Маските (14)


14.

В тази някогашна индустриална зона живееха хора с изчерпани здравни кредити, бегълци с атавистични лица, бунтари, психопати; имаше и забравени от времето; оцелели по чудо, достигащи възрастта на Генералите; имаше просто изгубени; имаше и живеещи под прикритие агенти на Щаба, при това значителна част от населението на официално обявената като Неконтролирана територия.
Неконтролираната територия, в действителност беше създадена, за да има контрол на упадъчните настроения и аутсайдерите. Все повече ставаха резистентните към маските; захвърляха ги и се опомняха в непознат свят, който се мъчеха да преосмислят, подобно на внезапно пораснали деца (както се случва след тежък житейски обрат) или на диви животинки попаднали случайно в мегаполис. Повечето бяха беззащитни, но в някои се пробуждаше атавистичния инстинкт за оцеляване и можеха да бъдат опасни. Други просто развиваха лица, истинските си лица, а не онова безкрайно апатично изражение, което повече приличаше на маска от маската под която се отглеждаше. Част от тях се предаваха, но други се бояха. Намираха начин да се крият и бягат.
Лот създаде организацията, която да оставя следи за такива бегълци, тъй че да намерят Неконтролираните територии и онези групички, които трябваше да минат за бунтовници (и в тях имаше и истински бунтовници), но водачите им се отчитаха на Лот, т.е. на Щаба.
Най-полезни бяха Неконтролираните територии за „Елитният клуб” на Валио.
От съображение за лична сигурност и запазване на влиянието си Валио сменяше често питомците си.
Имаше двама Генерали, на които предлагаше специалната услуга. Да разфасоват сексуалната си играчка със собствените си ръце.
Но и без тях се освобождаваше от съществуването на прекомерно интегрираните в нейното царство.
Каквото и да правеше, все пак - даваше някоя друга година живот на отчаяните бегълци, които или трябваше да поживеят при нея или да умрат. Не можеше да бъдат оставяни да бягат другаде, да създават свои общности, организации, племена, които след време щяха да нападнат Щаба.
Неконтролираните територии бяха полезни и за Лот, защото той имаше необходимото влияние в тях. Чрез това си влияние имаше влияние и над Валио, а чрез Валио над останалите Генерали.

Вдигна кутийката с хапчето до ухото си. Разклати я.
Започваше поредното шоу.
След малко...
А до тогава имаше най-сладките минути.
Сцената беше в централната зала на голямо предприятие, което никой вече не помнеше за какво е било. Цялото беше опоскано; машините разглобени, детайлите им изнесени, използвани за нещо друго. От земята и стените стърчаха ръждиви оси, с винтове и без винтове, жици.
По нови бяха само конструкциите, на които беше монтирано осветлението и озвучителната техника.
Дългата маса и трите стола зад нея, като централният беше на Лот.
По-нови също бяха останалите петдесет стола, намиращи се назад в сянката, на които щеше да бъде настанена публиката.

Лот клатеше кутийката си до ухото и спомена го поглъщаше.
Чуваше гласа на Премиера: толкова ясно, все едно още беше тогава.
Чуваше гласа си и си припомняше какво е казвал.

-Поне от век сме се подготвяли за края си. Най-хубавите книги и филми са толкова депресиращи – разсъждаваше на глас. – Културата ни е култура на отчаянието. Подготвяла ни е за времето.
-Напротив – прекъсна го Премиера, - културата ни е толкова фриволна!
-Фриволността е маска на най-дълбокото отчаяние!

Споменът прекъсна дотук подобно скъсан кинокадър.
Асистентите седнаха от двете му страни. Блеснаха прожекторите.
Музика. Запис на диктор с дълбок глас, който възвести началото на шоуто „Щаба търси лице”, обясни, че тук лицето не е порок, а възможност, че то може да даде шанс на притежателя си да бъде един от избраните за „Елитният клуб” в Щаба.
Останалите ги очаква неизбежното.
Имаше предвид камерата за анихилация. Всеки го знаеше.

