Историята на една актова фотография

 За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога.

Само се усмихвах. Исках да е курвенски.

Може и да се е получило.

Принципно си го умея. Когато искам да наскърбя, когато трябва да разкарам.

Искам да го открия. Търся го от месеци. По-трудно се оказа, отколкото си мислех, че е възможно.

Той ме снима, снима ме гола. Съгласих се, всъщност си го поощрих. Разделяхме се. Ако изобщо съм го обичала, още го обичах.

Прощална нощ - най-глупавото в цялата ни нелепа връзка. Казах му, че съм пред брак. Очите му станаха изведнъж толкова големи, че съвсем изгуби мъжкият си облик и заприлича на дете. Кимна, май прехапа устни. Засмях се, засмя се и той. Прегърнахме се, вече и до секс не ни беше. После и тази прегръдка стана досадна.

Пихме малко, говорихме си глупости. Въртяхме стара плоча. И последното ми колебание, че желая да се случи така, изчезна.

Само на осемнадесет бях тогава.

Още изглеждам на толкова. На шестдесет и три съм. Аз съм най-нещастната жена. По някое време ни стана скучно. Точно тъй и започнахме. От скука. Нямахме какво да си говорим. Чакахме една приятелка. Уж, да го запозная с него, че тя искаше. То каква се случи! Същият следобед срещнала “любовта на живота си”, връзката им трая по-малко и от нашата. Ние поне докарахме година. Чакаме я, той не смее да си тръгне. Даже и часовника да погледне. Истинско дърво е. Не иска да ми откаже и това е. Не, че означавах нещо за него тогава. Просто не умееше да отказва на момичета нищо. Готов беше цялото време на моят каприз да посвети. Всичко сме си казали, нито телевизия ни се гледа, нито карти ни се играят. То заваляло навън. Хубаво е да си котка в такова време, сладко да се протягаш да мъркаш. И започнах да се протягам като котка, забавно ми е да следя реакциите. С нищо не ме изненадват, чете се как набира кураж. Смешен е, а това го прави малко отблъскващ. Да, но за момичета, а мен постепенно ме обзема жената. Флиртът ми от шега, става истински. После си нося последствията, вече сме гаджета, при това с консумирана от самото начало връзка. Понякога даже си казвахме, че се обичаме. Случвало се е и да ме трогне и да ме накара да се чувствам жена. Не мога обаче да си представя живота с него. Той имаше толкова да гради по себе си. И краят на връзката беше предизвестен. Пак тази досадна скука, пак има гъдел в нея. Още е твърде тъмно, твърде рано да си тръгна. Има слабост към фотографията, аз пък да предизвиквам действия с глупави последствия, когато ми е скучно. Снимал беше само дървета, които приличат на голи момичета и от далеч с телеобектив, като някакъв воайор по плажове, но това не беше красиво, както той би могъл да го направи. Пак се протягам като котка, пак му намеквам. Пак заедно стигаме до решението.

За пръв път се почувствах истинска, когато блесна светкавицата.

Знаех, че по-красива от това няма да съм. Осемнадесет годишна, първата любов на явен талант. Раздялата му. Все още голата сексуална възбуда. Пречупеният му през малкият опит разум, вероятно е толкова помрачен, че освен всичко в мен вижда и последния си шанс, който губи.

Тогава за да се види снимка, трябваше време. Нямах такова, само му казах:

-Да се надявам няма да злоупотребиш!

След години ми се искаше да го направи, живеех с надеждата, че ще го направи. Само и само за да се видя истинска. Не само за пръв, а и за последен път се почувствах такава. Имам деца от първият си брак. Внуците ми изглеждат по-възрастни от мен. Крия се да не ме видят. Обичах мъжът си, не тогава когато сключихме брак. С годините го обикнах и точно когато го разбрах, трябваше да го напусна. Защото вече биеше на очи, защото това започна да оказва влияние в отношенията ни. Защото беше несправедливо от моя страна. Защото ясно се виждаше вече, че няма да ни раздели смъртта, а възрастта преди това ни е разделила. Дъщеря ми определено се боеше от мен. Боеше се и ме мразеше. Нямаше друга причина, освен факта, че тя изглежда възрастната, когато би трябвало в мое лице да вижда нея и опората й, от която се нуждае. И трябваше сама да се състари преждевременно, че да я открие. Вторият ми брак беше кратък, просто се криех от себе си. От истината, че съм сама. Пет години изкарахме, този път без деца, а следващите ми връзки не стигаха до венчило, макар често ми се искаше.

Търся го от месеци. Попадам на следи и ги губя. С всичко друго се е занимавал само не и с фотография. Карал е камион и е свирил по кораби, боядисвал е предприятия и също два неуспешни брака. Издал и малка стихосбирка, четох я, търсих се в стиховете му, не успях. Не му се отдаваха като снимките.

Най-накрая го открих. Стигнах до вратата му, не посмях да натисна звънеца, но кучето му се разлая. Видях го на прозореца. Скри се бързо зад пердето.

Знам, знам какво ти е. И ти си остарял, и ти ме изостави! Страхливец си! Признай си какво се е случило. Творбата ти те е надживяла, най-красивата, единствената. Вече не я разбираш, даже я отричаш. Понеже природата ти е отнела шанса, да бъдеш толкова красив колкото остава тя.

Сега обаче ще ти открия истината!

Натиснах яростно звънеца. Натисках го дълго...

Натисках докато забелязах пламъчето на прозореца, докато осъзнах, че гори единият край на снимката. Докато пламна крака ми, после цялата лява страна...

Изчезнах в пламъци. Разсеях се в дим, а накрая от мен остана само пепел.

Анонимна еротика

 Последното, което би ми се искало е да съм ангелче. Ще ти кажа, повече отколкото трябва. Пияна съм. Сега летя, а не в преструвките си, че съм ангел. Порочна съм, харесва ми. Харесва ми, защото живея инак. А ти дори не ми харесваше. Просто беше лесен за имане. След тези думи трябва да се засмея, като курва. Мога го, дори ми отива, правя го пред огледалото, никой не го е чувал, никой не ме е виждал. Тогава приличам на обсебена котка. Хайде, целуни пак гърдите ми. Ще подадеш ли жалба към персонала, а? Все пак проникнах в стаята ти. А ако исках друго, не това?

Мълчи, мълчи. Сладко ти беше, нали? Чуй ме сега. Изяждаше ме с поглед. Ще кажеш ли коя от четирите на нашата маса, най-силно желаеш да съм? Хей, само да си посмял! Макар да знам, че ти е трудно. Току – виж съм се оказала аз. Тогава ще изпищя радостно. Даже няма да съм аз. Суетата ми ще изпищи радостно, ще скочи от леглото, ще запали лампата и магията ще изчезне. А аз, ще нося страха си. Че някъде, след време, ще ме видиш, ще си спомниш тази нощ и кой те знае...

Която и да съм от четирите имам сериозни причини сега да не съм при теб. Може да съм кестенявата, онази с очилцата. Виждал си я по телевизията, наясно си, че политически лидер не може да си позволява подобни фриволни нощи. И ако съм тя, ще ти кажа, че не би и копняла за нещо подобно, ако забраненият плод за нея, не беше толкова сладък. Да, за всички ни е тъй, но както има хора които по-малко обичат сладко, такива каквито по-си падат по него и направо наркомани на сладкото, така и за забранените плодове. Тя си е маниак да посяга на неща, които не бива. Затова и ако тя съм аз, ти се отдадох така. Едната от чернокосите, която беше с хваната коса, от скоро е омъжена. И е влюбена, много е влюбена. Толкова, че чак погубена. Знае, че е до глупост. Парила се е. Поредният завоевател. Все на такива помагат. Не ухажване, а обсади, по всички правила на военно – стратегическото майсторство. Тя никога не се е отдавала, тя е капитулирала. За да обикне един покорител, повече отколкото е способна всяка една от приятелките й. После мамена. Логично. Тя е робинята, знатната пленница. Принцеса превърнала се в притежание, а любовта на едно притежание не може да бъде оценена. Не, не е хлипане, просто си подсмърчам, а и да беше хлипане, не означава, че аз съм непременно тя. Но ако тя бях аз, отдала съм ти се, като на кратък миг свобода. Откраднат, защото не принадлежи на себе си.

