидата беше облечен в нацистка куртка, вероятно оригинална; от времето на Третия райх; не беше закопчана, а небрежно разгърдена, за да се открива розовата риза, с дантелите. Стоеше на червени сандали с високи токчета, които с вида си подсказваха, че скърцат под тежестта му. Вързани бяха с каиши стигащи до отеклите му колене, нагоре носеше черен клин, но изрязан така, че задника му да е отвън и да се вижда част от косматите му тестикули.

 

Дебел слой пудра покриваше лицето му. С червило върху устните му беше изрисувана кукленска усмивка; гримираните му очи хвърляха насмешливи пламъчета. В дясната си ръка държеше неизменното жило и от време на време жужеше и плющеше с него по пода и по гърба на осакатения човек, намиращ се на инвалидната количка, която Гнидата и асистентите му бутаха.

 

-Гаден съм, нъл тъй! Нъ пърцал шъ мъ напраите, пуснът ли ви...Но защо ли се правя! Вярвайте ми, по-образован съм, по-правилно говорящ и най-важно: по-нормален от вас. Повярвайте ми! Всички ще излезете от стъкленицата. Всички до един, но...част по част. Ще умрете, за да живеете. За да водите по-достойни животи, защото сега сте негодници, защото сте утописти. Да, децата ви ме гледат. Извратено ли е? Така ви се струва. Ще мине малко време и всичко това ще ви се струва нормално. Защото няма да има друго. Защото аз съм единствената истина. Такава, каквато я виждате. И няма да видите друга. Няма да видите залез, ни изгрев...защото не го заслужавате. Защото заради вас умират хора. Защото заради вас тиранина гази чужди земи. Защото умират деца заради безчестието ви, жалки страхливци, негодници, но...Вече изкупвате вината си. Няма да видите нормално облечена жена, ни пък...нормално съблечена. Няма да видите нормално облечен мъж. То мъже вече няма. Тук мъжеството е анахронизъм. Няма да видите торта или даже кремвирш. Само мен, мен, мен...и асистентите ми, по-скоро асисините ха-ха-ха-ха, но не се безпокойте, не. По-точно не си подавайте на надежди. Тези двама негодници, които са ми верни до смърт, никого от вас, няма да убият...Вашият живот и вашата смърт са ценни за нас...Имахте лошия късмет да сте в идеално здраве. Няма да умрете в мините или на бойното поле, а ще живеете тук. Не особено продължително, но ще ви се стори много, много дълго.

 

Изсмя се. Плесна силно по рамото нещастника в инвалидната количка с длан и изплющя встрани с камшика.

-Противен съм ви, защото в мен виждате себе си. Вие сте въшки! Паразити. Един не искал да воюва и да убива утописти. Друг се опитал да се самонарани. Друг...бил е издаден сигнал за тревога, а той не се е скрил...Защо! Защото е негодник и утопист! Храбрите ни войници умират, защото са простреляни в бъбрек или осколки са пронизали сърцето му, белия дроб, черния. Умират в битката с утопистите, за нас умират, а такива като вас са готови да унищожат ценен ресурс. Не, драги, вие не живеете за себе си, никой не живее за себе си, време е да пренесете своята полза на човечеството. Какво си помислихте, а? Че това е лудница. Е, нещо подобно е, но не съвсем. Какво си помислихте: че това е зоопарк! Ми заслужавате и това, защото водихте дечицата си за да се радват на страданията на невинни животинки. Ще имате възможност…повечето от вас ще имат…да видите с очите си изражението на човек, който се забавлява с вашите страдания. Но това не е и зоопарк. Лагер на смъртта е и е нормално в една воюваща държава. Естествено, официално – подобно място не съществува, а щом официално не съществува, значи наистина НЕ СЪЩЕСТВУВА. Вие не съществувате, това, което виждате сега никога не е било, няма и да бъде. Ако някой си мисли, че вижда наистина това, което вижда; ако някой си мисли, че чува това, което чува, той просто е глупав и вярва в пропагандата на утопистите. Няма ме! Всъщност – има ме, но не и тук. Вас ви няма, но въпреки, че ви няма – ще страдате. Ще бъдете донори на органи! Ще мрете, за да живеете. Та, това тук е не просто лагер на смъртта, но и лагер на живота. На по-достойния живот. И преди да го наченете, вероятно ще сте поумнели достатъчно. Защото ще смачкам жалките ви съзнания.