Когато първият кандидат разголи лицето си, потръпнаха. И тримата в журито, а и публиката, от която се чуха объркани възгласи.  
Това не беше лице, а гримаса.
Мутант. Изглеждаше ухилена до уши жаба с дебели устни и масивна брада; плосък нос и отекли бузи.
И тримата от журито нищо не казаха. Лот махна с ръка. Изведоха нещастника.
После беше онова момиченце, толкова уплашено, че не ставаше за нищо, най-малко за „Елитният клуб” на Валио.

Клатеше несъзнателно кутийката до ухото си.
Отново потъна в спомени. Когато излезе от телевизионната кула дълго търси ключовете за колата си.
Сигурно бяха горе. На масата до която стояха с Премиера, но не се върна.
Предпочете да върви пеша.
Не живееше далеч.
Улиците нямаха общо с онези вчера. Тихи и пусти, приличаха на сценичен декор, току що построен, за пиеса, която тепърва щеше да се играе.
Преминавайки през подлеза се препъна в маскирания.
Маскирания вдигна лице към него. Имаше бебешки поглед, а беше възрастен човек.
Стисна ръката на Лот и започна да я целува.
Какво искаше от него. Така и не разбра.
Извади пистолета от джоба и застреля нещастника.
Нямаше да оцелее дълго и ако беше запазил капчица разум го молеше да стори точно това.
Изхвърли сценката от главата си.
Близо беше до дома си. Съжали, че не е купил нещо за пиене.
Нито той, ни Ана пиеха алкохол, но като за края...Последна наздравица. Може би си заслужаваше.
Обля го топлина.
Искаше я. До утре. До края на седмицата. До остаряване. Вечно.
Излезе от подлеза.
Погледна към апартамента си. Не светеше.

Клатеше кутийката.
Момичето на сцената не бързаше да свали маската си. Имаше хладни очи. Сини. Насмешливи. Цяла излъчваше коравосърдечие. И й отиваше. Богиня с непознато име, но позната същност. Жестока богиня. Безмилостна, но безмилостна като алпийски връх, който съществува само за да буди желания за покоряване.
Прокара пръсти по маската.
Дъхът й изду маската. Очите й сякаш пораснаха. Станаха още по-чисти, още повече напомнящи за висини.
Бавно плъзна маската под брадичката.
Самото съвършенство.
Плътни устни, възголеми, изписали любопитство; много въпроси и обещания.
Тиха чистота и онази бляскава суровост, която откриваше и само поглед.

-Как ти е името? – попита я.
-Кати.
-Хубава си, Кати! Много си хубава, но...

Замълча.

Публиката обливаше сцената с възторжени аплаузи.

Направи онази пауза, след което трябваше да каже нещо, с което да я закове:

-...това е достатъчна хубост да умреш достойно, но не и да живееш с нея. Можеш със спокойно сърце да отидеш в камерата за анихилация. Успех.

Единични смехове откъм публиката.

Асистентите му не разбираха. Единият даже го сръчка, но в спорните моменти Лот вземаше решенията. После щеше да им обясни, че е за публиката, че трябва да поддържат напрежението.

Нямаше как да избере Кати. Твърде хубава беше.  
Мястото й трябваше да заеме Яса.
Призракът на Ана, неговата Лолита, неговата Саломе. 

Пазеше я, но не можеше повече да отлага.
Какво лице ще открие?

„Ако ме разочарова и без друго не заслужава да е жива!”

Клатеше кутийката до ухото си. Мислеше си за очакванията и за онзи решителен миг, когато откриват лице.

Маските (13)