Другата чернокоса е обикновена учителка. Намира щастие в принципното си съществуване. Отговорен човек е. Все пак трябва да дава пример, в тези толкова провалени като ценности времена. Само, че и тя е жена, при това в никакъв случай, не по-малко очарователна от своите приятелки. А те се и отнесоха, малко жестоко към нея. Отношението им си беше пренебрежително. Не пропуснаха да й напомнят, че е била най-добрата ученичка от всички тях, че са очаквали и в живота да е далеч пред тях, а то какво...Шестдесет и осем квадрата, осми етаж, повредена кола, мигрена. И ако тя съм аз, отдала съм ти се, като на сладко отмъщение, като на това което никоя от тях не е успяла, все пак да си позволи, независимо от всичко онова, което са си позволили в живота. Виж, червенокосата си е истински креватен демон. Такива като теб, дълъг ред. Нежна и свободна душа е. Самотна в дълбоката си същност. Поетеса от голямото добрутро. Половината смешни песнички, по шоупрограмите са нейни текстове, пише ги, както други попълват кръстословици. Докато си пие кафето и си яде шоколадовата паста. Изключителен метаболизъм. Не се лишава от нищо сладко, а нищо излишно не се лепи нито по дупето й, нито по корема, нито по циците й. Както за жалост слабост към мъж по сърцето й. Но тази вечер беше с приятелките си, със старите, от ученическите години. Забеляза бръчките им, забеляза, че не са щастливи, по-нещастни са дори от нея, а винаги се е имала за най-нещастната жена. Заболя я. Много я заболя. Почувства вина, като избягал каторжник, който е оставил другарите си. Точно в тази нощ би се чувствала по-виновна, ако живее в типичния си маниер. Но ако тя съм аз, отдала съм ти се...защото ми е природата.

А може да не съм никоя от тях. Някоя от сервитьорките или друга от персонала. Тази, която дори не си забелязал, но те е забелязала. Приискало й е да се забавлява, а да ти направи и този подарък. Една нощ с фантазията ти.

Сега можеш да станеш, да натиснеш ключа. Лампата да светне.

Тогава ще стане реална. Една от всички. Ще имаш истина.

Или да ме оставиш да си тръгна. И без да имаш някоя, да си получил всички.

 

25.02.2010

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан.

Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре".

Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява:

Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение.

Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог.

Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си.

В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички останали, че болката им, страданията им за него означават толкова, колкото мравките, които стъпчи в невинната си жестокост малко дете.

Честно, уплахата ми от тази чудовищност ме накара да пиша, но дори надарени с висок интелект приятели се опитаха да ми обясняват, какво всъщност е искал да каже генерала.

По-късно един друг генерал, в момента и премиер се опита да асимилира клишето в един по простонароден изказ. При него удоволствието, че го изрича вече беше видимо, а опита да изяснява какво иска да каже беше трагикомичен, чак абсурден.

Е, доживяхме.
Нещата се промениха дотолкова, че можем да погледнем под малко по-различен ъгъл изживяванията си преди два месеца.

Пожертваха ли хора за да постигнат цели: направиха го.

Нека погледнем ситуацията в пределната й прямота: възможно е.

Някой съмняваше ли се, че домашното насилие ще се увеличи многократно? Не.

Опасенията се изказаха дори по централните медии. И преди да се е случило нещо джендър активистите замахаха с пръст, че ще ни дърпат ушите (на всички ни), заради някой идиот, който показал мъжество като набил жена си.

Само, че нещата са още по-сложни.

Ужасяващо е, че тези жени, а и мъже, които по време на карантината са станали жертви на домашно насилие, още от началото са БИЛИ ОТЧЕТЕНИ КАТО НЕИЗБЕЖНИ ЖЕРТВИ.

Тоест, генералите пак са "взели решението", не че ние зрителите сме ги принудили да го направим.

Нали беше пределно ясно, че превърне ли се дома в затвор ще се пробудят потискани страсти?

Някой ще каже:

"Е, като не се обичат или като са зверове, кой им е виновен, по-добре всичко между тях да приключи веднъж завинаги" 

Много повече няма да го кажат, но ще си помислят нещо в този дух.

Вярно ли е? Донякъде.

Ако можеха нещата да бъдат толкова прости! Единственото, което можем да направим ние, които имаме малко по-честити семейства е да паднем на колене и да благодарим на Господа, че е така, а не да съдим всички, чиито нерви не са издържали.

1. Представете си семейство, в което един от двамата (или и двамата) е с латентно психическо заболяване. Знаете ли колко са такива? Не знаете, и аз не знам. Никой не знае. Тепърва ще се изясни част от истината.
Много са.
Проблемът му никога не би се проявил. Ако ходи на работа, ако спазва стереотипите си, само че това се случва.

2. Млади се събират. Градят цял живот нещо; общо-взето сплотени; общо взето и в радост и в нерадост; в ситост и лишения; в много изпитания. Създавали са нещо, строели са го бавно...Дом, който в един момент се превръща в техен затвор.
Безсилни са.
В любимия (любимата) си виждат свой тъмничар.
Зрели са. В деветдесет и девет от сто случая ще се опомнят и дори ще се обикнат повече.
Но в един на тези сто случая някой от двамата няма да издържи.

Ще се срине, ще пропие, ще пробуди чудовището си, което никога не е проявявал и поради това не знае как да се справи с него.

Не, че го оправдавам. Не мога.

Но по ми е омразен другия, оня който ще рече: "Виновни са си те: двамата!"

Защо и двамата! Защо? Този демон не се е проявявал и нямаше да се прояви, ако не беше карантината, ако не е било усещането за затвор. Как да го познае онзи другия, който познава само любящия съпруг, любящата съпруга, а не животното, което не би се проявило.

3. Всеки е грижовен в дома си, но си има и личното пространство. Изведнъж го губи. Двамата не са се лъгали, събрали са се като са знаели, че трябва да се съобразят с това условие и винаги са го правили. Всъщност повече от обич е да обичаш свободата на партньора си, но в един момент - тази свобода, която е основна ценност във връзката им - чезне. След двадесет години брак (примерно).

4. И двамата не могат без музика, но той слуша метъл, тя чалга. Това е шега, но и не съвсем. Приемете музиката като метафора.

Пак да подчертая: Нищо не може да оправдае насилието!

Какво е виновна обаче жертвата!

Някой реши ли, че семейства като нейното са приемливи жертви във войната срещу нещо си?

Не са ли същите, които "молеха", някой да не ги принуждава да решават кой да живее, "кой да умре"

Изобщо няма да говорим за гладните, уволнените и разорените. Те са страшна тема.

Най-ужасното е, че масово се хареса генерала, който стои моли да не пренася жертви, но го прави.

За чипирането като едно глобално изнасилване (на непълнолетно общество)

Ще пиша за рисковете от чипиране и това, че човечеството никога не е било толкова близко до самоунищожението си, колкото сега.

 

Налага се да започна с уговорката: фен съм на технологиите, дори на моменти – маниакален.

 

Да ги отрека и демонизирам, означава да отрека и демонизирам човешкия гений: от зараждането на цивилизациите до сега.

 

Опитвам се да си представя мой двойник, в една алтернативна вселена с една алтернативна Земя, на която няма технологично развитие и разбира се – цивилизации. Сега се е свил в короната на едно дърво, от топлите капки кожата му е настръхнала, взира се замечтано на някъде и ако за миг може да зърне моят свят, преди да полудее, би бил най-щастливия човек на планетата. Нищо, че живее в съгласие с природата и няма нещастието да познава съвременния масов идиотизъм и менталния геноцид, извършван чрез националните медии над опитващите се да бъдат мислещи.

 

Няма човек, който повече от мен да се е хвалил с трите си стента. Голяма гордост ми е, че живея благодарение на джаджите си в сърцето. Детинщина, но не съвсем. Харесва ми да съм жив. Това е.

 

Фен съм на технологиите, дори на трансхуманизма.

Как го съчетавам с християнството ли?

 

Не особено трудно.

