петък, 16 септември 2016 г.

Радост, из Баркодът на Сизиф, кратка бележка


Тази глава от "Баркодът на Сизиф" и още няколко други, по-кратки епизоди публикувах преди години в "Стихове.бг", "Буквите", групата "Научна фантастика" из блоговете си и още на няколко други места. Това беше и една от основната причина да не прероботвам "Баркодът на Сизиф", така че да стане една от книгите на по-късно разработения проект: "Репортажи от Платония". В този си вариант има общо, но и много противоречия и нямаше как да се получи да стане една от предвидената серия, без преработка, но вече изложил основния вариант щях да объркам както най-верните си читатели, така и себе си. В "Баркодът на Сизиф" и точно в тази глава, за пръв път допускам, че част от бъдещото общество ще живее в два режима: "работен" и "свободен", в единия режим няма да има спомени от другия. Каква е логиката? Обясняват я героите ми в тази глава на "Баркодът на Сизиф", но това е нищо в сравнение с по-късната разработка, която ще я има в следващата книга от "Репортажи от Платония" , заглавието й е "Резерват за души"...

Отново да публикувам публикуваната прибързано преди години глава от "Баркодът на Сизиф", вече без типичните ми правописни грешки.

16. Радост

Холосите ѝ присъстваха на всеки купон. Вместо своето тяло, повечето момичета и жени ползваха нейното за аватар в мрежата. Вместо екстракт на фатална жена, имаше поглед на незабравима. Статистиките сочеха, че за нощ се теглеха два милиарда сънища с нейно участие. Милиард и осемстотин потребители бяха мъже, около сто и двадесет милиона бяха непълнолетните и осемдесет милиона – жените. Снимаше най-вече приключенски сънища, някои доста предизвикателно еротични, но още не беше изпълнила мечтата на цяло поколение да създаде истински еротичен сън. Поклонниците ѝ живееха в очакване, често се пускаха слухове, че такъв сън вече е направен и скоро ще бъде в мрежата. Вестта раздвижваше скуката в пространството и неизменно се разбираше, че това не се е случило, макар че хонорарът ѝ за подобно участие щеше да е умопомрачителен и надвишаващ състоянието на много от най-богатите в системата. Гласът ѝ рекламираше звездни разходки и последни разработки импланти. Правеше и концерти на живо. Да се поддържа реда на такова събитие, което се превръщаше в истинско стълпотворение, колкото и образцово да е поведението на Живите в Системата, беше истинско предизвикателство за съвременната полиция. Милиони бяха младежите, живеещи само чрез нейните клипове. Превърнали я за себе си в божество, а те сами в нейни жреци. Омагьосваше с видеоимпресиите си. Загатваше и разкриваше красота, колкото природата на цяла необитаема планета. Стените се красяха с образите ѝ. Формите ѝ възбуждаха фантазиите. Това беше Радост, която Танатос назначи за един от пазачите на Сизиф.
Зелен трънен венец и алени рози растяха над черната ѝ коса. Очите ѝ бяха светлосиви, прозрачни и големи, с издължени краища. По-скоро слаба, крехко същество, високо едва метър и осемдесет. Смехът ѝ – мелодия, какъвто си беше и на записите.
– Нямам сърце, а змийско гнездо – рече му още в началото, а той си мислеше, че се шегува. – Сменила съм около сто изкуствени сърца. Нямат чувството на истинското, което изгубих. Тогава реших да поддържам тялото си по по-ефикасния начин: наноелекрониката движи кръвта ми, а за да чувствам нещо от ляво, си сложих гнездото. Змията е в летаргия и ако истински пожелая смъртта, тя ще се пробуди. Но... – Радост гръмко се засмя – май змията ми е умряла. По-голяма от нея си е свършила работата. За Системата съм мъртва, а извън нея не съм сигурна дали съм жива.
– Ти си прекрасна! – усмихваше ѝ се Сизиф и оставяше книгата.
– Искам да ти задам един въпрос, който задавам на всички.
Сизиф я погледна в очите, за да изрази готовност за отговор и тя го попита:
– Как се чувства човек, който не помни толкова от живота си? – опита се да скрие, но в гласа ѝ прозвучаха нотки съжаление към него.
– Не те разбирам. – Наистина не я разбра.
– Какво работеше?
– Не помня.
– Като повечето. За това питах.
– При високи средни доходи на населението, с малко богати и без бедни хора в Системата, характерът на службата може да бъде единственият фактор за лична неудовлетвореност, което от своя страна може и винаги е прераствало в социален проблем.
– Остави това – усмихна му се, но беше сериозна.
– А и един служител трупа опит и познание, работейки и обучавайки се, в него се инвестират средства и време. Способностите му растат и той започва да се чувства тясно на мястото си и напуска, за да отиде там, където е по-полезен, но където го получават наготово, подготвен. Фирмата, в която е израснал, губи. Чрез него разсекретява, или най-малко подлага под риск, свои технологични или търговски тайни. Решението изживяванията по време на работния процес да е част от фирмената тайна е логично.
– Ученето в специализираните институти също ли е логично да е част от тази фирмена тайна? – личеше си, че не е съгласна с него.
– Разбира се, то е платено със средствата на фирмата, в която по-късно обучаващият се ще работи.
Не беше доволна, въздъхна и пак му рече:
– Остави това... Всъщност, попитах те как се чувстваш, а не дали одобряваш, или не, закона.
– Нормално.
– Какво значи?
– Животът ми е извън работно време. Той си е единствено мой.
– Човек не е ли делата си?
– Личните. Системата е социалните му дела.
Радост извърна глава, за да скрие пренебрежителната си усмивка, но рязко стана тъжна:
– Напомням ти, че когато искаш, можеш да спиш с мен.
Смути се, не ѝ отговори.
– Цветята на главата ми... Те не са просто цветя... Цветя са, но и устни, които целуват. Страстно целуват. И не винаги владея емоцията им. Живеят свой живот, част от мен са, но не са точно мои. Тръните им... ах, тръните... Те са техните нокти. Драскат, но никога не причиняват болка. С микроскопичната частица кръв, която любовникът ми няма как да почувства, че са му откраднали, те се хранят, опияняват и живеят. Зависими са от кръвта на сексуално възбуден мъж, а тяхната зависимост чувствам и аз. Те ме правят да се отдавам по-страстно от всяка жена.
– Заповед на Танатос ли е това предложение? – не желаеше да я пита, но го стори.
– Не – отвърна му спокойно. – Не е. Ти си онзи, който ме е мечтал. Един от многото, обобщен техен образ. Разбираш живота като обикновен мъж от Системата. Приличаш на обикновен мъж от Системата. Бях всичко за теб, отдавах ти всичко от себе си, без да си имам представа кой си и какво си. В действителност се оказа далеч по-интересен и по-буден. Липсва ми живот тук, не искам да си отиваш. Танатос се постара престоят ти да е възможно най-приятен. Искам да добавя и нещо от себе си. Приеми го като малък подкуп, но не само това... Защото наистина имам желание към теб. Поставям нещата така, не защото не можех да те изкуся, а защото не искам да се възползвам от слабостта и объркаността ти. Винаги мога да те имам, но искам и ти да ме имаш. Не само със страстта си, а и чрез съзнанието си – със същото, с което винаги си се прекланял на моите проекции.
– Харесваш ми, пряма си. Дори когато само говорим, имам чувство, че правим любов.
– Същото щях да ти кажа, че чувствам. Не си отивай...
– Аз и не мога.
– Това не трябва да си го мислиш – очите ѝ се насълзиха. – Но не мога да контролирам мисълта ти.
– Харесваш ми.