На следващият ден Лот навършваше двадесет и осем, но това вече нямаше особено значение. Отбеляза си го наум, като сух факт, такъв за който се е сетил случайно и би вписал в молив в бележник за да не забрави, ако си заслужаваше усилията.
При други условия би имал повод за гордост.
Той управляваше мозъците: най-мощните от най-мощните в държавата; издирваните и поощрявани; вербувани и обучавани; мозъци с висок капацитет и креативност; най-добрите в областта си и дресирани; добре координирани за работа в системата, често анонимни, често несъзнаващи своята значимост за машината.
Лот беше гласът им. Той стоеше зад ухото на премиера и му шептеше какво да стори, даваше му кураж когато трябва; когато трябва го подпираше за да не рухне; вдигаше духа му, когато се налага дори с инфантилен хумор, към който никога не беше имал чувство или пък с цитати на вековни мъдрости, на които никога не бе имал вяра.
Оставаше по-малко от час до телевизионното обръщение.
Бяха само двамата в чакалнята пред студиото. Премиера пожела да е така, а по екрана вървеше реклама на кампанията:
„Твоята скъпа кутийка”
-Аз си избрах кутийката от годежният пръстен - казваше жена пред камерата.
-А аз от брачната халка – казваше друга.
-От първият ми часовник – провикваше се, спирайки колелото си, тийнейджър на петнадесет – шестнадесет.
-От писалката, с която пиша автографи – изричаше именит писател.
-От кибрит, просто от кибрит – усмихваше се мъж с чаша бира и набола брада, - останала от един мой скъп приятел.
-От фамилните бижута на майка ми.
-Специална е, купих я за случая.
„Твоята скъпа кутийка”
-Няма значение от какъв материал е – момче. 
-Колко е голяма – момиче.
-Защото малките неща са големи – едър мъж.
-Ние определяме кое е от значение – беловласа старица.
Ръка с пръстен с диамант поставя продълговато хапче в кутийка.
Детска ръка поставя продълговато хапче в кутийка.
Пръсти с остри маникюри поставят продълговато хапче в кутийка.
-Тук е утехата ни. Последното прибежище.
-Дългът към човечеството.
-Достойнството.
-Завещанието.
Лот намали звука.
-Има ли смисъл? – попита Премиера.
-Няма да е грешка – отвърна му Лот.
-Какво ще е утре?
-Няма да е по-добре от днес.
-А ти?
-Все още не знам. Поне до края на седмицата трябва да остана.
-Намирам за малко глупава тази кампания с кутийките.
-Като стана въпрос. Ето тази е твоята – рече Лот и му подаде златното трисантиметровото златно ковчеже.
-Какво е това? – попита Премиера.
-На дядо ти е от войната.
-Коя война?
-В която е участвал дядо ти.
-Но той не е участвал в никаква война.
-Това не са телевизионни дебати, никой няма да те попита.
-Вътре ли е хапчето?
-Да. Вътре е. А ако искаш да се откажеш, ще започнеш да четеш сценарий номер 2.
-Не. Няма да се откажа. Искам, Лот...Искам да забравиш, че си на служба при мен. И без друго, не остава много (пое си дълбоко дъх, поколеба се как да продължи)...
Лот го изгледа въпросително, тогава Премиера въздъхна:
-Какво се случи? Говори ми лично. Това, което сърцето ти казва, а не службата ти повелява.
-Кампанията с кутийките е удачна.
-Имаш ли своята?
Лот бръкна във вътрешният джоб, извади кутийката от малокалибрени патрони и я разклати до ухото на Премиера. Чуваше се тракането от хапчето.
-Не отговори, Лот. Не отговори на въпроса ми: какво се случи.
-Почти през цялото време сме заедно в последните месеци.
-Но ти си официален! Службата ти при мен свършва. Кажи какво мислиш, но какво мислиш наистина.
-Светът е отдавна болен. Ресурсите на планетата са изразходени още преди век, за много векове напред.
-Човечеството е гъсеница...
-Умираща гъсеница.
-Ако ни чуе само някой.
-Сам пожела да говоря лично. И да съм искрен.
-А заразата?
-Новият щам на корона вируса е само детонатор. Иначе желанието ни да освободим планетата от себе си, сигурно поне на век. Трябвало е само да го активираме: да останем по-дълго затворени, както ни наложи карантината на covid 19-20-21-21B-21C. А също така технологията е трябвало да бъде достатъчно развита, че макар и изолирани да сме заедно, дотолкова, че да можем да си въздействаме психически.
-Но вирус имаше!
-Имаше?
-Има!
-Има ли?
-И един от симптомите е желанието за самоубийство. Изпиташ ли го веднъж, след месеци, ако ще да е – ще го изпиташ повторно, но в това време ще заразяваш хората около себе си...И дори повторно да превъзмогнеш желанието, то няма да те напусне, ще се възвърне пак, но ще те победи. А в това време ще разнасяш вируса!
-Не е доказано.
-Твърдим, че е доказано.
-Твърдим.
-Защото би било въпрос на време да се докаже, а време вече нямаме. Трябва да ускорим процеса. Обречените да си отидем...
-Може би, наистина така трябва. На планетата да остане тъй наречения „златен милиард”.
-Не, не, Лот! Да останат устойчивите на вируса.
-Всички маскирани са устойчиви на вируса.
-Те са наркомани – призна си за пръв път Премиера. – Наши жертви! Жертви на една налудничава наредба, която ги задължаваше да носят тази напоена с отрова кърпа. 
-Оцеляват. Изглежда ги опазва и от новите мутации на корона вируса – твърдо отвърна Лот.
-Знаят ли изобщо какво им се случва?
-Не съвсем.
-Как изобщо го допуснахме?
Лот вдигна рамене. А знаеше.
Маскираните живееха като скотове. Не се интересуваха от нищо, освен да поемат необходимото количество храна за да продължат мъждукащото си съществуване.
Адът на наркоманите винаги е бил борбата със зависимостта; изнамирането на следващата и следващата доза, все по-голяма от предишната. При маскираните всичко това отпадаше. От една страна, обществото беше решило, че тази зависимост е полезна. Дори в началото задължи носенето на маски. Маските бяха лесни за намиране и евтини. Достъпни за всеки. От друга, материята на маските беше такава, че извличаната от корали отрова имаше депо действие. В началото седмица, две. При подобреното производство – месеци. По-късно придобитите в лабораториите химически аналози на веществото се оказаха още по-устойчиви. Постепенното му поемане спестяваше абстиненциите, но не се излизаше от наркотичното състояние.
Дълго, това изглеждаше най-добрия вариант. Маскираните не се страхуваха и не се тревожеха. Не бяха работоспособни, но заради карантината и без друго, почти не се намираше работа. Но най-хубавото у тях беше, че са тихи и послушни. Летаргични. Неспособни на бунт.
Ако умираха, умираха най-вече от злополуки. По-рядко от глад и съвсем рядко в следствие на възпаленията получени от нечистотиите им. Но никой от корона вирус или от самоубийствата, които бяха истинската опасна за човечеството пандемия, но в последните три месеца кризисните щабове по цял свят ги обявиха като единствения възможен лек.