 

Защото, ако едното отхвърля другото, трябваше да се отрека и от операциите на апендикс и всичките богати жизнени пътища, направили света по-добър и живота ми по-честит, ако не бяха спасени още в ранното си детство, благодарение на такива операции.

 

Надявам се някой ден да можем да живеем под вода; да живеем по нетераформирани планети и астероиди; вместо жизнено важна операция - да гълтаме едно хапче и да сме спасени; вместо да си търсим седем минути два еднакви чорапа сутрин – да гълтаме едно хапче и да сме обути (тогава ще забравяме къде сме дянали хапчето, няма угодия).

 

Макар да вярвам в безсмъртието на душата, копнея и за безсмъртие (поне на паметта) тук в този откачен, шибан, дистопичен свят.

 

На какво да разчитам? На това, което се вижда. Развитието. „Всяко човешко дело се стреми към нещо добро.” (Анаксагор).

 

А всички човешки дела?

 

Не би трябвало да е към нещо зло.

 

Рано или късно някаква технологична връзка между всички ни ще има...

 

...НО ДАНО...

 

Да не е преждевременно и насилствено...

 

Както се очертава.

 

Защо!

 

Два месеца експеримент ни бяха достатъчни да разберем.

Защото не сме дорасли! За това.

 

Едни хора си внушиха, че имат право да мислят за (и вместо) всички останали, а всички останали трябва безропотно да изпълняват. И не само да изпълняват, а да повтарят като ехо. Като развалена плоча. Безумни рефрени.

 

Но не това е най-страшното. Тоталитаризмът не се е променил. Използва си стари похвати, разбира се – технически подобрени в съвременните средства за пропаганда.

Имаме бонус, че това вече се е разигравало и малко или много го познаваме.

 

По-страшното е, че сложим ли чиповете трябва да сме наясно, че от този момент на сетне, НЯМА ДА СМЕ ВЕЧЕ ЧОВЕЦИ.

 

Нещо друго ще сме.

 

По-лошо или по-добро, но друго. Вече ще сме едно.

„Аз” ще е все по-условно, след време може и да изчезне.

Езикът много ще се промени, най-вероятно – след време ще започне да отмира.

Защо ли?

Защото ще има все по-малка нужда от него.

Ще станем емпатични. Чрез електронните импулси ще разменяме емоции, по-дълбоки чувства.

Езикът ще е необходим до момента, в който се научим да мислим без думи.

 

Защо изобщо мислим в думи? За да обменяме мислите.

И след като джаджите го правят по-добре отколкото думите ни...

 

Не, няма да стане бързо. Няма за един ден да изчезне поезията. Нито трудовете на Кант, Захари Карабашлиев или Азис, че дори на някакви си мадригали като Джордж Оруел, Олдъс Хъксли или Рей Бредбъри.

 

Самите думи ще еволюират в усещане, по-дълбоко, по-изчистено. Може да останат нещо като мелодия, като музикален фон, а цялото художествено творчество ще бъде „преведено на този нов език”

 

Вероятно всички ще мислим заедно, ще чувстваме заедно.

 

Всъщност вече „човечеството” ще е ЕДНО СЪЩЕСТВО.

 

Би било рай, но не и човечество.

Каквото и да е не би било изградено от човеци, а от човекоподобни (в началото) клетки.

 

Нещо като кошер, но изградено на технологичен принцип това би било технологичен кошер.

 

По-кратко: огромен трансхуманен робот.

 

Имаме ли готовност да се превърнем в такъв?

 

Е, чипирането ще ни превърне.

 

Първо: местонахождението, то и сега не е трудно да бъде локализиран всеки от нас, но тогава – нЕма мърдане.

 

После: температура, кръвно налягане, процент мазнини, холестерол...хормонален баланс.

 

Преди да си разбрала или да си разбрал ще е ясно на когото трябва, че си готов или готова за чифтосване.

 

Ако гените ти стават, ако ли не, няма и да разбереш как си избрал точно онези лекарства, точно онези храни, точно онзи начин на живот, който те е отказал да си мислиш за потомство.

 

И тъй като живеем в пренаселен свят, по-вероятно е да попаднеш в тази категория.

 

Но ако все пак си от избраните: полът на бебето ще е определен още в утробата ти (утробата на партньорката ти) в зависимост какво е по-необходимо за човечеството да се роди.

 

Всичко това е лесно осъществимо.

Бариерата, която ни дели от него е етична.

 

И дори аз, който иначе съм привърженик на трансхуманизма, намирам, че засега тази бариера трябва да остане.

 

Защото е рано, не сме емоционално развити за такъв свят.

 

Налагането му е едно глобално изнасилване! На непълнолетно общество.     

Маските (30) Епилог

30.

 

Магдалена виждаше, но не онова, което очите й отчитаха, че се намира пред тях.

 

Между това, което виждаше и онова, което беше пред очите й кървеше Стареца: на кръста вързан за пилона.

 

Тялото му се тресеше; лицето му ставаше по-бледо, от очите му се стичаха сълзи, а демоничната Валио се гавреше с него.

 

Още страдаше и се молеше за Магдалена. Не беше вече на кръста, но го носеше.

 

Магдалена ставаше безчувствена. Всеки път, когато я докосваха и обладаваха: по всички възможни начини, всякакви възможни и невъзможни твари.

Не позволи на Валио да се наслаждава на погнусата й.

Реши да не я изпитва.

Заключваше себе си в най-дълбоката килия на паметта си. И оставяше куклата си да се движи, а после се научи да бъде Другата.

Магдалена реши, че Другата е бяс някакъв неин. Фриволната й същност. Двойницата й, която би отричала, че носи; от която би се срамувала, но която сега я спасяваше.

Другата нямаше скрупули, нямаше морал.

Не се отвращаваше, дори се наслаждаваше на много от нещата, които биха погнусили до смърт Магдалена.

Другата беше хищница; консумираше тела и психики; консумираше самата себе си; миризмата на плът и кръв засилваше апетита й, но като всеки хищник беше и гальовна.

Изглеждаше, че се забавлява.

 

Валио виждаше Другата и по свой извратен начин обикваше Магдалена.

Стараеше се да не хлътва, но все повече й се доверяваше, все повече не внимаваше.

Забравяше да се възбужда от молитвите на Стареца, започна да й се струва даже гадно.

Ако Магдалена пожелае щеше да изключи звука; всъщност – дори и образа.

И чакаше, чакаше малката някога да го направи. Да пожелае.

Но Магдалена изглеждаше безразлична към онзи, който страда на кръста, заради нея.

Изглеждаше безчувствена, това я правеше величествена в очите на Валио.

 

Само Яса, от самото начало, знаеше истината за Другата.

Защото Другата беше Яса.

Магдалена беше призрак, обвит в парцала на гаснещо тяло, което едва ли щеше да просъществува повече от три, четири месеца, ако не черпеше енергия от Социалната си маска.

Чрез Социалната маска Яса проникна в съзнанието на Магдалена.

Без да е стъпила в „Елитния клуб” Яса научи всяко негово кътче (дори най-потайното), навиците на всеки от тружениците му (дори най-баналните), слабостите на всеки от клиентите му (дори най-недопустимите).

Знаеше зад кое огледало има камера и кой наблюдава тази камера.

Знаеше кое момче на кой Генерал е.

Знаеше кое Същество (освен, че забавлява) охранява.

Знаеше също; кога охранява, какво и защо.

Знаеше кой повече се бои от Валио, отколкото я обича.

Знаеше коя повече я обожава, отколкото се бои.

Знаеше кое осъзнаваше, че е нищо без нея.

 

Знаеше кога Валио се храни, ходи до тоалетната и спи. 

 

Другата извади необходимите ключове, криеше ги повече от месец във вещите на Магдалена.

Другата направи настройките на апаратурата, Магдалена не разбираше нищо от техника, Яса – също не разбираше достатъчно, но Лот и помогна. Нямаше да попаднат случайно или не в полезрението на някой наблюдаващ през камерите.

Другата се разкри, сама на Магдалена:

 

-Време е да се разделим, сестричке.

-Коя си?

