пятница, 21 февраля 2020 г.

Мисловен експеримент: Силата на слабата олигофрения

Мисловен експеримент: Силата на слабата олигофрения

Представете си кораб поставен под карантина, но това не е цялата беда на осемте оцелели и намиращи се в стабилно състояние пасажери на борда.

Предполага се, че носят вирус, произведен в унищожена военна лаборатория на екзекутиран преди десетилетия диктатор.

Всяка информация от пасажерите е в помощ на научните среди, които търсят ваксина, но също тъй информацията може да се използва от опасни терористични групировки, които в своите лаборатории могат да произведат по-опасна разновидност на съществуващия щам и с него да атакуват света.

Затова карантината включва и пълна цензура, която напълно откъсва осмината от останалия свят.

Двама от тях са професори: един политолог и един историк.

Руса хубавица проектант на мостове. Дългогодишна учителка. И още една хубавица (червенокоса), която освен това е и един изключително ерудиран пътешественик.

Възрастна семейна двойка. Мъжът е поет, жената известна преди десетилетия актриса.

Последният е Б.
Той "страда" от лека форма на олигофрения. Кавичките са, защото олигофренията цял живот му е носила всичко друго, но не и страдание.
Първо: наистина е много лека форма.
Второ: научил се е да злоупотребява с цивилизоваността на хората, които го толерират заради заболяването му.

Последвалите месеци са тежки за всички.

Двете хубавици: русата и червенокосата се налага да свикнат със среда, в която не са обградени от обожатели. Трудно биха си разделили двама учени, които предпочитат да спорят, един възрастен човек обожаващ своята съпруга и Б., който страда от лека олигофрения.

Поведението им се променя. Вече не е кокетно, не е предизвикателно. Няма я симпатичната фриволност. Проектантът се затваря в себе си и твори. Работи по бъдещи проекти. Пътешественичката използва опита си за да окуражава останалите, без значение от пол и възраст. С духът си.

Учените не забелязват и сякаш никой не забелязва промяната им, но те започват да говорят по-човешки. С речникът се изменят и израженията им. Стават по-топли.

Възрастната двойка, която иначе е била много, много щастлива, най-после открива семейство.

Учителката престава да се държи с всички като деца. Разбира, че по-скоро може тя да учи хората около себе си.

Б. не се променя. Постоянно си намира поводи да се притисне във всяка от жените, уж случайно да ги опипа. Да занимава всички около себе си с "проблемите си", какви панталонки е обул, как си е зашил гащите, къде е прострял чорапите си, какво е правил по време на войниклъка си преди двадесет и девет години. С дребни сплетни, кой за кого какво е казал; кой кого как е погледнал и т.н. и т.н.

Поведение, което никой от останалите не БИ СИ ПОЗВОЛИЛ.

Защото е олигофрен, останалите гледат с великодушно пренебрежение на чистата му наглост.

Тоест: безумно е, но са поставени в неизбежната ситуация да толерират тази наглост.

И докато поведението на всички останали се развива, за да е по-полезно за общността му, неговото не търпи развитие.

Сякаш е съвършено, защото при съвършенството развитието е невъзможно.

Не, че има достатъчно ум да осъзнае какво прави, но той създава модел на поведение, който неволно усвояват с времето далеч по умните от него.

Професорите спират дискусиите си и започват да сплетничат; хубавиците да си правят идиотски шеги с останалите; сериозният и обичащ жена си старец да се притиска "неволно" при разминаване по коридора в жената срещу себе си. Учителката да се хили като луда, а възрастната жена наистина полудява и скоро умира.

Извод: Слабостите, които се толерират за кратко време се превръщат във всеобщ модел на поведение.

21.02. 2020

четверг, 22 августа 2019 г.

Училищата - музей на разрухата

Кадрите, които по-долу следват за някого може да са шокиращи...

Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...

Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.

Това не е просто град, а мулти музей съставен от десетки или може би: стотина по-малки музеи. Остатъци от антични времена, средновековни стени, част от крепости, църкви, параклиси, домове на възрожденци, дом на виното, винарски изби с голяма археологическа и архитектурна стойност и т.н. и т.н.

За съзерцателен човек с богат дух, може би това е най-доброто място за живеене в България и може би най-добре поддържащата културните си забележителности административна единица.

Но дори тук...

Между всички музеи има един по-особен; създаден не от разума, а от разрухата, не от човек, а от епохата.

Предишният ден с Илиана бяхме в Солун, видяхме много исторически забележителности, най ни впечатли Ротондата, но до момента, в който влязохме в Музея на разрухата, имахме усещането, че този ден е продължение на предишния.

