Само очите му обясняваха поведението ми. Донякъде го
обясняваха. Само очите. Но тяхното обяснение не беше истината.
Сега знам какво е било. Сега, когато минавам за изкуфяла
старица и останалите ми сетива (без онзи слух, с който долових мелодията) са
отслабнали.
Ако разкажа всичко, което си мисля сега, бързо ще решат, че
става въпрос за слухови халюцинации предизвикани от сетивния глад.
Почти не чуват ушите ми. Децата ми оставиха пияното, защото
иначе рева и се тръшкам; крещя „изнасилват ме“ и мога да одера някого.
То ми е живота и дори да не можех вече да свиря, нямаше да ми
го вземат.
А аз мога, мога да свиря, че и да „чувам“.
Преструвам се на глуха колкото са глухи ушите ми, само се
преструвам.
Всеки човек е музикален инструмент. Има и изпълнител в себе
си. Съзнанието и душата му свирят на четири ръце по него. Композират си и си
импровизират.
Сменят стилове и мързелуват. Късат струни или бърборят
толкова много, че развалят мелодията. Има и съсредоточени, плаващи в нея.
Омагьосани от себе си. Не стъпват на земята, но се препъват. Прибират ги в
лудници или ги поглъщат блатните участъци на съществуването. Тъжно изглеждат от
страни, но са щастливи. Мислих си, че това са мои фантазии, но чувах мелодиите
и тогава. Когато бях млада и красива.
Аз и не толкова млада бях красива и много момичета ми
завиждаха на тялото.
Падаха си по мен много мъже, че и жени. Флиртувах в границите
на забавното. Без да позволя усмивката да помръкне зад постъпка, след която
някой трябва да бъде излъган.
Приличах на гъвкава голяма котка.
Желана бях, но веднъж самата пожелах тъй, че беше безсмислено
да се боря със себе си и го разбрах веднага.
Дъхът ми спря.
Попитах се само веднъж:
„Какво правиш!”
И бях наясно, че каквото има да се случи ще се случи. И се
предадох. Без съпротива. На себе си, на него се отдадох до начало, както никога
преди и след това. Не опитвах да се разбера. Невъзможно беше.
Само очите му донякъде обясняваха поведението ми, разголени
гори с разкрепостени нимфи, шарена пролет и абсурдно невинна похот. Всички
нюанси на зеленото с изкусителни пътеки навътре към сладък, топъл, влажен
сумрак. Иначе не беше мой тип. Толкова по-привлекателни от него имаше. Очите,
само те. Но всъщност: не. Мелодията. Мелодията ме привлече. Мелодията която се
изливаше от него. Това беше тази мелодия която исках да чуя, ако не я свиреше
фалшиво. Много фалшиво, но я познах. За пръв път я чувах и я познах.
Едновременно привлечена и раздразнена, поисках да настроя инструмента. Точно
така! Да настроя инструмента. За да чуя мелодията такава каквато е. Чувствата
са струни. Нервите са струни. Могат да се настроят с ласка. Това е тайната на
фаталното привличане. Всеки е не само музикален инструмент и изпълнител, а и
дълбокият слух който при мен е само малко по-развит.
Едно сетиво, за което не подозираме.
Самата аз си мислих, че е игра на въображението на
неизявеният композитор у мен. Преподавах музика, учих малките да свирят. Имала
съм някоя концертна проява, но идеите ми да изпълня нещо свое останаха в графа:
„планове за следващ живот”.
Имам си такава.
Сега, когато „дълбокият слух” е единственото ми читаво
сетиво, разбирам, че е истина онова, което си мислех за красива измишльотина.
Ние свирим.
Ние свирим. Свирим. Почти непрестанно.
Всеки си има характерна мелодия както всеки си има характерна
миризма.
Някои са си направо грачещи, дразнещи, приличат на
дъскорезници, други са папагали на съвременни стилове. Има мелодии напомнящи
машини, има момичета – арфи, има мъже – оркестри, жени – църковни хорове. Има
особняци които звучат като птичи гори, като песен от блеещи овце, клавесини,
флейти и дудуци, там – там, тарамбука и чинели, кастанети, най-много са
акустичните китари/повечето разстроени/, цигулки, празни бирени шишета и
плискане на вълни. Привлича ни у някого мелодията която искаме да чуем, а
правим любов с него в желанието да я чуем малко по-различна и приемлива за
дълбокият ни слух. Настройваме инструмента. Това е истината. Той беше роял, но
много, много разстроен. Изпълняваше онази композиция която напъпваше в
съзнанието ми от дете. Изпитах усещането, че се пръскам. В един непознат свят
се пръскам и приемам нещата откъм по-дълбоката им реалност, но имаше нещо
режещо, нещо хладно.
Страданието му нямаше общо с чувството за хармония, в която
живееше.
Липсваше му нещо, милувката ми, която да го настрои за
щастието в което живее, без да осъзнае. Шест дни и шест нощи се любехме.