Това сложи началото на кампаниите. Някои, от които много изобретателни.
„Златната маска”, например.
За да се избегне религиозния предразсъдък, че самоубийството е грях, фирмите производителки на маски разпространиха на случаен принцип из цял свят милиони отровни маски.
Не се различаваха по нищо от останалите, дори отровата беше същата, но в по-голяма концентрация. И това, което не очакваха, че ще постигнат бе, че върнаха една от основните тръпки на истинската наркомания – рискът на живота.

На път беше да се докаже, че вирусът щамове на covid предизвикват желанието за самоубийство, за което при нарастващите световни усложнения едва ли ще се намери лек.

Телевизиите на всички национални държави и мултинационални общности се обединиха около идеята за насърчаване на „доброволното и достойно оттегляне от живота”.   

Редно е да се отбележи, че за пръв път човечеството спря да води войни, че престъпността почти до нулата. Нямаше обяснение, но изглежда автоагресията изчерпваше отрицателната енергия и атавистичната жажда за насилие.

-Скъпи братя и сестри – започна своето обръщение Премиера, - в решителни моменти всеки от предците ми е казвал след тези думи, задължително: „Предстоят ни тежки времена!”, но за нас няма да има такива! Защото с нас човечеството завърши пътя си! Постави края на всички стремежи! Защото достигна апогея си! Защото се докосна до звездите! Но възвиси душата си над всички космически разстояния! Защото превъзмогна суетата си! Жаждата си за притежание, жажда за надмощие! Създаде милиони шедьоври и в тях съзря лицето си: копнежите си, стремежите си, причините за всички страдания! Построи дворци и кули стигащи до небесата! Геройски се сражава в името на божествата си и на децата си! Даде всичко от себе си! И имахме щастието да живеем в последните му времена. Да, страшни са! Повечето не видяхме да порастват децата ни, повечето нямахме внуци! Не познахме блаженството за скучния живот, нито пък пияни от екзалтация пренесохме живот в жертва на героична заблуда! Братя и сестри, повечето не направихме нищо друго, освен тази равносметка! Закриваме свят! Не ударени от метеор! Не в пламъците на собствените си войни или в жертва на климатичен катаклизъм...Много от нас много обичаха мляко с ориз...Но време е да изпием горчивата чаша. Достойно! Щастливи, че постигнахме вечния мир! Ето моята кутийка! И ти имаш своята, нали! Ако я отвориш, означава, че си приел, че си заразен и е време да скъсаш нишката!