Една по-голяма сграда между накацалите по стръмнините къщички привлече погледа ни, изкачихме стълбите и разбрахме, че това е училище. Или нещо, което някога е било училище. И то не какво да е училище.


Основно училище Неофит Рилски 1873 гр. Мелник. Това е плочата на портала или поне онова, което някога е било портал. Сградата не е от 19 век, по-скоро от петдесетте или шестдесетте на ХХ. Не знам, но положителност е по-нова, значително по-нова и строена на мястото на онази, в която е започнало да функционира училище Неофит Рилски. Все още самата сграда е във физическо състояние, което не отстъпва на много училища днес. Но нека огледаме какво е в нея.


Това печатно копие се въргаляше на метър в страни от плочата. Само се наведох да го снимам. Не смеех да докосна нищо, защото имах чувството, че съм на местопрестъпление и ще компрометирам улики. И нещо повече: с едно докосване ще повредя...разрушеното.
Иначе, зловещите символики започват. Картината се казва: "Майчина обич".


До картината: печатно учебно помагало и диапозитив, вижда се върхът на обувката ми.


Влизаме навътре. До стаичката на охраната. Представям си духът на охранителя, който не може да опази училището от навлизането на новото. Времето, в което то-училището, няма да е вече необходимо. И времето, ветровете на  промяната ще вандалстват и унищожават.

Всъщност картинка, твърде често срещана в България. Обръщаме глава наляво.


Воля?! Не свързвам думата със смешното политическо формирование, пръкнало се в последните години. Не знам какво е имал предвид автора на това произведение, но преминавайки през вратата, до която бе написана "Воля", видях странна проява на човешката воля.


Първо портрета на Вапцаров на стената срещу очите ми, а срещу неговите е това на следващите книги, чието качество не е кой знае какво, че ми треперяха ръцете, но по-добро качество не е необходимо.







Ако имахме повече време...Или ако си бях заповядал да се успокоя и да докосна някоя от захвърлените...ценности, щях да се зачета...Щяха да минат часове, пак щяха да са ми крайно недостатъчно и сигурно нямаше да изкача онези 300 стъпала до Светата зона и параклиса  на Дева Мария, да огледам от върха, на който се намира през две внушителни пропасти местността. Нямаше да посетя Кордупуловата къща със смесицата й от стилове и 150 метровата винарска изба. Болярската къща. Църквата Параскева-Петка...Но също бих оползотворил, не по-малко полезно и интересно времето си.

Било е отличие. Награда за нечии усилия. Повод за гордост, в най-добрия смисъл на думата.
Сега е сред ненужното. В сметта. Колко от усилията ни, когато пишем, когато въздигаме сгради...ще изглеждат така...






Отново се появява думичката "воля". 



Някои артефакти създават усещането, че всичко е станало внезапно. Паднала е атомна бомба наблизо, училището е евакуирано...Или децата са грабнати на небето...





"Народна просвета" - на пода. В прахта! Вижда се, че на машинописният текст е написан стих. Поезията - на пода. В прахта!


А това е носталгично. В четвърти или пети клас бях пратил два разказа: за пътуване във времето и космическо пътешествие в "Септемврийче". Получих писмо, в което нарекоха разказите ми "хубави съченения" и ми дадоха поръчка да напиша нещо интересно за техническите кръжоци в училище. Не го направих.


И това е носталгично.

Пак се виждат обувките ми, а най-близката снимка до "Винаги готови" е тази:




Кабинетът е друг. Но същата работа.


Липсва само скелета на отнесения ученик, в чиято глава се върти сюжет за роман, който никога няма да достигне до своите читатели.

Надписът казва достатъчно...

И този на папката говори.


А това повече и от надписи. За по-младите: това са диапозитиви. Прожектират се на платно и върху стената. Също като мултимедия, но без компютър.




"Не говори винаги това, което знаеш, но винаги знай, което говориш." - един от училищните лозунги.

В "Ромфея", описвам двойка - Борил и Багрена, които попадат в западащо село и се сблъскват с всички лица на разрухата в България, разглеждана и в реалистичен и в мистичен, и в екшън, криминален, исторически план.

Много не повярваха на тези описания, които бяха най-близко до действителността.
Открекоха категорично, че това се случва в България.

Подобно на героите ми отидохме и видяхме.
Но подобно тях не победихме.

Пак ще напиша: Мелник е образцов град. Перла. Съкровищница. В сравнение с него останалите градове са западнали.

Това е едно от хилядите опустели училища в България.

Всеки музей е отражение на времето си. Този е на постоталитарните тридесет години.

четверг, 31 января 2019 г.