-„Част от силата, която все зло желае, а все добро постига*.” (цитатът е от „Фауст”, Гьоте и е мото на „Майстора и Маргарита”, Михаил Булгаков)

 

Гласът не идеше от дълбините на съзнанието, а от маската, долавяше го кожата, по-ясен отколкото, ако го чуваха ушите.

 

-Казвам се Яса, но бях твоята Социална маска. Бях ти като втора кожа; по мен полепна мръсотията, в която трябваше да живеем, а и да вършим...Ала оцеля.

-Какво желаеш от мен!

-Аз всичко ще направя. Не искам само да ми пречиш.

-А пречила ли съм ти? – изсмя се Магдалена.

-Не. Но в тази нощ е много важно да не го направиш...За първи път.

 

Магдалена кимна. И рече твърдо:

 

-И аз искам нещо.

-Разбира се – отвърна й Яса.

 

***

Витус търси седмици наред Яса из подземията. Книгата й не можеше да е изчезнала сама, не би я взел друг – точно „Майстора и Маргарита”, точно от неговото шкафче.

Не знаеше, знак ли му е отправила или си е прибрала своето.

Вярваше, че е първото. Че желае да се видят. Че може би е в опасност, но по-скоро й липсва.

Потърси я из Индустриалната зона. Помисли си да провери и в храма, но после попадна на нейни следи. По-скоро на усещания.

Идеха от маската му.

Тя беше в Щаба.

 

***

 

Лот отвори бутилката Мавруд.

-Виното на Пилат*? – усмихна му се Яса. (алюзия с „Майстора и Маргарита”)

-Не, точно. Същото, което трябваше да изпия с Ана.

-Коя, коя!

-Тоест...с теб, но ти не ме дочака.

-Ти не ме дочака. За важна среща жените закъсняваме. И колкото по-важна е срещата, по-голямо е закъснението? А тази е толкова важна, че какво са за нея някакви си шестдесет и няколко години.

-Разкажи ми за виното на Пилат!

-Така и не дочетох книгата, но догледах един от филмите.

-Разкажи ми.

-Предпочитам заедно да го изпием.

 

Пръстите й желаеха да направят фокуса. Лесно щеше да им е.

Толкова дълго с Лола го беше упражнявала.

Лот щеше да получи покой. Да си иде със своята Ана.

 

А Яса да остане, но щеше да е твърде лесно.

Погълнаха й двамата хапчетата.

Погълнаха ги топлите вълни.

Съблякоха се от телата си.

Лот беше по-млад от онези момчета, които й пращаше.

Прегърнаха се.

 

-Възрастта Социална маска ли е? – попита го.

-Не, не е! Но понякога се превръща в такава.

 

Сковаваха се. Той спря да диша.

„Най-щастливия мъж!” – помисли си Яса, потърси челото му да го целуне, но не го откри.

 

***

 

Витус разбираше, че Яса умира.

Знаеше, че трябва да направи нещо. Не знаеше – може ли.

Пренесе се в нея. Изду Социална й маска с дъха си.

Плъзна се по устните й, през гърлото й, в гърдите й.

Залудува в тях.

Дух жарък, желаещ живот.

 

„Дишай! Дишай! Дишай!”

Свлече се. Намираше се на пуст коридор етаж под нея.

Опита се сам да си поеме дъх.

Но твърде късно.

 

***

 

От гърдите на Валио стърчеше кол.

Другата го беше свършила, но Магдалена изми кръвта от ръцете си.

После следвайки инструкциите, които беше получила разруши стъпка по стъпка Наблюдателния център.

Блокира камерите в иконите.

Включи флашката на Лот и пусна вируса в локалната мрежа.

Изтри програмите от сървърите; разби сървърите със сатър, който взе от трапезарията; заля чарковете им с киселина, която взе от тоалетните.

Не беше нужно, но Яса искаше да й докаже, че държи на думата си: разби монитора; напълни ваната; натопи го във ваната и хвърли в нея вентилатора.

Магдалена знаеше, че последният, който можеше да поправи (донякъде) тези повреди си отиде.

Току-що. Щастлив.

В прегръдките на своята възлюбена.

А тя? Тя! Яса!

И тя беше почти мъртва.

И само Магдалена можеше да я върне.

Трябваше ли?

Въздъхна.

Не можеше да реши.

Но напълни инжекцията с антидота.

Слезе при нея и я инжектира.

Яса си пое дъх. Усмихна се.

-Трябваше ли да го убиваш? – попита Магдалена.

-Той чакаше тази нощ от...края на миналия свят.

-Не, не Лот. Витус.

-Не го убих.

-Подмами го.

-Имаше избор.

-Помисли си, че може да те спаси.

-Разбира се, че не можеше.

-Но ти успя да го повлечеш.

-Той имаше избор!

-Защо?

 

Яса се изправи. Не отговори. Рече само:

 

-Време е да си тръгваш! Засега сме квит!

 

Магдалена разкъса Социалната си маска.

Яса се опита да скрие усмивката си. Не успя. Беше неволна усмивка. От възхищение.

 

***

 

Едва когато Яса стигна стаята на Валио изпусна сълзите си.

С ридание разкъса своята Социална маска. После дрехите си.

Изтръгна кървавия кол от гърдите на Валио. Захълца.

Избърса с длан сълзите си. Нацапа се с кръв.

Опита се да си представи Витус жив.

 

Светът с него нямаше да е същият. Нямаше. Той имаше атавистично лице.

И с времето щеше да ги наложи.

Може би да върне назад времето.

А може би – да го пришпори. Но щеше да разруши съграденото.

И да наложи чертите си на мястото на нейните.

Ревнуваше ли? Да.

Мразеше ли го? Не. Дори го обичаше.

Боеше ли се от него. Доста. Едва сега си го признаваше.

Имаше ли право да го отстрани?

Светът има нужда от Социалната си маска, която той разкъсваше.

Тя беше по-силната. Но направи ли го? 

 

Тя само изпи отровата.

Не я даде на него.

 

Този ред от мисли изобщо не я утеши.

 

Пое си дълбоко дъх.

Лицето й се вкамени.

И едва сега придоби израз.

 

Свали вишнево червения сатенен халат на Валио.

Облече го и седна по турски в креслото й.

 

Светът има нужда от Социалната си маска.

 

***

 

Свещеникът стоеше на колене пред иконата.

Беше издъхнал. Неотдавна.

Усмихваше се. Изглежда беше почувствал, че Магдалена е вече свободна.

Очите му вече не тъжаха. Магдалена ги затвори.

 

После зае местото му.

И продължи молитвите му.

Маските (29)

29.

 

Свалянето на Социалната маска не става отведнъж.

Дори най-упоритите не могат.

И най-трудното не е чисто физическото мъчение или пък усещането, че си изгубен и откъснат от смисъла.

Акциденцията е началото на всяко освобождаване, но да останеш без маска е необходимо много повече.

Когато болката и мъчението отминат, идва усещането, че маската е още на лицето, че не си я свалил, че е кожата ти. Иде ти да я раздереш, което е излишно, но като цяло това, което чувстваш е вярно.

Обществените порядки са насложени с маската, но с нея не могат да се отстранят.

Трябва да бъдат преосмислени и преоценени; от част от тях трябва да се освободиш, ако искаш да останеш без маска; от други не бива да се освободиш, ако искаш да останеш човек.

Трябва да изградиш себе си повторно, иначе и без Социална маска си като със Социална маска, а в такъв случай е по-разумно да я носиш и повечето я слагат отново.

Лола провеждаше курсове за сваляне на Социална маска.

Яса също.

Половината от хората, които обучаваха успяваха.

Другите придобиваха основа и някои от тях след време щяха да достигнат сами до освобождаването.

 

Витус откри по-бързият начин.

След като Яса избяга, сигналът му се усили.

Вече знаеше, че стига да поиска може да влияе на околните; да ги лиши от волята им и да ги подчини на своята; буквално – да ги обсеби като демон.

Можеше да ги задуши със собствените им маски; да ги изрисува, както някога направи, рисувайки върху една, единствена – своята.

Увери се, че може да налага и своето изражение върху останалите.

Заприличваха му външно, все повече. И беше възможно, много възможно да се стигне до момента, в който те ще се превърнат в негови копия.

