събота, 17 ноември 2012 г.

Отрезвително

- Писател ли си? – попита гласът.
- Не.-отвърнах. 
Тъмно беше, гласът идеше някъде от дъното, можех да съдя по него, че е едър сърдит на много неща чичко. Очаквах да ми чете морал. 
-Художник ли си? 
- Не.
-Да не си гей?
- Не! Не съм гей!
-Жалко, значи си обикновен пияница. 
Вбеси ме, но се засмях. Нямаше позиция да ме критикува след като и той беше тук, но в крайна сметка, не казваше нещо невярно. 
-На колко си години?
-На двадесет и три. 
-Имаш ли си гадже?
-Да.
-Защо не я зарежеш?
-Ще го направя.
-Заслужава ли си?
-Кое?
-Много загубено момче си. Да знаеш. Обърка ме и аз забравих какво те питах дали си заслужава.
Да живееш и пиеш? Да мреш и обичаш? Слушай, малко извънземно. Чух какво си говореха когато те донесоха. Отървал си се на косъм. Седем часа си бил в кома. Намерили са те до храстите по тъмната уличка покрай таксиметровата пиаца. Изобщо не пада светлина там. Такива като теб са разбили всички лампи. Едва са те забелязали. Бил си в локва от субстанция с неизяснен произход, вероятно нещо от твоята планета. Нямал си ни документи, ни…Само гащите дето не ти били свалени. Седем часа си бил мъртъв. Мъртъв! Буквално.
-Моля ви, не сте в позиция…
-Да, ама мога да крещя. А ти си мишка. Аз пия и се бия. Респектирам и когато съм трезвен.
-Моля ви…
-Глава ли те боли. Сигурно нямаш работа, а?
-Аз. Пари не ми липсват. 
-Гледай го ти. Какви ги вършиш?
-Исках да кажа, че работа си имам. И уча. 
-И просто пиеш. 
-Ами да. Да си призная.
-С приятели ли беше?
-Не сам. Не разбрахте ли, че най-вероятно съм алкохолик като вас. 
-Пикльо си ти. Не алкохолик. И аз не съм алкохолик, аз преминах всички фази. Сега съм нещо различно. Духовно пречистен съм. Алкохолът вече не ме изгаря, нито ражда терзания. Не пробужда надежди и не залъгва с истини. Не кара кръвта да играе, нито буди любовни намерение. Не пее и не се бие както преди. Не се държи като животно когато е надникнал твърде дълбоко с човешкото за да може да го понесе такова каквото го вижда. Има една крачка в страни, която прави само времето. Която не можеш да извършиш без него, не можеш да го застигнеш и превариш когато то е пред теб….
-Писател ли сте?-зададох му неговият въпрос.
-Не.
-Художник?
-Не. И гей не съм. Вече не съм и обикновен пияница. Но ти си и само младостта те прави да изглеждаш различен, но…Веднъж видях човек от високопланинско село, той беше спечелил по една телевизионна игра. Облекли го бяха в костюм за не знам си колко, контешки, последен вик на модата. Някакъв откачен италиански дизайнер го беше правил. Изтънчен и едновременно тежкарски. Стилов и нестандартен. Вишняв костюм. И златна верижка на ръката му бяха сложили. Златна верижка с камъни. Също на една от водещите бижутерийни къщи в света, изработката. Около него мис това си, мис онова си, мис не знам си що. Камерата го снима. Момичетата се усмихват, дрехата се усмихва, верижката се усмихва…Той също, но различно от всичко това. Обвивката видимо го е променила, но не чак толкова, че да не се забелязва, че това е един обикновен възрастен човек от село. Чувства се неудобно, адски неудобно във въплъщението си. Проклина се и съжалява, че е участвал в тази игра. Ругае си късмета. Брои секундите по-скоро да свърши целият този театър. Е, има и утеха. Мисли си за момента когато се върне на село и го гледат със завист в кръчмата, а той ги гледа от високо. Но сега не се чувства и не се чувства добре. Не се чувства така както изглежда. Напротив това как изглежда го кара да се чувства още по-гадно. Ето така е при теб младостта. Имаш я, с всичките и капризи и трепети, с цялата и красота, награда която си заслужил и не си заслужил, просто я имаш и я приемаш стоически. Навярно чакаш да остарееш за да се хвалиш в кръчмата, че си я имал пред тези които са я забрали. Бързаш да я хвърлиш, защото не си едно с нея. Каква е причината, нямам представа и не ме интересува. Забелязвам го, ей в тази тъмница го забелязвам. Свети като крушка настроението ти. Безпричинно, ирационално, може би дълбоко заложено в гените ти или знам ли аз какво. 