Репортажи от Платония (откъс)



"Самота и тридесет години.
Тогава не знаеше, че това означава младост. Нито, че болката не е точно болка. Усещане за предизвикателство е. Стъпка към непознатото. Беше една от най-приятните летни вечери в живота му. По цветно изглеждаше всичко, карнавално. Струваше му се неестествено. Като декор създаден за веселие на очите му. И за освобождение на мисълта му от натежаващото. Имаше палав вятър, естествено. Топъл, уханен. Шумен беше полиса, ала шумен като мелодия. Познатите улици приличаха непознати. Луташе се без цел, изключи и памет. Скоро непознатите улици му приличаха на познати. В кратки мигове се питаше:
“Какво правя? Къде вървя?”. И без да търси отговор, забравяше въпросите. Не можеше да се изгуби, знаеше. С достатъчно техника по себе си разполагаше. Където и да отидеше все щяха да го намерят, ако пожелаеше. И ако пожелаеше винаги да намери най-прекия път на обратно.
Нямаше причини за тревога, ала я чувстваше. Някак странна тревога: тежка, но с нещо приятна. Вибрираше, приличаше на живо същество. В него, ала неподвластно на живота му. В един момент я разгада.
Това, което го тревожеше не беше, че ще се изгуби, а че не беше възможно да се изгуби."



Из "Репортажи от Платония", Стивън Крос

воскресенье, 6 января 2019 г.

Репортажи от Платония: Ферма за лица (откъс)



„Репортажи от Платония: Ферма за лица” е цялостен и завършен роман, също така е част от поредица, но и на едно с всичко това е много произведения, които могат да бъдат разглеждани като самостоятелни – кратки драматични истории, футуристични репортажи, най-вече притчи.

Представям ви една:



Някога съдебните заседатели са били уважава­ни хора от всички браншове. Доказали се в попрището си, спечелили доверие и извън него. Пра­восъдието не е било единственото им призвание.
Днес съдебният заседател е съдебен заседател и нищо друго. В масовите представи съдебният заседа­тел дори не е човек. И има хора, които ги полазват тръпки само при мисълта за съдебен заседател. Защо­то си го представят като странно богоподобно съще­ство: справедливо, но и жестоко. Мрачно и мълчали­во създание, което рязко изрича нещо, а каквото и да изрече, решава съдба. То знае истината, която изричат хората, но не знае какво е да бъдеш човек.
И наистина почти всичко човешко му е чуждо.
Съдебният заседател притежава най-рядката дар­ба в Човечеството на Платония. Иде реч за вродена дарба – много крехка дарба, която за да се опази, трябва да се открие рано. Много, много рано. Иначе или тя погубва притежателя си, или притежателят ѝ – нея.
Съдебните заседатели са свръхчувствителни. Те са живи детектори на лъжата. Всеки от тях я отчита по свой уникален начин. За един лъжата звучи като фалшива, дразнеща мелодия, друг я усеща като бол­ка. Като хлад, като зной, като драскане с нокти, като мрак, като усещане за самотност. Като насилие от страна на онзи, който лъже.
Познавах съдебен заседател, който не чуваше нищо друго освен истината. В по-голяма част от вре­мето си беше глух.
Познавах още един, който чуваше само лъжите. И това е човекът, който познаваше най-добре истината. Макар никога да не чу с ушите си такава.”

„Репортажи от Платония: Ферма за лица”, Стивън Крос


воскресенье, 16 декабря 2018 г.

Лиценз за престъпление, трейлър

Репортажи от Платония: Лиценз за престъпления



В глобалната държава Платония всичко е безкомпромисно подредено. Всеки принадлежи на своята класа: от най-ниската - бронзовият ъндърграунд до върховната - златния елит и изпълнява своите функции. 

Новият модерен свят е свръхтехнологичен. В него работи строго законодателство, граничащо с абсурд, което смята, че чрез един специален лиценз може да се подчинява на реда дори неизбежното изключение...

Юджийн има остър ум, зверска същност и...Лиценз за престъпления. Екзотична технология стимулира престъпния му нрав. Превръща го в злодея, от когото се нуждае дори идеалното общество, но изпуснат от контрол той става кошмар за системата.
Преследван от всички, крепен от безумната си обич, той расте социално като опознава слабостите на уж съвършения свят и изглежда вече никой не е способен да го възпре...

Ридли има богата душа, добро възпитание и...социално падение. Надарен с почти свръхестествени способности обича, лекува и знае, че всяко добро, което извърши ще бъде наказано. Това го прави само по-уверен. 

Единият е твърде зъл, за да живее дълго. Другият - твърде добър, за да може да съществува. Двамата са бунтари, свързани с неопределима сила, които вървят към неизбежен сблъсък. И двамата са изключения. И двамата плащат висока цена, но в Платония има място и за тях.