 

Надяваше се, някой да е способен да му попречи, да му се противопостави, да не му позволи. Но не беше сигурен, че такъв човек има.

 

В себе си беше сигурен: че няма да злоупотреби със силата си.

Спря да слага Социална маска. Не можеше дори неволно вече да въздейства.

Но все пак нещо го тревожеше.

 

И се досети какво.

Ами, ако има друг с възможностите му, с възможностите на Яса.

И той реши да превърне всички в себе си, за да ги владее?

 

Трябваше да свалят Социалните си маски, за да се избегне завинаги този риск.

Тогава реши да опита: да предаде порива си за свобода и чувството след освобождение.

 

Изля ги с цялата енергия, която можеше да освободи от себе си.

И въздейства.

 

Слагаше маската по десет, петнадесет минути в сутрешните часове. И за това кратко време се изтощаваше до припадък, но после бързо се възстановяваше.

 

Споделяше само чувства. Всеки сам ги осмисляше.

Даваше само насока. Всеки сам я следваше.

Превърна се в основна цел сред Отцепниците Къртици.

Хвърляха Социални маски.

Побеждаваха необходимостта си от тях.

Идваха нови. Хвърляха Социални маски.

Побеждаваха необходимостта си от тях.

 

Не позволи да го кумиризират, а благодарение на начина по който въздействаше, той беше най-правилно разбрания водач в историята на човечеството.

 

Достатъчна му бе Лола.

И мисълта, че не живеят напразно.

 

***

 

Яса и Лот лежаха един до друг.

Тя изглеждаше по-млада откогато и да е било, а той – по-стар от всеки, който някога е съществувал.

Гледаха се в очите.

Нейните – топли, кафяви.

Неговите – сиви, почти безцветни.

Бяха в дрехи, държаха се за ръце.

Бяха влюбени като деца, отчаяни като човечество пред апокалипсис.

Лот разклати кутийката.

Яса я дръпна от ръката му. Каза му, да не се държи като дете.

Той се отпусна по гръб. Загледа се в тавана и заговори:

-Можеш ли да решаваш кой да живее и кой да умре?

-Може би – отвърна му.

-Аз мога. Правих го. Докато се запитам: редно ли е, вече бях свикнал. Но ми омръзна.

Проследих отблизо как си отива цял свят и властта няма да върне усещането ми за сигурност.

-Можем да забравим, че я имаме. Властта!

-Няма да стане. Не можеш винаги да се криеш от Валио. Някой ден тя (или то) ще разбере коя си.

-И аз не знам коя съм.

-Разбира се. Нали, ако узнаеш, ще разбереш всички, защото ти задаваш лицата им.

-Още не мога да повярвам.

-Но е факт. Това е твоето човечество, ти си силата, която го е изпълвала, за да бъде което е...и да може да те опази, такава, каквато си.

-Мога ли да го изменя! – почти проплака Яса.

-Не знам. Можеш ли?

Катурнаха се сълзите по лицето й. Лот ги изтри. И шепнешком повтори въпроса си:

-Можеш ли да го измениш?

Яса не отговори. И той продължи:

-Валио рано или късно ще разбере с каква власт разполагаш.

-Ще трябва да я отстраним.

-Ще трябва!

-И аз ще трябва да заема мястото й.

Лот кимна.

-А другата възможност е...-не довърши изречението си Яса, а разклати кутийката с хапчетата.

 

***

 

Доказа нещо, което отдавна знаеше, че всеки, който се избави от зависимостта си към Социална маска и поживее малко по-дълго без нея, започва да развива свое лице.

Социалната маска често взема решенията ти.

Социалната маска мисли вместо теб.

Социалната маска филтрира гласа ти; така, че да е обществено приемлив и да постига угодните за Социалната маска резултати.

Социалната маска, понякога свива устните ти; така, че да не откъртят стенание, което би издало душата – страстите й, съпротивата й.

Социалната маска, възпира думи; прави ги по-лесни за преглъщане.

Социалната маска, вместо кожата чувства.

Социалната маска – знае. Тя е благоприличието, тя е световната споделеност, мира; превъзмогването на егоизма.

 

Ти си паметник на човечеството; жив, дишащ, функционален.

Неговият венец, последна надежда за възраждане.

 

Но това, което те е формирало е общия дух, който се е събрал в съществото, живеещо в Социалната маска.

 

Личността е бунт, по-скоро – революция, която дълго съзрява.

Тя е самоосъзнаване, което започва с болката: да бъдеш Себе Си.

 

Социалната маска е утешение, което те ограбва от нея.

 

Тежък ден отмина, но Витус беше благодарен.

Виждаше очертаващите се лица на поне десетина, които поощри да се преборят със Социалните си маски.

Долу празнуваха нещо. Май беше рожден ден.

Предпочете да остане сам. Легна, но не заспа веднага, както очакваше.

Отвори нощното шкафче.

Събраните творби на Борис Виан си бяха на мястото.

Но „Майстора и Маргарита” беше изчезнала.

-Яса! – неволно промълви.

 

***

 

-А ако ме няма – говореше замислено Яса, - дали лицата ще се изменят?

-Не съм сигурен, няма и как да научим, но се надявам...Да.

-Какво ще се случи тогава?

-Мисля си, че твоят приятел Витус, ще създаде много проблеми на Валио.

-Жалко, че няма да го видим.

-Но можем да си го представим.

-Да. Искам само едно. Да свърша нещо, което досега все не успявах. Да си дочета „Майстора и Маргарита”.

Маските (28)

28.

Тресеше я. Маеше й се свят.

Сънуваше с отворени очи, а реалността се сливаше в кошмара.

Изгуби представа за времето.

После за пространството.

Вън валеше, а нямаше вън.

Хора ли я докосват или зли сили я люлеят между мрак и светлина.

Пробуждаше се в различни зали. Някои приличаха на космически кораби, други на операционни. Биеха й поредната и поредната инжекция.

Спря да диша, очакваше да я интубират, но преди да го сторят се отдели от тялото си.

Минаваше през някои стени, през други не можеше. Реши да си избере посока и си избра, но после я изгуби и се върна пак в онази стая, в която беше оставила тялото си.

Втори път се опита да избяга от него. И трети. И четвърти.

Минаваше през кладенци и през трюмове, през ядрени складове и часовникови механизми и през много, много болнични стаи.

Неизбежно стигаше в тялото си.

Понякога искаше да се скрие в него.

Понякога се чувстваше принудена да го пробуди.

Понякога просто й беше студено и искаше да се загърне.

Понякога то я просмукваше.

Давеше се в пот. Влизаше медицинската сестра с поредната инжекция. И поредната.

Виждаше отражението си в малкото огледало над мивката, намираща се на пет метра от леглото. Дали заради разстоянието й се струваше, че това не е тя, че е подменена.

Не може да е толкова крехка и невзрачна. Приличаше на проскубано пиле.

Губеше свяст.

Пак инжекция.

Система в ръката. Следваща.

Какво стана? Още там – на сцената й беше студено; после емоциите й дойдоха много; разбъркаха се спомените, но падна. Опомни се на земята. Опита се да стане.

И оттук нататък ставаше неясно.

Лот идваше при нея. Редовно идваше.

Сядаше в страни на леглото. Мълчеше. Обикновено мълчеше.

Чуваше го как диша.

И под затворените клепачи го виждаше.

Както беше на своите осемдесет и една, и две ставаше на триста, а после младеж на петнадесет, шестнадесет.

Винаги хубав. Винаги различен.

Смущаваше я.

С лицето си без Социална маска.

Със сините си или със зелените си очи.

С плътните устни или тънките изписали палава вълча усмивка.

Измисляше ли го? Не, не го измисляше.

Помирисваше го.

Понякога я докосваше. Невинно. Всъщност – не, съвсем.

Слагаше длан на рамото й, веднъж – на корема.

Плъзгаше пръсти по скулите й. По шията й.

Възпираше дъха й.

Искаше го!

Но се преструваше, че спи. Отвореше ли очи щеше да му признае, а се смущаваше.

Че е слаба, че е болна, че май няма атавистични черти.

В един момент не издържаше, разтваряше устни, казваше: „Люби ме!”, но нищо не се случваше.