– Питах те как се чувстваш като човек, който не помни работата си, защото чувството ми е непознато. Аз съм актриса, като майка си, като майка ѝ. Раждали сме се, за да бъдем това, което сме. Имах щастието да помня какво работя, защото винаги съм била в състояние да си платя високия Лиценз Памет Служба и безсрамния Данък Опит и Умения. Може би не биваше да се възползвам.
– Ти си толкова известна, че нямаше как да бъде скрито. Все щеше да попаднеш на своя продукция.
– Не, нямаше да стане. Имам много близки колежки, които живеят извън снимките с друга външност и никой не ги свързва с артистичните им псевдоними. С известните хора е също както с всички останали и нищо чудно ти самият да си известен.
– Дори не бях се замислял.
– Често ми се иска да съм на твоето място. И дори да не ми хрумва, че е възможно, да съм звездата. Знаеш ли колко момичета, които не са звезди, живеят с мисълта, че са, но просто не помнят. Радвам се, радвам се колко щастие съм създала. Но помня, помни пустата му звезда коя е. Плащала си е съвестно лиценза и данъка, за да помни това. На четиринадесет години имах първата си роля. Дете, което лети и от пакет за пуканки сипе сняг. Докосвал ли си истински сняг? Аз съм. Не е по-различен от симулирания. Но аз съм по-различна от тази, която си гледал, нали? Хи-хи-хи-хи. Излъжи ме, ако не е така. На петнадесет вече си присадих изкуствена кожа. Много по-приятна и нежна е при допир, а освен това е с десетки пъти по-чувствителна от истинската. Чувствам пръстите, които ме галят като свирене по най-съкровените ми струни, а дори най-слабият повей на вятъра чувствам като любене. Дори сега усещам как ме галиш с дъх и аромат, толкова е чувствителна тази кожа, но достигне ли се до прага на болката, тя се самоизключва и преминавам в режим на нормални усещания. Знаеш ли, гола съм. Гола съм и сега. Аз не обличам дрехи. Тялото ми излъчва облеклото си. Покривам се само със светлина. Тя не дразни плътта ми, а и бързо мога да сменям и да избирам най-подходящите дрехи измежду милиони. Хигиената е също много по-висока, отколкото с дрехи от плат, защото светлинната защита не допуска никакви микроорганизми или отпадъчни химически продукти. Нося гардероба се в порите. Най-богатия, поставих си го в изкуствената си кожа месеци след като свикнах с нея. Мога да излъчвам хлад или топлина. Мога със светлината да гъделичкам, да предизвикам вибрация по кожата на събеседника си. Мога да правя същото и с ароматите си, които пък имплантирах след гардероба. Стига да поискам, мога да контролирам миризмата си, но оставям това да правят чувствата ми. Те не лъжат, а се стремят към прекрасното, към най-приятното и за мен, и за този, от когото очаквам също да ми създаде приятно изживяване. Мога и да отблъсквам с мирис. Стига да пожелая. Мога и да уплаша някого. Не ми е трудно да се размириша на гневен звяр, на самата световна агресия. Някои ги възбужда. Следват венецът от тръни и цветята. Те са ми най-скъпото украшение, скъпо в смисъл, че ги обичам, а ги обичам, защото отговарят на същността ми. Иначе не ми струваха много, на една десета от данъка, който плащах, за да помня, отговаря цената им. Казах ти, понякога и на мен самата ми се иска да забравя. Не съм в състояние да отделя живота от професията си. Играя в живота, живея в играта. И сега не знам актрисата ли съм или героинята си. Героинята ли контролира актрисата, или актрисата – героинята. Коя без другата ще е незавършена? Може ли изобщо да я има едната, ако я няма другата? Такива ми минават... И сега внимавай, ще ти го разкажа за друго, но от разказа ми ще разбереш какво ме прави способна да съм твоя Цербер. Като една много, много желана, опасно желана жена, трябваше да си поставя и този имплант – усмихна се малко тъжно и още по-тъжно продължи: – Импланта „Двата обръча“. Мисля си, че много хубавици са се раждали с дарба, подобна на лукса, който ти осигурява имплантът „двата обръча“. Единият пази от страстта, а другия тя да не си отиде...
Изкиска се и продължи:
– „Двата обръча“ е технология, която само усилва ефекта от природната дарба. По-тесният обръч, вътрешният, по мое желание се сключва около мен. Като силово поле е. Истинска невидима стена. Няма начин през нея да бъда наранена физически или дори докосната, ако не го разреша. Най-сигурната защита, измислена някога. При цялата ми изкусителна външност, каквито и разрушителни страсти да предизвикам, няма от какво да се опасявам. Мога да тръгна по улиците на Съществуващите в най-сексуално предизвикателния външен вид, в най-опасните часове, без да има от какво да се обезпокоя. Силовото поле спира дори изстрел с лазер, а какво да говорим за опияненото тяло на някой побъркан самец. „Външният обръч“ е на малко по-различен принцип. Той увеличава усещането от онзи сексапил и онази харизма, която и без друго имам, на излъчването ми, на всичко останало, с което въздействам на мъжете. Безопасен е за такъв, който не чувства нищо към мен. Или пък е достатъчно силен, а такъв не съм срещала, че да превъзмогне чувството си към мен, особено когато това, което чувства, е многократно усилено от „външния обръч“. Неистова борба със себе си е да се отдалечиш от мен, когато съм включила този обръч. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече ме желаеш. До полуда желаеш, обикваш и мразиш. Обсебвам те, все едно съм в теб и отвътре те милвам, любовно докосвам. Възбуждам те до сетна фибра, играя си с всяка твоя мозъчна клетка. Всички аромати те дразнят, защото искаш да си спомниш моя. Светлината те дразни, защото тя ти открива гледка, в която отсъствам, но която с всичко ти напомня за мен. Всички звуци те дразнят, защото под тях чезне ехото на моя глас, но не преставаш да го улавяш. Толкова силно започваш да ме желаеш, че предпочиташ смърт пред живот, в който ме няма. Лудост е някаква. На която не издържаш, несъзнателно започваш да се връщаш. Дори когато мислиш, че се отдалечаваш, стъпките ти сами изписват кръг и те водят при мен. За да облекчат болката ти...
Започна да се смее демонично:
– С тези два обръча добре наредих някои от нахалните си ухажори. Държах ги между двата. Не могат да ме имат, не могат да ме нямат. Сами си бяха виновни. Нямаха такт, нямаха финес. Иначе съм нежно сърце, обичливо. Чувствена кожа съм и не се отдавам трудно, но усетя ли, че някой не търпи отказ, ставам наистина раздразнителна. Все пак желанието и волята на една жена трябва да са фактор в интимния контакт, а някои мъже и до днес го пренебрегват. Живеят с мисълта, че достатъчно е тяхното желание и тяхната воля, за да имат кукличката. Е, не съм съгласна и го доказах на по-напористите. А един държах два месеца между двата кръга. Не приличаше на човек, мислех накрая даже да го съжаля и да отворя „тесния обръч“, но ако го бях сторила, дори при изключен външен нямаше да може никога да ме напусне. То и след това вече не беше същият като преди. При изключен външен обръч се държеше все едно още е в плен. Отслабна и долната му челюст висна, очите му станаха големи и огнени. Стана мълчалив, като изгубил дар слово, и доколкото знам се е спасявал само със синтетични наркотици. Какво? Жестока ли съм? А милостиво ли е да се мачка женската воля и да не се изисква от нея желание? А и това, което сторих с него, макар и без импланти правят много жени. При това от самоцелна жестокост, а не като наказание. Не допускат някого до себе си, в същото време се държат тъй лъстиво, проявяват такова внимание, непрестанно търсят по най-различни поводи своя „приятел“, своята жертва, само и само тя да не се отдалечи от тях. По един различен начин се е случило и с теб. Само че „двата обръча“ за теб са били две жени. Хартиената Аня е била вътрешният обръч около Изкушение, заради Хартиената Аня не е можело да докоснеш Изкушение. Изкушение е била външният около Хартиената Аня, чувството ти към Изкушение те е задържало при Хартиената Аня.