Нищо нередно не чувствах, че се отдавам на нещо забранено.
Нямах представа за плановете му. Не исках да си помисля за настояще или бъдеще.
Ако ми беше казал, тръгвай с мен, бих тръгнала. Не, че го исках, не го исках,
но бих тръгнала. Не се питах и не се боях. Не знаех нищо и не се мъчих да
науча. Разтварях се в мелодията която той носеше в себе си, но за която аз го
настроих да изпълни.
Мелодията, за която бях родена, която търсих между всичките
останали мелодии. Която не можех да изсвиря или композирам, но която дълбоко в
себе си чувствах и търсих.
Той беше скитник, аз омъжена.
Събудих се на седмата сутрин, а него го нямаше. Не страдах,
още звънеше в мен мелодията му, а тя не искаше тъгата ми.
В част от моята мелодия се беше превърнала. И бях съвършеното
съзвучие.
След години ми се стори, че го чувам.
Тъмни бяха улиците. Непознат града. Страх ме беше, а и пияни
се разкарваха. Стигнах до най-мрачният ъгъл.
Май ми се беше сторило или той е улавял моята мелодия както
аз неговата и е избягал от страх да не се разстроим. Фалшиво звучах тази вечер.
По-фалшиво на следващата сутрин. Ако наистина е бил там и е избягал, грешно си
е направил преценката. Разстрои ме. Ако не е бил, разстроила съм се сама.
Мислех си, че е временно, но престанах да звуча фалшиво едва
когато спря да звучи в мен неговата мелодия и моята значително обедня, но поне
не дразнеше. Забравих мелодията му напълно, за него си спомнях като за старо
прегрешение. Докато започна да отслабват ушите ми и да се изостря дълбокият
слух.
В началото имах усещането, че е около мен. Събуждах се,
очаквах лицето му да е над моето. Обръщах се рязко, мислех, че е зад мен.
Отварях рязко вратите на стаите. Най-малкото което чуеха ушите ми ме довеждаше
до бяс, защото той чезнеше.
Пожелах да ме заведат в къщата на село, но настоях за
пияното. Зле изтълкуваха желанието ми. Знаех, че и на село внуците и децата ще
се редуват да са около мен. За да не ми досаждат сядах на пияното и удрях
клавишите тъй, че да им покажа, че съм добре и едновременно с това да измъча
слуха им, за да ме оставят на мира.
Изгубих надежда, че ще го видя. Възможно е отдавна да не е
жив. Знам, че чувам желанието си да го чуя. Искам напълно да оглушеят ушите ми,
но те не са съгласни. Ту птичи гласове, ту скърцане на под, чувам и мишки, а и
внуците кудкудякат. Тази сутрин е тишина, пълна. Но с ушите ми изглежда оглуша
и дълбокият слух. Не чувах нищо, дори своята мелодия. Никога не е било толкова
тихо. Никога. В своята мелодия дочувах ехото от неговата. Ридаех, и това не
чувах. Толкова тихо беше, че страшно. Болка ми причиняваше. Толкова тихо беше.
И спомен за звуци нямах. Никакъв. Глухота до мрак. Като умряла бях, но мислех и
се мъчих. И още, и още, и още помних, че тогава свиреха телата ни едно по
друго. И исках да чуя какво, а не можех и ми липсваше. Отчаяна бях.
Седнах пред пианото. Глупаво беше.
Нямаше да чуя нищо, но когато пръстите ми заиграха по
клавишите, дълбокият ми слух се отвори. Шокиращо беше. Чувството същото като
онова тогава когато го видях. Чувах мелодията, припомнях си я, но сега я и
свирех на пияното. Свирех я екзалтирано. И чрез звуците той се материализираше
край мен. Материализираше се и ме любеше. Пианото беше той и свирех на него.
Свирех по него най-щастливите мигове в живота му, а той
радваше душата ми с прекрасната мелодия. И я разсъблече.
Разсъблече душата ми от старото ми тяло.
А тя беше далеч по-нежна и сладострастна.
Сърцето ми скачаше.
Внуците ми биеха по вратата, но я бях заключила. Всички бяха
музиканти. Знаех какво им е сега.
Чуват една от най-съвършените пиеси, но не могат да я
разпознаят.
И съвсем естествено защото е свирена само на тела, не и на
пиано и на този звуков диапазон звучи за първи път…
И последен.
Осъзнах го.
Сърцето ми нямаше да издържи на чувството, ако не спра.
Еротичната тръпка беше по-силна от всякога, а аз много, много
възрастна. Тропаха по вратата. Крещяха ми да отворя. Вече и ушите ми чуваха.
Направих грешка, но грешката беше тъй ефектна, че само усили желанието ми.
Почувствах как моята и неговата мелодия преливат в една.
Когато разбиха вратата все още бях в стаята.
Тялото ми бездиханно пред пианото, а аз по-жива от всякога.
После се разтворих с ехото.
©Стефан Кръстев
2008
.jpeg)