Ако поискат!  

Това е книга втора от поредицата: "Репортажи от Платония"


Книжарници, от които може да се закупи онлайн. 

Bookpoint
 кликни върху картината


                                             кликни върху картината




Dbooks

                                    



                                           
Хеликон 






пятница, 26 октября 2018 г.

Фантастивал в Европолис


В българското книгоиздаване е имало не една библиотека с фантастична литература. Но те са били преобладаващо поредици от преводни заглавия. Дори в легендарната „Галактика“ на издателство „Георги Бакалов“ българските книги бяха редки птици, пръснати през десетина от световни автори. В серията на „Отечество“ бяха по-чести, но все пак – „гости“. 

След началото на демократичното книгоиздаване в доминиращата поредица „Избрана световна фантастика“ бе заковано още в заглавието ѝ отсъствието на родни автори, на които беше сложено клеймото „непродаваеми“. Но имаше и изключения: няколко по-малки издателства (първо сред тях бе „Аргус”) направиха свои поредици за бг литература на въображението. Сега Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ стартира нова библиотека с най-доброто от родния супержанр – „Съзвездие BG“. Тя изгрява с антологията „Фантастивал в Европолис“, която предлага своего рода визитна картичка  


Тя представя 27 автори с по един разказ или новела, които характеризират типичния им стил и любим тематичен кръг. Текстовете се редуват с висококачествени репродукции от наши графици и илюстратори. Антологията е подбрана и оформена с любов и пиетет към детайла в два варианта – с меки и твърди корици, с цветни форзаци, изобразяващи кориците на книгите, издавани от членове на „Тера Фантазия“ през годините, от началото на клубовете по фантастика и прогностика, та до днес. 

Освен на хартия „Фантастивал в Европолис“ излиза и в електронен вариант. Той e без дигитални (DRM) защити и се разпространява на принципа „читателите плащат колкото и ако преценят“. Всички приходи се разпределят между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Антологията и следващите я авторски томове имат за цел да изведат постиженията на българските фантасти извън затворения кръг на „фендъма“, да споделят творческите им светове с широката четяща общественост в България.

Чрез „Фантастивал в Европолис“ можете да опознаете литературните стилове на 27 творчески личности, които са публикували повече от 120 книги в различни издателства. Между тях са утвърдени литератори като Любомир П. Николов, Любомир Николов-Нарви, Николай Теллалов, Янчо Чолаков, Елена Павлова, Николай Светлев, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, юристите Мартин Петков и Антон Фотев, поетът Красимир Георгиев, компютърните специалисти Григор Гачев и Георги Малинов, гейм дизайнерът Божидар Грозданов, астрономът Валентин Д. Иванов, кибернетикът Иван Попов, кинорежисьорът Вал Тодоров, дипломатът Евгени Алексиев.

Между произведенията е разказът на Чолаков „И попита войникът: Кой ме повика?“, чийто превод бе публикуван в американското списание Nameless Digest  и впоследствие влезе в номинационния списък за наградата „Джон Кембъл“. Много от другите пък, като новелата на Мартин Петков „Доматите сини, телетата с криле“, влизат в предстоящия сборник с българска фантастика на руското издателство „Вече“. Такава е съдбата и на „Онова нещо, отлетяло с птиците...“, който присъства и в току-що излязлата немска антология с български автори Sternmetall: Neue Phantastik aus Bulgarien.

Вторият том на поредицата „Съзвездие BG“, който очакваме до края на годината, е романът на Григор Гачев „Ортодокс“. 

воскресенье, 7 октября 2018 г.

Нов конкурс на Човешката библиотека

Общността на Човешката библиотека и творчески клуб „Светлини сред сенките“ канят всички читатели на възраст до 27 години да участват в седмия ежегоден
Копнеж за растящо творчество
Копнежът е отворен към всеки, който пише на български език. Тази годината темата му е „Книгите, които ми въздействат“. Търсят се рецензии, есета, размисли за онези книги, които силно са ни впечатлили, развълнували, може би даже променили – без значение дали са хартиени, електронни или аудио и как са публикувани. Копнежът изрично приема комикси, книги-игри, визуални романи, интерактивна литература и всякакви други форми на изкуство, в които четенето изпълнява главна роля.
Крайният срок за участие е 15 ноември 2018, а пълните условия са описани в сайта на Човешката библиотека: http://choveshkata.net/blog/?p=6834
Отличените автори ще бъдат обявени през декември. Наградите им включват книги (електронни и хартиени), публикация онлайн и участие в писателски работилници.

вторник, 10 июля 2018 г.

Follow by Email