Сизиф се опита да каже нещо, но Радост не му даде възможност.
– Но да се върнем на мен. Присадих си и устройство, с което сканирам последните любовни впечатления на един мъж и мога да насложа върху своите черти тези, които най-силно са го впечатлили от последната му или настоящата му любима. Мимики, част от ухание, част от присъствие, поглед, нотки от гласа, стойка, типични думи, харизма. Така мога да бъда утехата и поредното предизвикателство за всеки. За мен промяната настъпва несъзнателно. Аз съм, но украсена с още една или няколко черти, в които мъжът е бил влюбен. Аз съм, но и част от бивша любима, неразлюбена и непрежалена. Нищо чудно в мен да усещаш по малко и от Хартиената и Изкушение. Не желая това, то се случва. Присадих си и „очи за душата“, включа ли се на режима им, не виждам плът, а онова, което е по нея. Не точно „душата“, а усещанията. Виждам ги като тяло и не винаги притежаващите видимо красиво тяло го изпълват с красиви усещания и обратно. Присадих си и „домашна любимка“ – диво усещане, което драска, съска или се гали, а аз трябва да бъда нежна към него и чрез него съм нежна към самата себе си...
Въздъхна, попита го с поглед дали го е отегчила и продължи:
– Сигурна съм, че съм умряла по време на някоя от операциите си. Не знам само на коя от всички тях. Направила съм си близо двеста. Някоя от тях е била по-тежка, отколкото някой е предполагал. Събудила съм се, дишала съм, кръвообращението ми е било нормално, всички физиологически характеристики прекрасни, а аз дори не съм се съмнявала, че с мен е настъпила промяната. Трябваше ми време да я осъзная. Гледах свои записи. Все изпитвах странното усещане. За разстояние между мен и нея. Не между актрисата и героинята, а онази предишната и тази, в която се бях превърнала. Не имплантите, не. Не кожата сама по себе си, нито гардероба в нея. Всичко заедно може би или нещо съвсем различно, което нямам как да нарека. И не ми помогнаха да разбера всички тези книги, които сега са те погълнали. Аз също имам „четящи пръсти“, но не ги ползвам, както и да е. Все по-далечна чувствах другата. Не, не беше и това, че тя ще си остане дете, а аз раста. В нейните очи има желание и закачка. В моите също. Смехът ни е еднакво звънък. Усмивката и на двете ни е с едно и също очарование. И стремежите ни са идентични. Но тя не бях аз. Гледах я, както всички вие я гледате. Както по-късно гледахте и мен, без да откриете разликата между двете ни. Чувствах я така, както я чувствате. Желаех и си фантазирах, че съм тя. Нещо от усещанията ѝ бях изгубила. То беше изписано в цялото ѝ излъчване. Бях я използвала. Фалшифицирах нейните идеали от нейната плът. Нещо ме уби. Не съм сигурна какво, но ме уби. Изключвам да е любовното разочарование, което имах. Бих го издържала дори с истинско сърце. И като стана дума: той беше вторият, който забеляза смъртта ми. Хубав мъж, малко приличаше на теб, но с дълга коса. С момчешки поглед, малко наивен. Наивно беше и поведението му. Често се замисляше и имаше случаи, в които по двадесет минути търси подходящата дума, а като я намери, вече е забравил за какво е искал да я използва. Смеех му се. Любех го и с тръни, и цветя. И без тях. Сигурна съм, че дори с естествена кожа бих го почувствала така, както с изкуствената. Умееше да ме докосва под кожата. И аз не знам как го правеше. Далеч по-малко чевръст бе от най-способните ми любовници. Направо неловък. И все пак с него беше най-истинско. Две любовни връзки едновременно имах с него. На работното му място, за която той не помнеше докато почива, и в почивката му, за която не помнеше докато е на работното място. Беше един от операторите ми. Изневерявах му със самия него. И в работен режим подозираше, че имам някого и извън работното му време. И в свободния си режим подозираше, че имам някого, когато е на работа. И двамата ме ревнуваха. И от кого? Много забавно. При това в двата режима беше различен. Харесваше ми във всеки по свой начин. След време му признах всичко и дълго се смяхме. Той си плати лиценза и данъка, за да сме през цялото време заедно, макар малко да се бояхме това да не погуби магията. Е, погуби я. Стана си един и същ, по малко и от двамата, но нито един от тях в пълното му очарование. Но необяснимо защо, сега беше още по-красиво. Три години я карахме, а кога започнахме да се отчуждаваме, не разбрахме. Вероятно е станало, когато съм умряла, но нито един от двама ни не беше забелязал, че това се е случило. Известно време не снимах с него, после известно време почивах. От снимките, от него. Пътувах със симулатори и без симулатори. Обичах върховете, снежните. Без симулатори са опасни. Имах най-опитните роботи за планински водачи. Способностите им са и перфектни, но съм чувала, че въпреки това не могат да заменят склонния към грешки човек. С жив можех да си имам и някое приключение. Героинята ми го искаше, а откакто не снимах, бях повече героинята си, отколкото актрисата. Въпреки това избягвах живите. Вероятно защото вече чувствах, че не съм като тях. Когато се срещнахме с приятеля ми, с един поглед се разбрахме. Нищо не трепна у него. Макар вече да си бях монтирала „любовни вибрации“ – способни са да побъркат всеки мъж и се твърди, че са по-въздействащи дори от екстракта на фаталните жени. Гледахме се празно, почти нямахме какво да си кажем, но за разлика от друг път, когато това мълчание беше сладко и сякаш четяхме мислите си и изпитвахме чувствата си, без дори да сме се докоснали, сега беше едно скучно мълчание. Чужд го чувствах, чужда ме чувстваше. С живота ми си беше отишло и онова, което беше между нас. Тогава, доста грубо, без да съм го предизвикала, ми рече: Ти си кукла! Ти вече не си жив човек!
Стана от масата и си тръгна, а аз дори не се разплаках. Минаха седмици, а с времето се уверявах колко е прав. Можех да снимам, можех и да не снимам. Можех да бъда героинята, можех да бъда и актрисата. Можех да облека такива дрехи, че да приличам на грозен гарван. Да падна от връх. Всичко ми се струваше еднакво. Не депресия, не. Нямаше го тежкото чувство. Нямаше никакво усещане за безнадеждност. Но нямаше и за щастие. Усещането за онова щастие, на което бях способна.
Тръгнах към тунелите, за да диря ужаса. Някога, като дете, сънувах кошмари, свързани с тунелите. Веднъж, два пъти, заради самата авантюра, ги наближавах. Този път проникнах в тях. И когато ме погълнаха, разбрах, че не искам да излизам. Отдавна част от мен е живеела в подземието. Чувствах се на мястото си и продължавах към вътрешността им. Нямам представа колко се лутах, докато срещнах Танатос. Той още твърди, че не съм мъртва. Аз не съм съгласна с него и той като учен проверява дали не съм правата. Още проверява. Ако нещо ме кара да се помисля за жива, това е чувството, което имам към него. Ако мога да го нарека обич, ако нещо ми даде правото да го нарека така, никога повече няма да се усъмня в живота си. Но засега това, което изпитвам, ми прилича на една силна, много силна привързаност.
Въздъхна и продължи:
– Няма разлика между живота и смъртта. Нищо не доказва, че съм жива тук, както някога нямаше нищо, което да ми докаже, че съм мъртва. А бях.