„Трябваше да каже, че му е наследство от дядо му – фронтовак!”

Не го направи. Отвори шампанско. Сипа си в чашата и изпи хапчето.

Лот не си тръгна от студиото. Остана да догледа шоуто „Търсим таланти”, от три години, заради карантините се провеждаше само виртуално.
Някакво момиче пееше, нещо свое, нещо сантиментално, изглежда на измислен език. Говориха само очите й.
Титулярният лидер на журито; одърпан, брадат и предизвикателен с разкъсаната маска сложена като вратовръзка прекъсна изпълнението й:
-Това изпълнение беше достатъчно добро – рече въодушевено и направи дълга пауза. – Не просто добро, а отлично...
Виртуалната публика обля с аплодисменти ефира.
-Да сложиш след него край на живота си! – изсмя се именитият естет и цялата публика прихна – Колко тъжно щеше да бъде, ако светът не свършваше и трябваше да живееш с творческите си желания.

„Колко тъжно, че още ще трябва да живея търпейки глупостта ви!” – помисли си Лот.

От този ден се отдаде на работа. Къртовска. Психически и физическа. Организационна и аскетична. Двадесет и четири часова. Неуморно.
Намираше сподвижници, губеше ги. Намираше нови, спасяваха, погребваха. Разболяваха се, оцеляваха, създаваха.

Научи се да ходи с маска. Научи се да мисли въпреки наркозата.
Оцеляваше.
Оцеляваха и други.
Повечето с маски. В Щаба беше взето решение, извън него маските да са задължителни. За да се избегне възможността за бунт.

В Щаба живееха около 300.
Тъй наречените Генерали.
Четиридесет от тях бяха от Старите генерали.
Един сто и четири годишен. Двама на сто и две. Петима бяха между деветдесет и сто. Още шестима между осемдесет и деветдесет.
Лот беше на седемдесет и девет. Най-младият от Старите генерали. 

Понякога вадеше кутийката. Онази, за малокалибрени патрони, в която беше неговото хапче. Въртеше я между пръсти. Доближаваше я до ухото си и я разклащаше. Пред очите му витаеха нейните.

Казваше се Ана. В онази вечер му беше обещала, че ще го дочака, че ще заспят двамата пред телевизора, този път завинаги.

Избързала беше. Не можеше да си иде без нея.

Сега му се струваше, че след петдесет години я е срещнал отново.
Лицето й беше скрито от маската, но очите й бяха същите.
Яса.
Твърде малката, твърде женствена Яса.
Лошо се беше набъркала.
Дано лицето й не го разочарова.


Маските (12)


12.