Изсмя се цинично.

-И както казах: преди да угаснете, ще ме приемате за нещо нормално. Ако се бяхте научили така да гледате живота, сега нямаше да сте тук. Нямаше да са тук и децата на някои от вас и да гледат голия ми задник.

Отново шляпна човека на инвалидната количка, хвана го за брадата и обърна главата му така към стъклото, че пленниците да виждат шевовете.

-Малка операция, елементарна, почти амбулаторна и от това било някога човешко същество остана само растение. То не може да се храни само и ако не го хранете ще умре от глад, а това много ще ме разсърди, защото то все още има органи за използване, т.е. ще унищожите държавна собственост във военно временен режим, а това се наказва…То ще се изхожда в гащите си и ако не ги сменяте и не го подмивате ще се зачерви, разрани, възможно е и да се инфектира, а както казах – това е държавна собственост. Много, много ще се разсърдя. Ако някой увреди това същество или себе си: електрошок. Втори. Трети…Петдесети…Бързо не ми омръзва, а ако ми омръзне – такива шевове ще има и по вашите глави и ще бъдете точно като тези остатъци от доскорошен нещастник.

Изплющя с камшика-жило по стъклото.

-Всяка година един на стотина попада в неговото положение. Жребий определя кой от вас ще бъде. Шансът ви е едно на сто, но ако…си го търсите: тогава сте си виновни сами. Жребий не ви трябва, не ви трябва и мозък, който и без друго не използвате. Казах, а сега…Оставям ви сами с новият човек-растение и с водещата на единствения разрешен канал: Жената Ангел.

Не знам знаеха ли, но операцията не увреждаше разума.

Човекът в количката възприемаше всичко. Можеше да мисли, да осъзнава положението си не по-зле от всеки друг, но нямаше никаква воля над тялото си.

Този човек бях аз.

Ембриони в ДКТ Иван Радоев

 30 ноември, 19 часа. ДКТ "Иван Радоев" 


 “Ембриони” документална пиеса от Йордан Славейков.

Постановка: Йордан Славейков
Участват: Августина-Калина Петкова и Йордан Славейков
  Проектът е подкрепен от Национален фонд “Култура”.
  “Ембриони” е документален текст за театър, който се състои от десет истории на жени, избрали да направят аборт.
  Кои са причините, какви са тези причини, защо жените се решават на тази стъпка? Оказват ли влияние на решението им политическият, културният и социален контекст?


Какво мислят мъжете за абортите, защо България е страната в ЕС с най-много аборти на глава от населението, има ли повод за оптимизъм -това са важните въпроси, които ще зазвучат от сцената.


Екипът на "Стаята на приказките"


 

Екипът на Стаята на приказките.

Ще се срещнем отново на 30 ноември от 18 часа с първи епизод на кукления сериал "Историите на кученцето Карла"...


Билети на касата на НЧ "Съгласие - 1869"



Аз с Глупавият прилеп Пешо и Петя с Блатина Кискова. 


Страст под черници

 Разкъсват се облаците, разголват пълнолуние. Сладураната ми се спира, замлъква, захапва показалец, сълзи избиват по очите й. Изхленчва кратко, след което кляка, вдига глава нагоре и започва да вие. Ах, защо нямам камера!

Да се смея ли да плача ли!

-Аз съм кучка! – изкикотва се, скача като пружина и ме прегръща – Да се прибираме, а? В небесната обсерватория с оранжевия язовир.

Целува ме по ухото.

Примамливо ми звучи, но жалко. Нека се оправи, първо нека се оправи. Дори не помни къде се намираме.

Сиропът за кашлица, после видях противопоказанията. Гълташе направо от бутилката, а изглежда не й понася. Хладно е, навява ситен дъжд, мисля, че ще се ободри. Нямам кафе във вилата. Щях да я накарам да изпие една кофа.

Прегръща ме. Някакви глупави целувки. По яката и по ръкавите. Възбудено ми е, лесна ми е сега. От два месеца излизаме заедно. Цяло училище ни взема за гаджета. Не съм сигурен, че след подобен срок без интимност, ще излезе нещо. Родителите ни някога може да са изчаквали и по-дълго или поне така говорят някои, нещо което ме съмнява, но днес не е така. Прие да прекараме заедно от петък до неделя, само двамата във вилата. Исках това, което сега лесно можех да получа. Но тя беше дрогирана! Неволно, със сироп за кашлица. Глупости сипеше, привиждаха й се разни неща, не изглеждаше, никак в ред не изглеждаше. Ту ме избива мисълта: “какво пък”, после нещо ми се отщява. Ту ме хваща яд на мен си, яд ме е и на нея. Не е кучка, кокошка е. Толкова ли не може да чете за да разбере, че това не й е водка и сироп за кашлица не се пие от бутилката. Водка ли! Сега се сещам, че спомена, че е пила и водка. Комбинацията си е свършила работата. Не ми изглежда да умре, но чувал съм от някъде, че не бива да се оставя човек да заспи.