книгата можете да намерите тук

Ромфея и Ферма за лица по книжарниците из страната


Още веднъж благодаря на Ина Лина, ето "Ферма за лица" изложена и тук, но вече до книга на съименника ми. Не съм този Стефан Кръстев. Става въпрос за съвпадение на имената. Еднакви имена имаме, но сме двама различни. До този момент знам за две негови книги:"Бодигард" и "Проклятието на златото". Да му даде Господ здраве и дълъг живот, за да напише още много и да е още по-успешен, отколкото до сега. Постепенно ще се свикне с будещото недоразумение съвпадение. До моментът другите книги, които виждам в мрежата под името Стефан Кръстев са мои.
Не мога да гарантирам къде из страната книгите ми са изложени и къде не. За това се обръщам към вас. Когато минавате покрай книжарница и разполагате с минута - две, надникнете, пишете ми ако видите "Ромфея" на Стефан Кръстев и "Ферма за лица" на Стивън Крос. Ако ви е в настроение - снимайте. Така ще мога да насочвам хора, които са се заинтересували от книгата и са от вашия район.


Свържете се с мен по фейсбук. За да сте сигурни, че съм аз, може и да е на профила Стивън Крос. 

Още едно място снимано от Ина Лина на което могат да се открият книгите ми. "Ферма за лица" и "Ромфея". 



Хубаво кътче с издания на "Монт"



събота, 10 септември 2016 г.