Повечето не носиха маски и имаха атавистични лица.
Почти всички разголени. Имаше опасани в кожени каиши, стегнати с кучешки нашийници с шипове, с високи ботуши и една надбедрена препаска.
Повечето бяха красиви като животни; високи, слаби, с релефни мускули. Преобладаваха младите, но имаше от всички възрасти. Преобладаваха момчетата, но имаше от трите пола.
Гримът не криеше, а изостряше чертите им. Бяха дръзки черти в унисон с дръзкото им поведение.
Танцуваха, опипваха се, целуваха се.
Лежаха упоени в някои от креслата. Подпираха се на бара и поглеждаха крадешком с очи на дебнещи хищници.
Валио ги наблюдаваше, скрита зад огледалния прозорец. Отделяше внимание на всеки, всяка и всяко. Задържаше поглед над определена двойка, затваряше очи и се замисляше. Ръката й пишеше автоматично разпорежданията.
Спираше отведнъж. Погледът й се изпълваше с омраза. Задраскваше едно име и яростно добавяше следващо.
„Клубът на елита”
Освен питомците тук влизаха само хора от Щаба. Централният. Управляващите света. Хора с отговорности, които имаха нужда от разтуха.
Тук им беше гарантирана, тук в царството на Валио.
Повечето от питомците й се справяха. Дори им харесваше.
Какво ли ги и очакваше, ако не беше ги открила?
Та те бяха уроди.
Красиви уроди.
Като нея. Като Валио.
Тя се роди момче. И искаше да е момче. До един момент, в който разбра, че не може да бъде.
Твърде харесваше собственото си лице. Мечтаеше за него като за любовник на когото се отдава.
Кошмарно беше, че трябва да го крие. Понякога не вярваше, че е истина. В огледалото виждаше сякаш своя измислица. Не можеше да е истина момчето, което приличаше на ангел от атавистични фантазии: плътните му устни; многозначните усмивки, които изписваха; искрящите му очи; здравината, която излъчваше кожата му.
Когато застанеше пред него спираше да мисли.
Това лице я отнасяше в размишления подобаващи на свят, в който то би се вписало. Свят, в който чертите са разголени...
Лекият гъдел се изостряше. Валио започваше да се тресе.
Сладострастната тръпка засмукваше съзнанието му; вадеше го от кожата. Довеждаше го почти до припадък, а после идваше страха.
Мислеше си, че е лудост.
Ако имаше атавистично лице, не би го харесал. Атавистичните лица са уродливи. Принадлежат на зверове и убийци. Погубили са цял свят.
Валио не беше звяр и убиец.
Не беше! Не!
Имаше си свои тайни и фантазии; нищо повече.
И сега това в огледалото, не можеше да е друго. Измислил си беше обект на сексуално желание.
Не трябваше да го възпитават за мъж! Това беше грешка!
Не носеше вината за тази грешка; беше жертвата й!
Някой отключваше вратата на апартамента. Подскачаше му сърцето при този звук. Мразеше го.
Не можеше да понася вече...онзи човек.
Какъв ти баща! Глупак! Нещастник с напукани ръце и поглед на добитък, но тук – в дома, петнадесет минути след като я влязъл вече придобива самочувствие на велик мъдрец, а пет изречения не може да върже.
Мънка и търси думите; забравя какво е искал да каже и Валио вместо него трябва да формулира мисъл, която не споделя.
Нещо свързано с мъжеството на мъжа; с умението да понасяш тегобите; с винаги чистата маска и хладното лице под нея; с успеха да си като другите; с позитивното отношение към реалността; с любовта и чувството, с което един мъж трябва да произнася:

Не те познавам, но ще те пазя! Пази ме и ти!”

Ако в огледалото виждаше мечтите, в този човек виждаше страховете си; всичко онова, което не иска от бъдещето.
Имаше нещо объркано.
Трябваше да потърси помощ.
Иначе щеше да вижда онова несъществуващо лице в огледалото, докато се побърка, докато повярва в своята фантазия и изчезне в някоя лудница.
Решението дойде от само себе си. Имаха извънредна лекция в училище: за ролята на родителя.
В нея беше подчертано, че родителят е преди всичко възпитател и ако не се справя добре, то детето има правото и задължението да потърси помощ, защото не го ли стори, само ще понесе последиците от лошото възпитание.
Тогава Валио писа. Смачка много листове, в които пишеше за лицето в огледалото. Започваше отново и не можеше да обясни състоянието си, без да спомене за красивия младеж, който му се привиждаше. Накрая се довери на стандартната бланка.
В нея просто отметна, че не е от този пол, за който го възпитават.
Като малък често боледуваше от сливици. Накрая ги извадиха.
Преди година го блъснаха от транспортната платформа и си чупи ключицата. Тъкмо му свалиха гипса, сбори се в училищния двор и отново я счупи.
В края на учебната година на легло го прикова пневмония.
Нямаше достатъчно Е-точки. Ни Валио, ни баща му.
Нямаше да стигнат за всички необходими прегледи и операцията, но ако без прегледи можеше, без операция нямаше как да се придобие статут на друг пол.
И едва когато го получи Валио разбра, че все пак е бил мъж, но не съжали.
Поне избави онзи неудачник от мъчението да живее.
А и вече като Същество, можеше да бъде каквото си поиска.
Животът му започна все едно от начало. От едно по-добро начало.
По време на операцията все пак са забелязали атавистичното му лице. И това би могло да има неприятни последици, ако кандидат за осиновител не му беше едно много влиятелно Същество.
То беше интимен партньор на един от Генералите в Щаба.
Не позволи Валио да се лиши от красивото лице. Даде му и добро възпитание. Такова каквото трябваше да получи Същество за забавление в Щаба.
Помогна му да свикне с лицето си. Да се отърси от усещането си за уродливост и да приеме различието си като преимущество, каквото беше.
Научи го да се забавлява и да забавлява.
На вкусовете на древните напитки. На ефекта им и на умението да го превъзмогва.
Научи го да бъде Крал и Кралица. И му обясни за Генералите и Щаба.