Той беше изчезнал.

Като сън. И би помислила, че е сън, но все оставяше нещо на нощното шкафче. Кутия бонбони, шоколад, банани, цвете в бутилка (все едно ваза), някоя книга (все криминалета, никога не ги четеше), пластмасови фигурки (прасенца, патета, вълчета).

Оставаше и аромата си, почти недоловим в острата миризма на медикаменти и дезинфектанти.

С времето започна повече да й говори. Не разбираше голяма част от нещата, които й разказваше. Беше чела много книги, но не беше живяла в неговото време.

Би му задала въпроси, много въпроси, но продължаваше да се смущава.

Предпочиташе да я мисли за заспала.

И често беше почти заспала.

Беше и при него, и сънуваше.

Събуди се напълно, когато той сложи Социалната си маска.

Едва тогава доби кураж да го погледне.

***

Отвори очи. Същите като Ана.

И го попита с тях: „Какво става?”

Имаше много да й каже: и истина, и лъжи.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Попита я: как се чувства.

Попита го: как изглежда.

Той се обърна. Тя започна да се облича.

Хвана го под ръка. Изведе я навън.

Намираха се в Щаба. Изведе я в парка.

Някои от алеите бяха дълги десет километра. Имаше зоологическа градина и старо, още действащо лятно кино; площадка със спортни уреди; тенис корт; открито бистро като онези преди Армагедон; пресъхнал басейн и приличаща на замък сграда, която изглежда сега реставрираха; много пейки и цветя; катерички подскачаха по дърветата, а от клоните им се лееше птича песен.

Часове обикаляха. Говореха много.

Тя все повече разбираше, а той все повече се чудеше на това, което вече знае и й разкрива:

-Не бих те изоставил, никога! Бях шокиран, това е всичко...

-Очакваше да видиш нейното лице?

-На Ана ли? Не, не. Достатъчни са ми очите й. Дори ми идат в повече. Не очаквах нейното лице, но не очаквах и това, което ми показа.

-Показах на всички! – сърдито изрече, но преди да настъпи неловко мълчание, с променен тон продължи:

-Помислих си, че няма да ме погледнеш. Но така ти се падаше. Помислих си го! Помислих си, че така ти се пада, а после ми стана страшно. Много страшно! Докато живеех със заблудата, че съм с атавистично лице, се чувствах прокълната и невинна.

Някаква сила отвъд мен ме беше белязала с нещо, което не съм желала...И което, колкото и да е грешно, напук на всички трябва да опазя. Кажи ми, знаеш ли какво виждах в огледалото?

-Чужди атавистични лица. Много от тях вече си излекувала.

-Моля?

-Както четеше и те разбираха, така предаваш чертите си и те се наслагват върху всички останали лица в Глобалната мрежа. Ако оприличим Глобалната мрежа с пчелен кошер, то ти си царицата.

-Не е вярно!

-Докато беше болна направихме много изследвания.

-Не е честно!

-Но си най-значимата жена.

-Не, не! Не може да е вярно. Та аз съм само на петнадесет. Безличието е заляло света десетилетия преди да бъда родена.

-Винаги е имало една като теб.

-Не е вярно!

Лот не отговори, тогава го запита:

-А Витус?

Лот издаде странен звук, едновременно се засмя и изръмжа под нос, а след това рече:

-Няма достатъчно сила, но е нещо подобно на теб. Само, че е бунтарят. Ако ти поддържаш модела, той го разбива.

-Двамата бяхме силни.

-Нали разбираш защо?

-Да, да.

-И колко е било опасно за теб.

-Да, бих могла да стана като него. Но за него също е било опасно.

-Да. Да стане като теб.

-Царица?

-Нещо подобно...Но много по-влиятелна.

-Страх ме е.

-Вече знаем само двамата.

-Вече?

-Да. Сам не можех да направя всичките изследвания.

Почувства се слаба. Извади пневматична спринцовка и й инжектира нещо. Стана й топло, по-добре, но спомените й се разкъсаха.

Вървяха по алеите.

Не. Бяха улиците на онзи умиращ свят. Стори й се, че минаха през онзи подлез. Същият, в който беше открила черепа, но сега нямаше череп, защото беше преди онзи мъж да бъде убит.

Качиха се по същите стълбища.

Не. Просто така й се стори.

Влязоха в същия апартамент, в който някога Лот беше живял с Ана.

И тогава Лот се превърна в младеж.

Слаб, малко по-висок от Яса. Имаше любопитен поглед. Топли кафяви очи.

Свали Социалната си маска.

Изглеждаше доста уплашен.

Яса се засмя. И тя беше уплашена.

Имаше защо. Преди повече от година трябваше да е започнала ежеседмично да упражнява сексуални практики, а до този момент не беше имала полов контакт.

Тя направи крачката към него.

Постави ръцете си на раменете му и му рече:

-Не знам дали те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!

***

Следващото момче беше атлетично и ниско. По-ниско от нея.

Следващото имаше дълга руса коса и сини очи.

Следващото – зелени.

Следващото – басов глас.

Имаше тъмнокожи. Имаше мускулести като животни.

Лот се превръщаше във всяка нейна фантазия.

На няколко пъти провери да не би да са различни, задаваше въпроси на които можеше да отговори само Лот.

Той беше.

Излизаше в следобедните часове със стареца. Кръстосваха алеите. Говориха.

Все повече се възприемаше като негова съпруга.

Нямаха вече никакви опасения, за това, че Валио би се опитала да им създаде някакви проблеми, но независимо един от друг, вече бяха решили да я отстранят.

Изчакваха момента.

Прибираха се. Той се превръщаше в поредната й мечта.

И я любеше, а тя се опитваше да му отдаде освен себе си и всички любовни игри, които би имал с Ана.

***

Лот клатеше кутийката с хапчетата до ухото си.

Първият път не посмя.

В последният момент накара младежа да свали Социалната си маска. И прекъсна връзката с тях...

На сцената Яса получи хистеричен пристъп, имаше и простуда. Нищо повече. В болницата лежа обаче четири месеца.

В тях Лот разбра за силата й.

Под въздействието на медикаментите, тя му призна дори такива неща, които не бе признавала на себе си.

Тогава Лот започна да се упражнява във връзка чрез Социалната маска.

Напредна, макар никога нямаше да развие нейните способности.

Неусетно стана: слабостта му към нея премина в заслепяващо желание да я има. Не в обич, не точно, а в обожание на езичник: способен и себе си да пренесе в жертва, но също тъй да унищожи своя кумир. От страст.

На осемдесет и две беше. По друг начин не можеше да я има.

Чрез Социалните маски на момчетата изпитваше това, което те изпитват.

Чрез Социалните маски ги обсебваше и чрез телата им я любеше.

После ги убиваше.

Дали не се е досетила?

Дали не се прави на спяща, както тогава – в болницата?

Дали не се наслаждаваше на състоянието?

Възможно беше, но до този момент – малко вероятно.

Опиатите, които поемаше бяха достатъчно силни.

Но дойде времето да я пробуди.

***

Отдръпна се. Обърна се.

Реши да побегне към терасата, но се вкамени.

Наведе глава, впи пръсти в лицето си, без да го раздира с нокти.

Мислеше, объркваше се.

Нещо не се получаваше.

-Кой си ти? – попита.

-Хуан – отвърна й момчето, - не си ли спомняш? Бяхме съученици. Харесваше ме. Не знаеше, че имам атавистично лице.

-Хуан?

-Хуан – весело й рече. – Онзи, който спряха Проверяващите на КПП-то, опита се да избяга и те застреляха.

-Не си мъртъв!

-Точно дванадесет пъти съм „убиван” по този начин.

-Защо?

-За назидание на чувствителни момиченца и момченца, които крият атавистичните си лица. Част от учебният план съм. Сменям училище след училище.

-Ти...

Хуан се изсмя:

-Не ми казвай, че съм ти объркал живота.

-Ти си глупак, Хуан!

-Сега съм Лот!

-Не! Не си Лот, върви си!

Маските (27)

27.

Още първият се възползва от наивността й.

Яса не вярваше, че е възможно да й се случи.