За книгите и живота ми

Досаден ли ставам с това, че все поствам за книгите си? Навярно. Мислите си, че талантливите автори не постъпват така? Няма как да не си го мислите, няма как. Съжалявате ме, сигурно доста от вас. Един такъв - затворил се в себе си, който от нищо друго не се вълнува, освен как да пробута книгите си. "Какво очаква, има хиляди като него, кой в България чете? Има си фейсбук, да си пише, ще го лайквам; ще му дам някой друг съвет, стига да поиска да оправи лошото си настроение; нека се примири, че не е най-значимото нещо във вселената; ще му честитя рождения ден; ще харесам снимката му с жена му и със сина му, че на тях прилича на човек; ей какъв щастливец е, ама не цени живота си, за това са му опадали зъбите и тежи четиридесет и осем килограма." И тези мисли ги има, при това са в главите на наистина приятели. За останалите съм далеч по-натрапчив, по-досаден. Знам го. Не желая да е така, но не може да бъде иначе. Ще ви разкажа нелитературно една история, историята от предишните ми съботни часове.
Аз и мъченицата, която ме търпи, че даже и обича, слизаме от Панахидата на Скобелевия парк към центъра.
Присичаме Градската градина. Спираме се за кратко край кафе-автомата на читалище "Съгласие". Чудим се дали да не пием по едно кафе на някоя от пейките.
Денят е хубав; изпълнени сме с нега. Не му трябва много на човек. Сутрешна разходка с любим човек, красив парк с панорамен изглед, малко духова музика и патриотично вълнение. Малко снимки, обичам да снимам когато е красиво. Имаме един ангажимент, да пуснем материал за Панахидата в "BG Север: Новини на часа", но кой да ти бърза, хубавите мигове в живота не са много, заслужава си да изживееш поне един от тях пълноценно. Едно кафе в това чудесно време - достатъчно е. Но има един малък проблем. Останала ни е една цигара. Решаваме да си купим някъде по пътя цигари и да си вземем по кафе от друг автомат, но очите ми се забиват в книжарница: "Приятели". И без друго се чувствам прекрасно, ако погледам и помириша малко книги ще се почувствам божествено.
Повече не ми трябва: кроткото щастие на укротения дух!
Не са в състояние да ми вгорчат вкуса дори луксозните издания на Венета Райкова на витрината. Ако има нещо по-обидно от самата пошлост, то е изискаността на привидното под която е покрита. Но това съзнавам по-късно. В моментът, който разглеждам витрината ми правят впечатление само цените. Задрасканата цена 16 или 17 лева (не помня) и промоционалната 12 и нещо си. Както и да е, на никоя от книгите не ми се спира окото. Влизам за да видя как е вътре. Оглеждам бързо, има още промо цени.
В дясно от краката на книжарката се е излегнало едно доста симпатично рошаво куче, то всъщност разкарва необяснимата сянка, която още с влизането е изпълнила душата ми.
Пак се взирам в промо цените. Хубаво е така, професионалистите могат да си го позволят и е добре за автора. В този момент през главата ми минава гордата мисъл: "Но на "Монт" промоциите са най-добри", сравнявам цената 4, 80 за "Ферма за лица" с три пъти по-скъпите дори на промоционални цени книги. И тогава ми прави впечатление, че не виждам книги на "Монт". Сменяме с Илианка тихичко няколко реплики.
Аз мисля да си излезем, но Илианка не може така, пита книжарката: "Имате ли книги на "Монт", а физиономията на книжарката, все едно бе попитана: "продава ли дрога".
Щях да попитам за "Милост за приятелите" на Силвия Томова, не забелязах и книги на "Жанет 45", както и да е. При тази физиономия ми се отщя.
Продължихме надолу, още ми си е весело, а се сещам и за кучето. Симпатяга.
Минаваме покрай "Хеликон", още един обект на който кандидатствах за работа преди година, но стигнах късно, вече бяха си намерили хора. То не остана място в Плевен, където да не съм кандидатствал за работа.
Я да проверим тук има ли от книгата ми?
Оглеждам се. Илианка първа забеляза. Книга на Силвия Кристел, една - единствена; приличаше на грешка, че изобщо е изложена книга на "Монт". И се оказа грешка.
Момичето зад щанда е много учтиво:
То: Търсите ли нещо...да ви помогна...
Илиана: Книги на издателство "Монт".
Момичето (щракайки пред компютъра пред себе си): "Егмонт"?
Илиана: Не, не..."Монт"
Момичето: Имаме много, но са на склад, ако поръчате ще ви бъдат доставени...
Успокоява ни, че няма да плащаме пътни разноски. Обяснява ни, че просто има много, много книги и не могат да бъдат изложени всички.
Илиана я попита нещо за интереса към заглавията и те ли са основен признак за излагането им? Момичето не каза точно "да", но от дългите, добре построени изречения (хубаво е да чуеш млад човек с богат речник; красива мелодия) може да се извлече нещо като потвърждение, че "да", зависи от интереса. Но като цяло момичето не беше убедено в това, което казва.
И как да е?!
Кой да е?!
Човек трябва да е много, много тъп, че да повярва, че читателския интерес е основен признак за излагане...
Кой да надникне в склада, че погледа му да бъде превлечен от корицата? Да вземе книгата, да я разгърне...
Освен това погледа ми попадна и на такива имена, които са на пазара от неотдавна. Вярно издадени от динозаврите, чиито книги бяха изложени навсякъде из книжарниците и са излагани из всички книжарници и "Лафка", но не съм останал с впечатление, поне от това, което виждам в мрежата, че техните книги са от най-търсените. И мога да изброя поне десет имена на автори, които сами се наричат "ъндъграунд", но читателския интерес към тях е забележим.
И да! И тук не забелязах "Милост за приятелите" на Силвия Томова, а книгата е издадена не от кой да е, а "Жанет 45".
Момичето пак учтиво, даже мило обяснява, че можем да си поръчаме книгите, които ни вълнуват. Намерила е заглавията: "Ромфея" и "Ферма за лица", имат ги на склад.
Чак ми иде да си ги поръчам, но няма никакъв смисъл, ако е за поръчка аз мога да си ги поръчам и от сайта им в интернет. Още по-добре направо от сайта на "Монт", там "Ферма за лица" е по 4, 80.
Излизаме, стигаме до военно-историческия, там се сещаме за кафето. Нямаше и да се сетим, но вече бях изпушил и последната цигари и ми се пушеше пак.
Никога няма да ги откажа. Цигарите са за паметта ми, нещо каквото е разделителя за книгата.
Напомнят ми до коя страница съм стигнал. Връщаме се малко назад. Точно срещу книжарницата има един нон-стоп с два кафе автомата отпред (наистина, не го правя заради хипертекстуалната ирония с "малка спретната къщурка) и докато си пием кафето решаваме да идем и до книжарница Мол-Панорама Сиела. Там преди време пак питахме за "Ромфея", че не я видяхме по стелажите, но поне имаше книги на "Монт" и като проявихме интерес веднага извадиха две бройки, а книжарят - много печен - ми предложи да напиша автограф за читателите.
Както и да е, отказахме се.
Не, че сме наивни и не знаем нищо за живота, но нали "мъдрия винаги търси причината в себе си". Все се надявах да правя някаква генерална грешка, която да я открия, да поправя, за да се подобрят нещата.
Допихме вече кафето, когато си спомних, че към "Ферма за лица" има всъщност подчертан интерес. Получих мейл от "Монт", книгата за кратко беше надскочила и всички продажби на "Ромфея", а все пак "Ромфея" започна с Коледен панаир на книгата и 10 продадени книги...
В този момент интересът (който е факт) не ме окуражава. Напротив - обърква ме. Защото той пак се отрича. Защото няма друго обяснение (официално обяснение) освен липса на интерес за да не е книгата по книжарските стелажи.
Публичността си има своите закони. Пазарът, колкото и да е изкривен - също.
Както вече е ясно и едното, и другото може да се контролира.
"Монт" издават книги към които определено се проявява интерес! Обратната теза НЕ ОТГОВАРЯ на истината!
И не само "Монт", има и други, че дори и самиздати.
По-уважаваните от повече от приятелите си автори - имат вариант - пълнят залите и чрез обкръжението си побеждават статуквото. Винаги имат и някакво друго качество, освен литературното. Най-малкото: по-добри приятели са, отколкото съм аз. Най-малкото по-интересни или по-уважавани хора.
По-добрите в работа в екип, в клубните взаимоотношения - също. Един друг се крепят. Не, че е живот, още по-малко пък творчески, но имат някакъв стимул.
Моят единствен е: борбата за живот. Защото спра ли да пиша - полудавам. Полудея ли, умирам като куче.
"Ти си пиши! Има кой да те чете!" - някой вече си мисли да го напише, а ако го напише значи не е прочел отегчително дългия статус до край. Това вече ще покаже искреността му.
Всъщност, последното от което се нуждая сега е подобно съчувствие. Написах всичко това, защото е истина, а то обяснява защо статусите ми са все свързани с книгите ми.
Нямам избор! Разбирате ли? Сам съм си досаден, много досаден. Прималява ми понякога от самодосадност при някои от публикациите, които трябва да пускам. Иначе се погубвам!
Друго е лошо, много по-лошо.
Човек търси в книгите и истина, а книжния пазар започва с една голяма лъжа.
И естествено е, че много читатели са огорчени от лъжата.
След време ще мисля над тези въпроси. По-точно ще създам проблематиката им в някой следващ от фантастичните си светове.
Сега ще помоля:
1. Не ме познаваш лично.
2. Нямаш интерес към художествената проза.
Ако не отговаряш на едно от двете условия, умолявам те, блокирай ме. Защото иначе ще го направя аз.
Не искам да досаждам никому, а е неизбежно, защото както вече подчертах - за мен е борба за живот.
Не искам и да се чувствам досаден за някого, защото го изживявам зле.
Ако не ме познаваш лично и нямаш интерес към художествената проза нямаме никакви допирни точки. И колкото ти досаждам, толкова понякога ми досаждаш. Не, че го прочете докрай, но написах го.