Щаба се е оформил като управляващ орган по време на пандемията. В него са били най-отговорните и най-способните; военни и учени наедно; личности, които цели нации са уважавали като свои бащи. Генералите са организирали карантините, производството на лекарствата; после евтаназиите...

Не са искали да решават кой да живее, кой да умре. Казвали са го, постоянно са го казвали. Но се е наложило. Хората не им вярвали. Имало дори частични бунтове. Генералите окриляли работата на учените. Генералите осигурили извличането на субстанциите от океанското дъно, които се ползват за производството на маските. Щаба останал основен ръководен орган на човечеството и се предвижда такъв да бъде до обявяването на пандемията за победена.

Генералите харесваха Валио и Валио създаде „Клубът на елита”.
Заслужаваха си го. Колкото по-отговорен е човек, толкова по-разюздано трябва да разпуща.
Имаше истински генерали. От времето на пандемията. Те бяха на осемдесет, деветдесет, че и повече. Здравният им кредит беше неограничен, за тях се полагаха изключителни грижи и за това достигаха двойно по-голяма възраст от средната за света.
Имаше и произведени генерали. За да се поддържа Щаба като институция.
Произведените бяха възпитани от истинските и харесваха атавистичните лица. Трябваше да им се осигурява разнообразието.
Нямаше да им разреши да се превържат към лицата за забавление, защото това би означавало рано или късно да бъде изместена.
Всеки месец актуализираше личния състав. В една графа вписваше имената на тези, които трябваше да живеят, а в другата – тези, които трябваше да умрат.
Това се харесваше на нейния генерал.
Намираше суровата й решителност за божествена. Това го възбуждаше и го довеждаше до прилична ерекция, макар вече да беше на деветдесет и три.
Този път обаче щеше да я боли. Обикнала беше Деси.
Изглежда и Деси я беше обикнала или поне добре се преструваше.
Когато я доведоха си беше пикла като останалите, но бързо доби стил и не спря дотук. Украси се с повече. Вадеше от себе си все повече и повече от онова очарование, което го е имало само в миналото. И нещо, което може да го е нямало и в миналото, защото беше магия някаква.
Нимфа ли беше или някакъв мутант?
Самка или дух!
Или нещо като онова лице, което някога Валио видя в огледалото и то промени всичко.
Не можеше да я държи повече! Това момиче щеше да я погуби.
Но как да се лиши от нея, като побъркваше толкова генерали.
Не би посмяла, но повярва в обещанията на Лот.
Той щеше да й доведе заместница.
Имал нещо предвид.

Маските (11)



11.