-Поне махмурлука не ме прави заядлив.-опитах се да се засмея. Разстрои ме. Не, че много ми пука от обвинения, но тези мисли са ми преминавали през главата. 
-Пияница си ти. – продължи в същият дух- Само младото ти тяло те прави да изглеждаш по-различен. Само то. Но това за теб е допълнително мъчение. 
-А вие вероятно имате семейство?
-Аз съм мъртъв, детенце. Мъртъв. Съсипал съм туй онуй. Грешал съм като теб, а и повече от теб и съм си го получил. Това, че приказвам е само за да ти гоня скуката. И повечето неща си ги знаеш. Мога да млъкна ей сега, но това няма да те направи да се чувстваш по-добре. Знаеш го. И щом толкова искаш да знаеш, не нямам семейство. И ти няма да имаш, ако продължаваш така, а после ще казваш, че причината е силата на личността ти. Възможно е…
Засмя се бурно. Разсмях се и аз.
-Да-а.-още се смееше.-Не ти ли приличам на мъртъв.
-Не, в никакъв случай.
-Наистина. Не приличам. Както и да е, аз си знам най-добре. А ти чувстваш ли се жив?
-Мисля, следователно…
-Не го казвай!-кресна.
-Добре, добре.-уплашено отвърнах-По-спокойно. 
-Ясно е, че си жив. Защо се правиш, че не ме разбираш? Понякога не си ли имал усещането, че отсъстваш. Плъзга се нещо като съзнание из нещо като свят. Вървиш из площада, пренаселен е, даже пъстър. Лицата са най-различни и изразяват много. Виждаш гняв, любов, съсредоточеност пред ежедневен проблем, лекомислие, глупост, болка, отчаяние, радост. Естествени са, а ти се струват като актьорска игра. Като параван който ти е съдено да видиш, без да разбереш какво се крие зад него. Има те, а си отсъстваш. Случвало ли ти се е?
-Често.
-Ще те успокоя, на всекиго се случва. 
-Защо попита?
-И аз не знам. Говорихме си за кое изглежда живо, а не е. И обратното. За всеки случаи алкохола не е самоубийство. Самоубийството е с пистолет или бесилка, с бръснач или отрова, но не и с алкохол. Поемайки алкохола не се опитваш да умреш. Смъртта се случва между другото. Не е ли жалко?
-Все още съм жив. 
-Не се опитваш да умреш, не се опитваш и да живееш. И живота също като смъртта се случва между другото. Не е ли жалко?
-Говорете на себе си!-разгневих се вече.-В едно положение сме. Вероятно имате повече отговорности от моите. Аз изпитите си взех. С отличен ги взех. Скоро излезе първият ми разказ. Говорих с редактора на списанието, ще има още. Имам си и работа. С гаджето ми не излизаме често, а когато излизаме рядко се напивам. Тя все още е ученичка и е под родителски контрол, въпреки, че е истинска жена. Не бива да прекаляваме. Просто трябва достатъчно да порасне. 
-Страшно подреден се направи.-изсмя се – Ти си бил истински еснаф. 
- Какъв ви е проблема?
-Чувстваш се неудобно във всичко това което изброи. Като селянина в телевизионното предаване. Каза с гордост неща от които не се гордееш….
Млъкна, но не му отвърнах. Знаех, че не е завършил.
-…а трябва! – засмя се, но вече без злорадство. 
-Пушиш ли? – попита.
-Доста.
-Жалко, тук не можем да запалим. Хайде да спим. 

* * *
На сутринта когато отвориха и запалиха осветлението разбрах. 
Не се намирах в отрезвителното, а в моргата. 
Патоанатома много не се изненада. Не беше прецедент, в световната медицина, пиян пациент да мине за мъртъв. Намръщи ми се обаче. Държеше се като кондуктор който е хванал пътник без билет. И то си беше точно така. 
Държах на своето.
-Трябва да има още един жив!
-Погледни ги! Приличат ли ти на живи! На всички е направена аутопсия! 
Така беше.
Подписах се на два документа, за да бъда изписан от токсикологията. Лекарите твърдяха, че състоянието ми не е стабилно и декларирам, че сам поемам отговорността.
С нетърпение чаках да изляза навън и не спирах да се кълна, че повече няма да близна. 
Продължих да се кълна и докато вървях из улицата.
До мигът в който видях първата отворена кръчма.
И влязох в нея.



хорър и трилър фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email