неделя, 21 август 2016 г.

Кратък коментар и кратък откъс от Ферма за лица

Така се "лекуват" непокорните в Платония (глобална тоталитарна държава), склонните към престъпление; към несвойствено за идеалния ред, мислена; индивидуалност, която пазара не предлага и не е сметнала като необходима за обществото; психари, непризнати поети и т.н. Редно е да отбележа, че тази част от текста съм писал 2010, после съм преработвал, но не ми направи впечатление очевидното, че първата стъпка в насоката е вече направена. Та помислите си ще бъдете ли част от тази "здравна" реформа. Аз няма да бъда! Но да пусна откъсчето:

"– Еликсирът на опрощението, какво е това?
– Медикамент. Нека си кажем истината – наркотик. Предизвиква блажено състояние, гарантира спокоен сън, добро разположение на духа. Наричат го освен „еликсирът на опрощението“ и „екстрактът на щастието“. Уникален за всекиго. ДНК-то разпознава една-единствена комбинация - инжектираната му при приемането му за лечение, към която придобива зависимост. Всяка от уникалните комбинации се съхранява в медицинския център при най-високо ниво на секретност. Няма начин да се създаде или да се набави на черния пазар. Останалите организмът отхвърля, без да имат никакво въздействие. Когато болният покаже, че състоянието му е стабилно, тоест когато съзнава желанието си да извърши рецидив на престъпната си проява, но не е в състояние да го направи, се освобождава от клиниката. ТОГАВА СРЕЩУ ПРЪСТОВ ОТПЕЧАТЪК МОЖЕ ДА ПОЛУЧАВА ДОЗАТА СИ ОТ ВСЕКИ УЛИЧЕН АВТОМАТ В ПЛАТОНИЯ.
– Но защо трябва да изпитва желание към престъпление?
– За да осъзнава, че в него е злото и само лечението го прави добър.
– И има ли резултат?
– Повярвай ми, излекуваните са напълно безобидни. При това не са съвсем нещастни. Напротив: чувстват се щастливи в очакване на дозата си и блажени от получаването й. Медикаментът не уврежда органи, не води до замъгляване и загуба на съзнанието, до падане на задръжки. Освобождава въображението, но не и по такъв начин, че игрите му да доведат до риск.
– Но е окован в безсилието на желанията си.
– Точно така. Склонните към творчество престъпници след лечение не нарушават закона, но и не творят.
– А обичат ли?

петък, 12 август 2016 г.

Репортажи от Платония: Поздрави от никъде!


В опознаване на подредбата на живота изтича не един живот. Условията, с които се съобразяваме са повече, отколкото имаме свободата да нарушим.


Където й да си, животът ти е невъзможен, ако е изцяло зависим от правилата и нормите на една глобална държава, в която не си избрал да се раждаш. Само осъденият на смърт и може би влюбения до безумие изживяват една-две минути истински.

Отмяната на смъртното наказание НЕ Е ХУМАНИЗЪМ, а завист към осъдения. Защото със смъртната присъда до сега, всички общества са го признавали за официално свободен от всичките си закони.

четвъртък, 11 август 2016 г.


В градежа на всяко общество винаги ще има архитекти, винаги ще има и строители - майстори и общи работници, чистачи и пазачи, а колкото е по-високо обществото, в своите ценности, в своите постижения, все повече ще са и алпинистите. И всичко това е нормално.
На някого може да му тежи, но свиква се, а и така е справедливо.
Но не е нормално, нито справедливо, че в градежа на всяко общество (до сега) има хора-тухли и хора - хоросан; хора, чиято кръв е пролята за да се направи от нея лепило (тъй необходимо за строежа) и хора захвърлени с боклуците, заради това, че са превърнати в материал, който и без друго иде в повече.
Не е нормално, нито справедливо, че още се гради по старо суеверие; при градежа на всяко общество се зазиждат души на убити с камъни от тълпата - нарочени са престъпници, а на другия ден, заради вградената им сянка да бъдат възпявани като герои. А бродещият им призрак да поддържа страха.
Не е нормално, нито справедливо да се прогонват уж ненужните от строежа, от който няма излизане - лабиринт е и в лутането си те винаги стигат до едно и също място - при машините, които ги превръщат в тухли, хоросан, лепило.
Не е нормално, нито справедливо зад анонимното лице на инвеститора да се крият малцина, а в същото време да се говори, че този строеж е на всички.

Колкото по-величествена е една такава сграда, толкова повече ще са болките и страданията в нея.
Колкото по-величествена е една такава сграда, толкова повече хора, с религиозен патос ще се прекланят пред нея - пред огромният мрачен кумир на своето страдание.

Това е Платония.

сряда, 10 август 2016 г.

Ферма за лица, в Топ Книгите


Много приятна изненада от "Монт", напоследък пускам достатъчно цитати и от "Ферма за лица" и от следващите от поредицата "Репортажи от Платония", за да си имат приятелите ми някаква бегла представа за какво иде реч. Бегла, защото с това показвам само сила на фразата, но по-важното е сюжета и по-интересното. Въпреки това мисля, че вече сте наясно, че развлечението, което ще ви предложа на тази цена - 4,80 лв. определено си заслужава.
Какво още има освен силни фрази - гарантирана оригиналност, много провокации за размисъл при това по теми, които засягат всеки.
Книгата е симбиоза между антиутопия и съдебна драма.
По-странното - много еротика, а много философия.
Ако съжалявате след прочитането й, ще изгорите с цели 4,80, :-ако обаче се окаже, че не преувеличавам, няма да пропуснете едно удоволствие, което гарантирам ви - няма да забравите скоро.

Книгата в сайтът на елетронната книжарница Топ Книгите

За Платония и Репортажи от Платония

Мечтателят е само част от композицията (на държавата б.а.), той е началото й, а края й е разрухата”

Идеалът престава да е идеал, когато се реализира. Не се ли развие, за да остави нещо извън нашите възможности и стремежа ни към него да продължи, то тогава той се извращава. Копнежите изчезват. Живата вода се превръща в блато, принципите ни в затвор. Трепетните разуми, в които някога е пробляснала за първи път Искрата, озарила пътеките ни за да издигнем Кулата на мечтания свят са изхвърлени от същата кула в пропастта на забравеното и вече ненужното, а в нея царува вечния тъмничар.

Най-светлите помисли водят до най-мрачния свят.


