Започвам с уговорката, че Мелник е град - съкровищница на България, че географията и историята на този град се обичат: слели са се в прегръдка, взреш ли се в едната, то и другата разкрива от прекрасни, по прекрасни страни...
Влезеш ли в него, попадаш сякаш в многомерна картина и всичко, което видиш е една по-малка картина, но и детайл от всеобщата - част от съвършенството й, носещо нейния характер.
Десетки епохи са оставили своя подпис върху тази творба.
Това не е просто град, а мулти музей съставен от десетки или може би: стотина по-малки музеи. Остатъци от антични времена, средновековни стени, част от крепости, църкви, параклиси, домове на възрожденци, дом на виното, винарски изби с голяма археологическа и архитектурна стойност и т.н. и т.н.
За съзерцателен човек с богат дух, може би това е най-доброто място за живеене в България и може би най-добре поддържащата културните си забележителности административна единица.
Но дори тук...
Между всички музеи има един по-особен; създаден не от разума, а от разрухата, не от човек, а от епохата.
Предишният ден с Илиана бяхме в Солун, видяхме много исторически забележителности, най ни впечатли Ротондата, но до момента, в който влязохме в Музея на разрухата, имахме усещането, че този ден е продължение на предишния.
Една по-голяма сграда между накацалите по стръмнините къщички привлече погледа ни, изкачихме стълбите и разбрахме, че това е училище. Или нещо, което някога е било училище. И то не какво да е училище.
Основно училище Неофит Рилски 1873 гр. Мелник. Това е плочата на портала или поне онова, което някога е било портал. Сградата не е от 19 век, по-скоро от петдесетте или шестдесетте на ХХ. Не знам, но положителност е по-нова, значително по-нова и строена на мястото на онази, в която е започнало да функционира училище Неофит Рилски. Все още самата сграда е във физическо състояние, което не отстъпва на много училища днес. Но нека огледаме какво е в нея.
Това печатно копие се въргаляше на метър в страни от плочата. Само се наведох да го снимам. Не смеех да докосна нищо, защото имах чувството, че съм на местопрестъпление и ще компрометирам улики. И нещо повече: с едно докосване ще повредя...разрушеното.
Иначе, зловещите символики започват. Картината се казва: "Майчина обич".
До картината: печатно учебно помагало и диапозитив, вижда се върхът на обувката ми.
Влизаме навътре. До стаичката на охраната. Представям си духът на охранителя, който не може да опази училището от навлизането на новото. Времето, в което то-училището, няма да е вече необходимо. И времето, ветровете на промяната ще вандалстват и унищожават.
Воля?! Не свързвам думата със смешното политическо формирование, пръкнало се в последните години. Не знам какво е имал предвид автора на това произведение, но преминавайки през вратата, до която бе написана "Воля", видях странна проява на човешката воля.
Първо портрета на Вапцаров на стената срещу очите ми, а срещу неговите е това на следващите книги, чието качество не е кой знае какво, че ми треперяха ръцете, но по-добро качество не е необходимо.
Сега е сред ненужното. В сметта. Колко от усилията ни, когато пишем, когато въздигаме сгради...ще изглеждат така...
Отново се появява думичката "воля".
Някои артефакти създават усещането, че всичко е станало внезапно. Паднала е атомна бомба наблизо, училището е евакуирано...Или децата са грабнати на небето...
"Народна просвета" - на пода. В прахта! Вижда се, че на машинописният текст е написан стих. Поезията - на пода. В прахта!
А това е носталгично. В четвърти или пети клас бях пратил два разказа: за пътуване във времето и космическо пътешествие в "Септемврийче". Получих писмо, в което нарекоха разказите ми "хубави съченения" и ми дадоха поръчка да напиша нещо интересно за техническите кръжоци в училище. Не го направих.
И това е носталгично.
Кабинетът е друг. Но същата работа.
Липсва само скелета на отнесения ученик, в чиято глава се върти сюжет за роман, който никога няма да достигне до своите читатели.
А това повече и от надписи. За по-младите: това са диапозитиви. Прожектират се на платно и върху стената. Също като мултимедия, но без компютър.
"Не говори винаги това, което знаеш, но винаги знай, което говориш." - един от училищните лозунги.
Много не повярваха на тези описания, които бяха най-близко до действителността.
Открекоха категорично, че това се случва в България.
Подобно на героите ми отидохме и видяхме.
Но подобно тях не победихме.
Пак ще напиша: Мелник е образцов град. Перла. Съкровищница. В сравнение с него останалите градове са западнали.
Това е едно от хилядите опустели училища в България.
Всеки музей е отражение на времето си. Този е на постоталитарните тридесет години.