-Тук защо растат костенурки! – зяпнала сочи с пръст някакви дървета.

-Това са дърветата на целомъдрието. Пълзят плодовете им към спасението, бавно като костенурки.

Засмя се късо:

-Ти се бъзикаш.

Не знам кой от двамата е по-надрусан. Минава ми през главата, че тя може да ме пързаля. Иска й се като нормално момиче да прави секс с приятеля си, но нещо иска да скрие, че го прави с всичкия си, точно с мен. За това измисли малкият театър със сиропа за кашлица. Ще остане разочарована, май и двамата ще останем.

В следващият миг заблестява пътеката. Честно и аз за кратко се заблудих. Наистина изглеждаше земята като посипана със скъпоценни камъни. Блестяха. Тя издаде кратко възклицание и се втурна на ги събира. Опитах се да е спра. Попитах я не чувства ли, че са твърде меки за брилянти, каквото изкрещя, че са.

Окапали черници. Намокрени от дъжда, блестяха на лунната светлина. Тъпчеше по джобовете си и пазвата. Натъпка дъното на джинсите си.

Можете да си представите каква гледка беше на другата сутрин. Развали ни се прекарването. Дрехите й за хвърляне, това нямаше да излезе, ако ще и хиляди лелки да твърдят по телевизията, че техният прах за пране, изпирал всичко. Първо обаче трябваше да се приберем. На всичкото отгоре тате не ми даде колата, първо да са ми връчили книжката. Кой ще ме проверява, само дванадесет километра селски път, но тате си е такъв! Трябваше да ползваме автобуса, а на връщане пълен.

Хубавицата ми, неописуема. Като, че ли сега излязла от фекалийна яма. Още влизаме, тя става по-морава от дрехите си.

-Какво! – без никой да я пита – Не сте ли виждали наклепана с черници!

Хората млъкват и обръщат глави. Само едно момиченце с плитки, на около седем – осем, уж се опита да попита тихичко, но се чу сигурно до шофьора:

-Мамо, а пък тази кака защо е наакана.

-Ще съдя тази аптекарка! А с теб късам! – изсъска след което се разхленчи и ме прегърна.

Месеци след това наистина скъсахме. Без връзка със случката. Тя намери достатъчно чувство за хумор и само се смяхме на глупавата преживелица.

Веднъж дори ми рече, а очите й блестяха точно като окапалите черници онази нощ:

-Да, нацапана бях, но поне в онези мигове: щастлива. Зрителна илюзия е било, но кое ли не е. Аз наистина събирах от земята брилянти. И поне усетих преживяването.  Заслужаваше си!

Накара ме да се замисля.

Тя отиде да учи. Не се виждахме с месеци. По-добре, че приключихме.

Минаха осем години. Сега само мога да се хваля, без никой да ми повярва, че съм имал известна близост с тази жена. Кой да повярва, че от това мършаво създание, симпатично, но семпло ще излезе топ – модел.

Често е на кориците на списания.

Видях я на скоро. Пак ми се стори, че виждам в очите й черниците. И тя ги спомена.

-Помниш ли, ама че въпрос, няма как да си забравил, как блестяха черниците. И блясъкът им ме накара да ги помисля за скъпоценности. Случи ми се повторно. Видях нещо да блести, помислих го за скъпоценност, натъпках го в себе си. Същите са и сега последиците – засмя се горчиво. – Смачках го и се нацапах. Много се нацапах.

Бързаше. Няколко минути само имахме.

-Но поне в онези мигове, докато си мислила, че са скъпоценности, била си щастлива, че си ги събирала. – успях да повторя думите, които каза тогава, но едва ли вече помнеше.


Днес може да е хубав ден за българското спасение

 



Дано този път успеем!

Всеки, който има физическа възможност да присъства, нека го направи. 

С това може да спаси живота на хиляди. И своят. 

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...