Помен

Хубаво ще ги нагостя, после ще им кажа. Ще им кажа всичко. Мога и да си поплача. 
Ето ги, майка му и сестра му. Две пирамиди премигваща лой. Огромни, тежки, грозни божества, покровителки на ограниченото съществуване, сапунените опери и разширените вени. Не махленски клюкарки, а истински старейшини отсъждащи мъдростта на всяка постъпка в своята племенна общност от две и половина улици или общо двадесетина или петдесетина къщи. Не знам колко, точно. Те знаят. 
Сестра му е прошарена, майка му боядисана прилича на квачка. Като седне на тоалетната чиния сигурно снася, иначе – не. И двете страдат от задух, високо кръвно, паднали бъбреци и
космически аномалии. 
В домовете им все нещо за ремонтиране, в документите им – недоразумения, все лекарствата им объркани, а във вестника с подчертан химикал адреса на поредния екстрасенс или гадателка, които ще оправят проблемите им, стига да има кой да ги отведе до село Кучигъзово или майната му къде, но по-далече. 
Тяхното момче винаги на лице. Разбира се, понеже са болни жени, а на болните е простено и винаги се случва когато слънцето отделя вредни емисии, а правителството е обявило нови цени, те двечките през цялото време с библейски притчи, примери от житието и сериалите, с най-обикновено женско мърморене и сладкодумни ораторски фигури му напомнят, че е неудачник, живее несигурна, а е хванал с мрежа за пеперуди една съпруга от гората на която нито приказката й приказка, нито поведението й поведение за пред хора. Изложението им минава през това колко са постигнали на неговите години съпрузите им. Нищо, че сега единият е толкова пиян, че не може да излезе от дома, а другият не дотам, че да могат да го изведат от кръчмата. 
Тресат се сега от рев, а аз ще умра от отвращение от себе си, ако пролея и една сълза докато те плачат. Мислят ме за най-коравосърдечната жена, а аз за помена на съпруга си ще им сготвя най-прекрасната си гозба. Каквато дори тези митологични дебелани не са вкусили. 
Ето ги до тях приятелите му от бохемата, всички са гениални, но непризнати. Имената на всички ще бъдат учебен материал в бъдещите векове, ще им бъде отделено място колкото чаршаф в енциклопедиите, ще се носят легенди за живота им и няма да има снобски разговор на планетата и обетованата вече луна, без споменаването им, придружено от „ох”, „ах” и други възклицания. И между всички тях само той посредствен и лишен от всякакви качества. 
Как попаднал в компанията им, никой не помнеше. Той също. Шофираше им и носеше вафлички и цигари когато приберяха някой от тях в лудницата. Прибираше в къщи изгонени от жена, любовница, майка или от трите едновременно. Осигуряваше им алиби при забежки, въпреки, че никога не е ловувал, ходил на риба или играл бридж както се налагаше да твърди. 
Утешавал е и съпруги. Поне за една знам лично от приятелчето му което го помолило да направи така, че жена му да се почувства желана. Моят го сторил, а онзи всичко ми каза. Сваляше ме и не беше достатъчно трезвен, но не и достатъчно пиян за да не съзнава какви ги върши и говори. Умел беше, даже се овлажних, но го отблъснах. 
Не можех да си представя, че ще кръшкам с приятел на мъжа си. 
И каквото ми беше на сърцето, това и на устата.
Казах му защо не става. 
Той от своя страна ми разкри тънкостите на приятелството им. 
Стана ми гадно.
Не беше честно да се опитва да ме нарани така само защото го отблъснах. Имах по-високо мнение за компанията им. Помолил го – помолил. Станало. 
Защо ми го каза!
Така ли трябва?
Ако моят му е направил услуга това не е благодарност. 
Ако с нещо е засегнал интимният му живот, сам си го е искал. 