Не и на нея. Вече беше развила уменията си, достатъчно за да може чрез Социалната си маска да улови нечисти намерения.

У странния самотник улови болка, само болка.

Първо, физическа болка. После, остро чувство за самота.

Изглеждаше толкова залутан в изоставената част на индустриалната зона, колкото и тя. Твърдеше, че знаеше къде отива.

Имал си лечител. При него.

Не беше ясно дали лечител за телесните му рани или за отчаянието му.

Знаеше кой е Лот, още щом започна да му го описва, спомена името му.

Излъга я обаче, че знаеше къде ще го намери.

Оказа се Веселяк.

Болката му идеше от скорошната хирургична интервенция, с която се беше обезобразил за да има лице.

Познаваше Лот, наистина го познаваше.

Ако не беше изгубил с нормалният си облик и ума си, не би посмял да й посегне.

Ако не беше изгубила съзнание със сигурност би изгубила ума си.

Опомни се на една врата. Окована. Толкова я боляха китките, че си мислеше, че пироните минават през тях, че е закована, но беше стегната със скоби.

Гола.

Без маска.

Само един единствен път беше откривала лицето си пред други. В Православния храм.

Оттогава никой не беше го виждал. Дори Лола, дори Витус макар да бе изпитвала пориви да им го покаже.

От много време насам искаше да го види Лот.

Не очакваше друг да го превари.

Половината лице на извергът беше кървавочервени ухилени устни. Другата половина: тебеширено бяла.

Кискаше се на сантиметри от нея.

Искаше й се земята да я погълне. Да припадне отново, но вече не можеше.

Чудовището не я изнасили. Дори не беше си и помисляло да го направи.

Надяваше се да получи за нея откуп от Лот. Свали маската й за да я снима, за да докаже, че я държи в плен, а дрехите й – за да ги продаде.

Но тя не знаеше това. Дълго още не го научи. А когато все пак разбра беше твърде късно за да получи облекчение от факта.

-Погледни ме – изкиска се на педя от лицето й Веселяка, - отвращаваш ли се? Сигурно. Но аз съм различен. Имам кураж да бъда. И да открия това, което повечето носим под маската си, но се боим да извадим. Боим се и пред себе си да признаем какво сме: едно обезобразено създание; налудничаво, болно, изкривено. Погледни ме, глупачке: аз съм артист, аз се разкрих и открих. Аз страдам и мога да бъда същността си, а ти си жалка кокошка, която ревеш окована...в жалката си форма, създадена от едно общество на маски и безличие. Не мога да те гледам!

Извърна се яростно и тръгна нанякъде, а Яса отново изгуби съзнание.

Събуди се от глъчта им. Върна се с неколцина себеподобни.

Застреляха го. Извиниха й се. Освободиха я.

Върнаха й дрехите и Социалната маска.

***

Лот постави старият дигитален фотоапарат на земята и го стъпчи.

Няколко пъти го стъпчи. Яростно го стъпчи.

Имаше уговорка с Валио да й предава ученичките с интересни очи. Когато забеляза Яса, прибързано й се похвали. После съжали.

Имаше нещо познато в очите на Яса, нещо което отначало отричаше, че вижда, но това бяха очите на Ана. На неговата Ана.

Никой не можеше да го извади от равновесие, но този път едва не излезе.

Много се надяваше Валио да забрави за обещанието му, защото Валио беше ценна за целия щаб. И всеки в щаба, малко или много, дължеше на нейното добро отношение правото си на съществуване.

Разбира се, винаги можеше да се разбере с нея, да задържи малката за себе си. Но предпочиташе да мине без тази молба.

И в един момент изглеждаше, че се получава. Валио или забравяше, или си затваряше очите, но после му напомни.

Тогава Лот за пръв път се замисли дали не е време Валио да умре. Щеше да има война с поне двама генерали, но на тях също им беше време.

Прецени всички „за” и „против”, бръкна в сейфа, разрови се и намери кутийката; с двете хапчета: най-ценното в живота му; разклати я до ухото си и реши: първо да намери малката, да я спаси и когато е вече вън от опасност, ще помисли какво да я прави.

Още щом я изведе от полицейското управление вече знаеше, ще направи всичко възможно да я държи далеч от Валио и клуба й.

Вече знаеше също, че Валио не би му я отстъпила толкова лесно.

Би му припомнила какви са им отношенията, какви услуги и дълги, колко още може да направи за него: и зло, и добро, каквото си поиска.

Би го разпитала също, защо пиклата означава толкова за него.

Би изчаквала отговор, не че щеше да получи.

Но Яса не беше момичето, от което Валио би се лишила току така.

Яса носеше същото, което и Ана.

Някакъв атавизъм. Не от времето на лицата, а от много, много по-преди. Навярно от времето, когато същият този атавизъм е оформял първото женско лице.

Нещо щеше да стори. Какво? Не знаеше.

Но Яса го лиши от избор, когато избяга. Трябваше да я издири, а когато разбра, че не е толкова лесно: реши да я превъзмогне. Да я превъзмогне като любов, както бе успял веднъж.

Измяната на Ана, тогава не го прегази, а назоби с хладнокръвна ярост – да живее.

Отново ще успее.

Реши, че за него Яса е едно обикновено момиче, което ще предаде като всяка останала на Валио.

Минаваха месеците. Година. Втора.

Реши, че е мъртва. Забрави я.

Предаде много други в клуба, когато тези дни го потърсиха Веселяците, дадоха му фотоапарата, казаха му, че Яса е в безопасност, че за тях е щастие и чест да му я върнат. Без никакви условия.

Не знаеше дали го иска!

Реши, че го иска: за да постъпи с нея, като с всяка друга.

***

Кошмарът се повтаряше.

Същият, който някога беше изживяла. Който я накара да избяга.

Беше на сцената. Почти сляпа от светлината на прожекторите.

Пред публика от петдесет, шестдесет човека.

Пред журито от трима, председателствано от Лот.

Не я ли обичаше? Би показала лицето си. С желание. Само на него.

Разголваше я пред всички.

Толкова ли искаше да я накаже!

Презря го, а после себе си, че го е потърсила, че го е искала.

-Събрахме се – заговори весело, - да видим най-издирваното лице. Лицето на едно момиче, което беше достатъчно дръзко да избяга, което беше достатъчно умно да ни надхитри и достатъчно обаятелно за да спечели сподвижници. Лицето, което най-влиятелното Същество чака вече повече от две години. Лицето, което навярно е най-силно изразения атавизъм от стария свят достигнал до нас...

Тук беше заглушен от аплодисментите на публиката и направи знак, че благодари, но моли да утихнат, за да продължи:

-Лицето, което навярно в миналото би разпалило войни. Лицето, чиято красота е вдъхновявала всеки талант. Лицето, което само по себе си е талант, който обикновено крием, понеже силата му е взривоопасна...

Отново беше заглушен от аплодисменти и със същото движение като преди малко ги накара да утихнат:

-Лицето, което колкото и красиво да е, не може да изрази подобна даровита същност, каквато Яса, с бягството си показа, че има...

Свиркания, ръкопляскания.

Презираше го. Презираше и себе си, че го потърси. Искаше да му покаже това лице, само на него да го покаже, но щом желае...

Да бъде както желае.

-Ще ни покажеш ли лицето си, Яса?

Със замах разкъса маската си.

И публиката онемя.

В дълбоката си възраст един от най-твърдите мъже в световната история получи най-силния емоционален плесник.

Нея ли беше търсил, преследвал!

Чертите под маската бяха слабо изразени, почти загатнати.

Черти на манекен в бутик.

Яса нямаше атавистично лице.

От какво се беше крила?

Несъзнателно Генерала се изправи. Земята под краката му танцуваше.

Нима е изгубила лицето си?

Не. Не. По-скоро никога е нямала.

Въобразявала си е, затова се е крила.

Направи крачка напред. Публиката вече го подиграваше.

Задържа се на крака. Не ги чуваше.

Всъщност беше му все едно.

-Защо ми го причини! – изрече.

Вгледа се в нея. Сякаш му отвръщаше.

Едва сега той разбра, колко надменно може да е безличието.  

Маските (26)

26.

Обичана беше. Знаеше.