Идеалите свършиха вчера, заменихме ги с консумация. Днес обработваме стари идеали, генетично ги модефицираме, отглеждаме в инкубатори, храним с химия, всевъзможни антидепресанти; забравили, че тези идеали са били някога чудовища и дракони, химери и ангели на разрушението, с които сме воювали; които са заплождали разума и душата ни и тя с болка и кръв ги е раждала. Пожари е изхвърляла вместо плацента из бойни полета и овъглени села, но са ни утешавали дълбините на бъдещето, примамливи като небесната синева, в която сме вярвали, че се намира Божий престол.


Консумацията дори на идеали се превърна в единствения идеал. И пак консумираме идеала за съвършена държава, макар да се напатихме от такива; превръщаме света в театрална сцена, на която поставяме нова, нова, нова версия на “Държавата” на измъчения вече от безбройните изопачения Платон.

И пак ще въздигнем поредното мнимо съвършенство, поредното измамено в своята справедливост общество. Вече с билионите му технологични джаджи, с електронното споделяне на всеобщия сън, със съдилищата му – разбира се. С черните овци – не може без тях.



Един извратен идеал – едно извратено общество. А личността?
Като най-малката обществена клетка, разбира се и тя ще е изкривена.
Ще търси в първичните си нагони – силата.
В Искрата на виталната си същност – обяснението.
В умопомрачението – бунтовното си несъгласие срещу глобалния идиотизъм.

Държавата на бъдещето – Платония. Единствената на планетата, без войни, с контролирана престъпност, достигнала прага на технологичното безсмъртие, държава на привидните свободи, в които може да се продава и да се купува всичко, в която реда не изглежда железен, но е устойчив, в която няма “грозни картинки” и хората са позитивни. В която обществото е изградено от хора, които си знаят мястото. Която е с толкова развити технологии, а битието на хората тъй сляло се с рационалния свят на технологиите, че прилича на пропагадните блянове на неолиберален тюфлек\

Какво ще е личността? Не знам, предполагам...


Ферма за лица” е първият роман от поредицата: “Репортажи на Платония”. Героите ми ще бъдат обезличени, зомбирани, наивни, масови, но и ще вършат дребните си нарушения и големи престъпления – ще се влюбват, ще обикват истински, ще страдат, ще убиват, ще се самоубиват, ще бягат от закона и защитават закона, ще творят и ще се откриват в изкуството, ще полудяват. Ще се борят със системата – съзнателно и несъзнателно, но дори победени ще печелят често моралната победа, защото дори и в един – единствен миг ще бъдат свободни. Ще прегрешават и ще вършат низости, ще бъдат жалки, но в низостта си възвисени. Ще се предават – разбира се. Ще се спасяват и ще се укриват. Няма да са ясно защо, но чувството им ще ги води. Към онзи решителен момент, в който изначалната Искра на живота им ще озари необозримия смисъл на всичко.

Каквото е в Платония, такава винаги си е била човешката душа, а това е нейната история. 


понеделник, 25 юли 2016 г.

Стивън Крос: За любовта

"Не се заблуждавай, приятелю. Аз съм това, което съм. Ти си това, което си. Любовта не може всичко, не знам дали изобщо има такова божество, каквото искаме да има и наричаме любов, но ако има...И то може всичко, то тогава не можем и не бива да искаме всичко, а още по-малко то да ни дава всичко, което поискаме."

сряда, 20 юли 2016 г.

За безработните, без утопия

"- Щом е толкова уредено, защо имате безработни?
- Обществото ни е машина, а всяка машина има нужда от резервни части.
- Колкото по-калпава е една машина, толкова повече резервни части й трябват. И никога не й стигат.

А колкото повече резервни части има на склад, толкова повече се губят или захвърлят."

Стивън Крос

понеделник, 13 юни 2016 г.

Архив: 13 Липен (Изок) 2016


Сега, когато пиша ръкописно, всяка буквичка е написана специално за този текст - единствена е, уникална. Няма да се повтори.
Уникална е като човек, като душа, като този миг - тя е негова следа.
И ако в този текст аз говоря и размишлявам за тази уникалност, то в другите не го правя; не размишлявам и не говоря за тази уникалност, но дълбоко в себе си я чувствам и се стремя да извадя от себе си най-красивото, понеже каквото и да направя то няма да се повтори.
Втори шанс няма да има.
Пропилявам го в мига на изживяването, а това е очарованието на самия живот.
В ръкописното писане са всичките чувства.

Стефан Кръстев, подпис (не се чете)                           13 Липен (Изок) 2016

неделя, 12 юни 2016 г.

Прокълнати ръце

Разказът е антиутопия, написан 07.04.2008. Днес образователният ни министър е казал по радиото, че сериозно обмисля възможността да се изхвърли изучаването на ръкописно писане в училищата, че било "губене на време"...

Прокълнати ръце

Калиграфията не е заразна. Заблуждавал съм се за болестта. Прочетох напоследък всичко за нея. Касае се за психическо заболяване представляващо голяма обществена опасност. От деца знаем за нея, симптомите изучаваме още в началото на учебното ни развитие. Сърбежи на пръстите, желание за рисуване на букви. Сърцебиене, топли и студени вълни. В случаи екзалтация и опиянение. Причините за болестта са все още неустановени. Има различни научни хипотези. Вероятно се отнася за рецидив от миналото. Цели епохи се е налагало да се пише на ръка, а това е оказвало своето влияние върху разделението на езиците. Будило е конфронтация и неразбирателство. Неясни букви са съсипвали животи, дори са предизвиквали войни. Дълго след стандартните електронни шрифтове е продължавало да се пише на ръка. Пръстите на калиграфите са се изкривявали, гръбначния стълб, нанасяло е поражения на очите и на психиката. 

Дълго не е било приемано като болест, а като ексцентрична проява, която дори е будила симпатии. 

Изписаните ръкописно букви разкриват голяма част от характера, заложеното в теб. Разкриват силна емоция, което някога дори се е харесвало, но бурни са били времената, задръжките не особено големи. Отявления ексхибиционизъм се е приемал като нещо нормално. Постепенно тези перверзни прояви започнали да будят насмешка, да предизвикват вражди и обяснимо е, защото да показваш така явно чувства залегнали в теб е един вид, да ги налагаш над другия. 

Доста изследвания са направени докато се докаже, че все пак калиграфията, за разлика от предишни векове когато ги е нямало стандартните електронни шрифтове, вече е напълно излишна и да се пише на ръка е болест.

Всички знаем това. Малцина сме наясно, че не е заразна. 
Само засегнатите от нея. 

В началото е шока и желанието. Срамуваш се от себе си. Криеш се, разбира се и се бориш със себе си. 