В цялата тази работа пръст нямам.
После имах вина, не намерих кураж да призная на моят глупак какви приятели има. Виждах го, че е щастлив като дете, че общува с богоподобните. А те не спираха да изтъкват посредствеността му за да подчертаят своето величие. И липсата му на вкус когато не разбере някоя от творбите им. Аз пък не разбирах никоя от тях, но както и да е. Всеки с рецепторите си. 
Колко нощи останах без него…о, не, това прилича на лигав рефрен…Обичаше ги, това е истината. И ще им нагостя. Хубаво съм сготвила. Ще има да чакат да разпилеем прахта му. Обикновена пепел съм сложила в урната. Не искаше да бъде погребан, че било подтискащо като затвор. Пепелта му трябваше да разпръснем от хълма, за да го разнесе вятъра и да остане тъй вятърничав какъвто е бил. Излъгах, че по негово настояване трябва да е след помена. Разбърках прахта в готварските подправки за да бъде изконсумиран докрай. Противно ми беше, че плътта която…обичах…не мога да избегна тази поругана дума, звучаща толкова ненаситно и лигаво…Противно ми беше, че тази плът после ще бъде изходена. Превърнала се в екскременти, но не превръщаха ли и приживе екскременти жестовете му, защото онова което ми сервира онзи доброволен рогоносец си беше негов жест, превърнат в екскременти. 
Ето я и любовницата му. Възхищавам й се. Нагла е. 
От нея ревнувах. Той правеше разлика между еротика и секс. Едното беше свързано с любовта, другото грижа за хигиената, нещо като да нашибаш нечии гръб с клони в Руска баня. Не го е казвал по този начин, но за седемнадесет години подялба на покрив се научих и да мисля като него и да отделям мислите си от неговите.
С утехата на пренебрегнатата беше секс, но с тази нагла красавица нещо повече, въпреки, че го отрече и даже си повярва когато му казах, че знам за нея. 
Направи опит да не се срещат повече, но дълго не издържа. Правих се, че не го забелязвам.
Също си намерих любовница и толкова. 
Да й издера сега, не си заслужава. Ще я нагостя с него както и правих като си затварях очите и с мълчаливото ми съгласие го имаше.
Какъв пък е този пълшок до нея. Ама, че голям нос и малки очи! Не го познавам, откъде се взе?
Струва ми се, че се усмихва леко.
Познах те.
Ти си „силата която все добро желае и все добро постига”. Ако ти смъкна гащите ще видя на задника ти три шестици. И къде ходиш, къде бродиш сатана и кой вятър те довя на нашата маса…
Тресях се цялата. Едва успях. Много трудно се удържах да не избухна в смях. Имах истеричен пристъп и нямам представа как се справих с него и никой не забеляза дори. 
Какво търси тук този непознат човек! Малко ли се храниха с него познатите! 
Вуйчо ли е? Чичо ли е?
Дрехите му не са евтини за да е бедняк който е надушил къде има храна, но беше точно така.
Едва сега сълзите ми потекоха, но ги обърсах. Пак потекоха и пак ги обърсах.
„Поне веднъж да нахраниш този който е гладен.”
И изсипах заешкото с ориз в чиниите. Добре подправено, сготвено с душа.
Истински кулинарен шедьовър. Не истеричен, а най-обикновен смях удържах в гърдите си като гледах как се облизват чинии и пръсти.
Чуха се две – три скрити в ръкави оригни, а сестра му се разхълца и не беше от плач.
Разпуснаха се колани. 
Погледи под влагата грейнаха. Раменете омекнаха. Вратовръзки и езици се развързаха. Напрежението спадна.
Започнаха традиционните приказки за покойника и непознатият както слушаше, слушаше, за да не излезе от конспирация рече:
-Хубав човек, но нямаше вкус.
С това набързо всички се съгласиха, а аз гледах в облизаните чинии. 


хорър, трилър, социална драма

хумор, сатира, разкази с неочакван край