Когато си поискаше можеше да има Витус, но само като си го помислеше й ставаше смешно. Изведнъж й заприличваше на хлапе.

Въпреки опита му, който тя нямаше.

Витус й беше мил. Усещаше силата му като своя.

Пред него можеше да се разкрие. Да свали маската си, даже.

И не беше го сторила, само защото нямаше никакъв смисъл.

Чувстваше го близък, много по-близък отколкото всеки друг, но станеше ли му любовница щеше да се превърне във втората му Лола.

И да престане да е неговата Яса. Единствената.

 

Но всяка жена може да има любовник, дори и в тези времена, когато любовта е атавизъм, а само Яса си имаше брат. Или поне някой, който много напомняше брат.

 

Имаше и Лола, а Лола й беше повече от сестра. Истинска приятелка: дразнеше я понякога, понякога се ревнуваха. Понякога си бъркаха ролите и всяка искаше да бъде другата. Понякога се мразеха, не можеха една без друга.

Понякога Лола изглеждаше по-малката, а би могла да й бъде майка.

Лола я научи да чете без маска.

Яса я поощри да бъде женствена.

Лола едва не я предаде.

Яса знаеше, че на нейно място би я предала.

 

Яса си имаше Жанет и Том, Лиза, Роби, Абробор, Мелани, Пуризия, Скайденте още много момчета и момичета, мъже и жени, които я боготворяха.

Събираше ги за сеанси поне три пъти седмично. В тъмни стаи. За да не смущават от лицата си.

 

Сваляха Социалните си маски. Понякога само се вслушваха: в глъчта по стълбищата, ехото по коридорите, капките от тавана; вслушваха се в себе си.

Понякога си казваха нещо, нещо което не би им хрумнало със Социална маска на лицето.

Често говориха за книгата, която са прочели без Социална маска.

За филма, който са изгледали без Социална маска.

Често се мъчеха да кажат нещо за книгата.

Често при опит да кажат нещо за филма говориха глупости, но изречени без Социална маска, тези глупости си бяха истински ценности.

 

-Свали Социалната си маска и прочети книга – беше първото упражнение, с което Яса посрещаше новаците.

-Свали Социалната си маска изгледай филм – беше второто.

-Свали Социалната си маска и си избери дреха, ето карта, следвай я и ще откриеш бутика – беше третото.

-Свали Социалната си маска и си избери карнавална – беше четвъртото упражнение, до което който и да стигнеше, вече обикваше Яса.

 

Защото разбираше, че е по следите на нещо, което не бе подозирал, че съществува. По следите на себе си.

 

После Яса откри своето изкуство. Читател.

Четеше и предаваше въображаемите образи, които виждаше. Споделяше ги с петима, шестима. Все такива, които са превъзмогнали зависимостта си към Социалната маска. Спокойно живеят без нея.

Слагат я, когато и Яса сложи своята. В точно уговорен час, за да свържат съзнания.

 

В началото беше само експеримент, за да провери дали след като си скъсал със зависимостта си с Глобалната мрежа, връзката ти с нея е същата като преди.

Не.

Връзката се губеше, навярно можеше да се възстанови, защото маската беше още жива и не биваше да се прекалява с носенето й.

Но се оказа, че за кратко е безвредна, дори тонизираща, а също тъй можеше да се използва за локална връзка, макар и само с Яса и Витус, които имаха достатъчно силни сигнали.

Витус не посмя да използва тази си възможност. Все се сещаше как е изрисувал маската си и рисунъка му се изписва върху маските на останалите и ги превръща в негови изкривени копия.

Яса нямаше страхове. Напротив – желания.

Останалите, с които споделяше образите я вдъхновяваха да чете. Един желаеше едно. Друг – друго. Понякога стигаха почти до кавга, но беше забавно и някак...мило за Яса. Опитваше се да угоди на всички и все не можеше да намери време за „Майстора и Маргарита”, но пък прочете „Морфин” и „Кучешко сърце” на Булгаков, някой поиска Толстой и му обеща, че ще стигнат и до „Война и мир”, но за да му угоди прочете „Изповед”. Той се разсърди, напусна групата и сам започна да си чете.

Прочете „Повелителят на мухите”, още един напусна групата. Той пък решил да мисли. Имало за какво.

Прочете „Пътят” на Кормак Маккарти, в началото не разбра какво им стана на всички в групата, а после разбра, че сметнали, че се е случило и книгата е исторически роман за събития отпреди две – три десетилетия.

Яса ги увери, че не е, макар сама се чудеше, откъде е толкова сигурна.

Прочете им „След нас и потоп”, ревнаха някои. Две жени напуснаха групата, тръгнаха да посещават храма, за който Яса им разказа. Не успя да ги спре, колкото и да ги увещаваше, че не бива да ходят, че ще ги наблюдават, че ще ги заловят.

После останалите напуснаха групата. Четяха сами.

После – нови. И нови.

Прочете им „Драконово семе”, „Клетва за вярност” и „Ново поколение” на Пърл Бък, след което ги прехвърли от Китай в Рим с „Римска кръв”, „Загадката на Каталина” и „Ръцете на Немезида” на Стивън Сейлър.

Казуо Ишигуро едва не я накара да разтури групата с „Никога не ме забравяй”, пак си помислиха, че е исторически роман, а този път не посмя да опровергае нещо, което й изглеждаше заблуда, защото никак не беше уверена, че заблудената не е тя.

От този момент реши, че е нечестно да внушава образи за текст, който първо трябва да осмисли и изживее първо в себе си, а после, ако реши – може би, да сподели.

Не искаше да подвежда, а май се получаваше.

Сега обърна внимание на факта, че много често си представяше героите със Социални маски или поне без атавистични лица във времена, когато всички би трябвало да имат такива.

Винаги беше неволно и по-скоро помагаше текстът да бъде възприет, но в „Никога не ме забравяй” Социалните маски стояха на героите точно на мястото си.

Така както стоеше Социална маска.

Но по-ужасяващо, защото показваше какво означава Социална маска.

Само, че в тези образи видя текста Яса.

Дали бяха най-уместните. Дали само не заблуди с тях.

 

Обезсърчи се и изпадна във временен творчески застой, но като се отърси от впечатленията си рече, и съвсем правилно, че изкуството й не отстъпва на киното или на театъра, нещо подобно е: не създава, не налага, а пречупва през себе си образи.

 

Но да не се разстрой пак реши да бъде приключение.

Изискваше и повече майсторство, повече яснота на образите.

Джеймс Фенимор Купър, Майн Рид, Емилио Салгари, Карл Май; особено предизвикателна беше „Наследникът от Калкута” на Робърт Щилмарк, но най-много я увлече Жул Верн.

Накара всички да мечтаят.

 

Обичана беше, обичаше. Осмислена.

Но осъзна, че щастието й е само маска. Маската, с която е свикнала, ала под която крие непостигнато желание.

 

Да е обичана, но инак.

Да е обичана като Ана.

 

Напираха спомените на онзи объркан мъж, който при свършека на света изживяваше най-красивите си мигове с нея.

 

И все пак не беше я обичал толкова, колкото съпруга й.

Онзи, когото тя не дочака.

Онзи, който не намери покой.

И не си отиде със света, а продължи да я търси в руините му.

 

И я припозна с Яса!

А тя избяга!

 

Но той беше Генерал. Злодей.

 

„И все пак, обича така, както никой не ме е обичал.”

 

Избра най-здравите кубинки, джинси, джинсова риза и кожено яке.

Тренира близо месец, не знаеше колко трябваше да издържи преди да го открие.

Написа няколко бележки за Лола, скъса ги.

 

Опита да направи аудиозапис за Витус. Разсмя се, проплака, запя.

Нищо не се получи, но постави записа под възглавницата му.

 

Тръгна по стълбището нагоре.

Замаяна от адреналина, чувстваше само напираща сила, с която сякаш летеше по стълбите нагоре.

Когато излезе на открито от хладният въздух отрезня.

 

Даде си ясна сметка какво прави, но реши, че е стигнала твърде далеч, за да се откаже.

Най-вероятно щеше да съжалява, но върнеше ли се: със сигурност щеше да съжалява.