Толкова палави изглеждат буквичките. Като танцуващи момичета са, някои са с балони в ръце, други са разтворили бедра, вдигнали ръце. Стъпят леко на пръсти, разкъсват смисъла който изказват. Текстът се превръща в красота. Престава да бъде себе си. Лудост е, безумие е. Гледаш ги и не вярваш, а после бързо омръзват. Пренареждаш буквите. Гледаш друг танц върху монитора, ако си направиш труда да ги изчетеш, а в това емоционално състояние е почти невъзможно, смисъл едва ли ще откриеш. Блъскаш клавишите, пръстите ти летят, лудуват. Сякаш свириш на пияно, като древните музиканти. Симфонии изпълват гърдите ти. Знаете ли какво видях в това състояние. Ще ви опиша, беше летен ден. Знойно пладне. Видях фонтани. А в тях заиграли дъги. Трепетни, разпадащи се. Искаше ми се да ги нарисувам. С букви да ги нарисувам. Точно това желание изпитах. Дори не осъзнах веднага пристъпа на калиграфия. Едва след като започнаха сърбежите по показалеца и средния пръст. Бях ужасен. Помислих си, че е от умората. Невъзможно беше да ми се случва. Откъде да се заразя! Все още си мислех, че е заразна. Все още си мислех. Засмях се, помислих си, че е от умората. Уплашен бях, няколко дни съм бил подтиснат, а после е отминало. Припомних си едва на следващата криза. Реших да потърся медицинска помощ, но осъзнах, че това е отчаяния краен вариант. 

Калиграфията не може да бъде спряна по друг начин освен да се отстрани навреме болния орган. Ръцете. 
Не желаех това да се случи, макар да ми беше ясно, че така болестта може да обхване цялото ми тяло и да ме изпратят в колония. 
Там хората не живеят много. Мизерно е съществуването, лудостта предизвикана от заболяването ги прави агресивни, живеят като първобитни племена. Водят войни, избиват се с тояги и прашки. Гледал съм научно – популярни филми. 

Колониите са един умален модел на човечеството страдащо от калиграфия. Във филмите са показани ясно последиците от разширеното разпространение на болестта. Ръкописът позволява да се ваят букви които съживяват мъртвите езици. И днес имаме различни езици, нямам представа колко са, навярно стотици, такива на каквито може да се произнесе сентенция за да предаде важност на изказване или да създаде интелигентен микроклимат в разговор, но тези езици са едни летаргични, мързеливи зверове, праисторически и далеч от реалния живот. Забавни са, но като играчка. Част от звуците им нямат стандартни електронни букви, но на островните колонии ги откриват. Ръката излиза от закона. Рисува буквата, на пръв поглед, нищо особено, но тези зверове се пробуждат. Започват войната си с официалния език който в крайна сметка е съгласието и мира на човечеството. 
В по-стари източници за заболяването, прочетох, че тази опасност е силно преувеличена. Мъртвите езици просто са излезли от употреба като ненужни и няколко знака не са в състояние да ги възкресят, защото може да се намерят и заместители сред богатия набор от неизползвани електронни знаци. Реалната опасност от калиграфията е, събличането на нрава. 

Перверзното показване на себе си, самоизтъкването на своята природа. Което е агресивна проява, а агресията поражда агресия. 
Доста научни дискусии имаше още. Споменаваше се, че освен всичко е проява на мазохизъм и поведение разкриващо мания за самоунищожение. Някои го определяха като изкуство, а като всяко изкуство в основата му има хормонален дисбаланс. В съвременните изкуства, този дисбаланс строго се контролира, но е скъп бизнес. Позволяват си го само формираните отдавна големи производители на звезди, създадените от тях звезди или забогателите по друг начин. Свободното изкуство е в повечето случаи безобидна мания, към която би трябвало да спада и калиграфията, ако не нанасяше такива поражения на организма и ако не е била тъй разпространена в миналото. 
В едно всички изследователи на калиграфията бяха единодушни. Болестта причиняваше големи поражения. Единственият начин за справяне с нея беше преждевременното й спиране чрез ампутацията на поразените крайници. 


Увлечен в изучаването й не забелязах кога кризите й са отминали. Искаше ми се да напиша книга, доста смело и странно хрумване. За болестта, за себе си. Със стандартни букви да я напиша. За забавление да я напиша. Книга за щастието и самотността. Без да я показвам, разбира се. За това нямаше да ми ампутират ръцете, но и без друго се чувствам изолиран, по-изолиран ще съм от всякога. Желанието бързо се стопи. Буквите по екрана, приличаха на зяпнали и опулени маски. Разсейваха ме. Някакво тягостно чувство създаваха. Няколко пъти започнах и няколко пъти спирах и изтривах всичко. 
После я срещнах. Не знам дали ще ме разберете. Изглежда заради походката й, приличаше на изрисувана с ръкописни букви. Висока, стройна, малки гърди. Черепът й идеален, представих си я с коси като жените от отминалото столетие. С руси и блестящи коси си я представих, с черни къдрави, с червени и прошарени. Очите й зад тъмни очила. Исках да видя изписаното зад тях. Очаквах ръкописни букви. Прочетох ги в усмивката й, толкова загадъчна беше, толкова нестандартна. Да се усмихваш така трябва да бъде наредено сред углавните престъпления. Казах й го, весело се засмя. И смехът й на ръкописен напомняше. А нощта беше прекрасна. Скучаеше и без друго и си мислех, че сексуалната ни игра нито ще се повтори, нито означава нещо. Така си е мислила и тя, но започнахме да се срещаме. Не много често, защото ангажиментите ни пречеха. Мислех я непрестанно. Мислеше ме непрестанно. Обеща ми някой ден да си пусне коса. Мечтаеше на глас. Говореше за дълги отпуски, за почивки сред островите и тогава ще си пусне коса за да видим и двамата какъв цвят има. 
„Ще се разхождам като дивачка.”-смееше се-„Понякога мразя това време.”
На няколко пъти се съгласихме да се разделим, но не се получаваше. Двамата почти едновременно нарушавахме уговорката си. Уверихме се, че не можем един без друг. Обичахме музеите и руините. Гледахме филми за древността. За калиграфията не смеех и дума да обеля, но на няколко пъти тя спомена. Съмняваше се, че е точно болест. 
Било е просто мислене на глас. Мигновена емоция и добре, че така се оказа, иначе не знам докъде щеше да ни доведе безумието ни.
Около седмица не бяхме се виждали. Мъркаше като коте по телефона. Сладка ми беше. 
И тъй я желаех, че трезвата ми мисъл ме е напуснала. Взех един лист. Без изобщо да се боря с порива, четири часа отделих за да напиша разкривено:
„Обичам те!”
Мислех, че ще е разкошен подарък за тази романтичка. Сгрешил съм, за щастие. Шокирана беше. Крещеше. 
После плака. Падна в краката ми. Държеше без страх от зараза поразените ми от болестта ръце. Молеше ме, молеше ме да потърся медицинска помощ.
Направих го. Ампутираха ми ръцете. 
Галя я с протези. Щастливи сме. 

Follow by Email