-Не можеш да излезеш от гроба, Витус – говореше му Лола. – Мъртъв си, мъртва съм, всички тук са мъртви. Поу вече го е докладвал...
-А ако се срещнем?
-Защо ти е?
-Не, не го желая. По-точно – не знам. Ако случайно се срещнем?
-Тогава го убий!
Витус трепна, а Лола се засмя, наведе глава и рече:
-Няма да се срещнем. Никога не се случва. Който се е изгубил от основната група или е попаднал при нас, или е мъртъв, или знам ли – възможно е и да оцелява, там някъде – сам – в дълбините и мрака. Но писал ли те е Поу мъртъв, по-добре не му се вестявай жив.
-Защо?
-Защото това означава, че не си е свършил работата: не е направил опит да те издири, побързал е да те погребе, което означава „престъпна небрежност допусната от бригадир”.
-Сигурна ли си, че ме е писал мъртъв.
-Напълно. Повече от година работихме заедно преди да се изгубя, всъщност – да избягам. Знаеш ли защо го направих? Защото го опознах. Щеше да ме пожертва, при първа възможност, за да се издигне в очите на началството. Мислех си, че има втора група от изгубените, но тогава нямаше.
-И я създаде?
-Стигнах навреме за да дам кураж на Жак, двамата оцеляхме. После открихме и Скорило, Саня...Опитахме се да спасим и Крей, седмица викаше: „тук съм, помощ, тук съм”. Гласът му се чуваше толкова чисто, колкото сега чуваш моя; очаквахме да го видим в края на коридора, стига да го осветим. Зад ъгъла, зад следващият. Искаше вода. Чуваха се капки. Чуваше ги и той. Това го побъркваше...Падна, крещеше, че е паднал, че арматура стърчи от крака му, хлипаше, все по-слабо и по-слабо. Седмица по-късно Чан и Рая са се разбунтували и ни откриха. Оставяме по някоя следа, а и колкото повече сме, по-лесни сме за откриване. Направихме си свое общество на отхвърлените.
И в него оцеляваме.
-Някой не желае ли да се върне?
-Знам ли, сигурно. Никой не задържаме, но никой не си тръгва. Тук имаме храна; много храна, тонове консерви, дълбоко замразено месо и зеленчуци, хиляди подправки, вкусове вече непознати, изчезнали с миналото. Имаме си дрехи, стари дрехи; пъстри са, най-различни, живеем като в карнавал. Намираме и филми: гледаме лица, много лица...Ще видиш...Искаш ли да си сваля маската? Не се срамувай, стига да поискаш ще я сваля. Винаги, щом поискаш – гласът й беше преминал в шепот, после загорча, като че ли се сдържаше да не се разридае. – Ще ти покажа какво съм под маската, макар сигурно ще те разочарова. Като всички съм. Но хубаво лице съм си нарисувала.

Още му се струваше кощунствено. Всички в групата бяха изрисували лица върху маските си. В началото му заприличаха на някакви изчадия от подземията.

-Бавно се рисува лице върху маска, но време имаме. И е достатъчно тъмно за да се научиш да гледаш навътре в себе си.
-Никога не съм умеел да рисувам.
-Никой от нас не умееше, а повечето не можем да нарисуваме друго, освен лицето си – направи кратка пауза. – То е заложено в нас. Вътре е. Трябва само да го извадим. Сигурно си разбрал: животът на Къртицата не е особено дълъг. До няколко години решават, че си заразен с минало. И те лекуват. Докато изчерпиш Е – точките си. Тук, можем да живеем по-дълго, но не заради по-дългият живот, а заради лицата си заслужава. Ето...прибери тези багрила и опитвай. Веднага няма да се получи. Ще изпереш маската си. Пак ще опиташ. Пак ще я изпереш. И пак, и пак. Бавно ще е. Това, което правиш, го прави за първи и последен път човечеството. Лицето ти.    

Шокираща беше Лола, престъпна беше даже миризмата й, с която пробуждаше забранени образи и Витус все повече я харесваше. Преди седмица не би повярвал, че е възможна.
Надцени се. Това едва не го уби, но му даде шанс да промени живота си.
Поу държеше, че му е рано да работи повече от два часа.
Това означаваше два часа с противогаз, без маска.
С гладът към маската се свиква бавно, но Витус познаваше този глад. Нарочно се беше излагал на него, самоизмъчваше се, за да не си мисли за Кристин.
Не засичаше времето, но беше убеден, че без маска издържа поне четири – пет часа. В действителност не издържаше повече от тридесет минути, преди да изпадне в безпаметен сън.
В онзи първи ден се разсърди на Поу, че го подценява.
Не включи таймера на определените му два часа, не погледна даже колко е часа, а тръгна по възложеното му стълбище.
Бързо почувства глада. Срамно бързо.
Искаше му се да докосне маската в лицето си. Само за миг, но да я докосне.
В нея беше въздуха, в нея беше жизнеността. Обезболяващото.
Болката се изостряше. Премина в безумие.
Заслепи го.
Обърна се назад. Поу щеше да му говори назидателно, а вътрешно да си примира от смях.
„Какво пък толкова, това е една маска. Мога и без нея.”
Рече си и сърдито постави сака в краката си. Реши да слезе до по-долната площадка, после да се върне и да си сложи за секунда маската. На по-долната площадка се почувства победител и реши, че може още един етаж надолу. После още един. Задушаваше се, мъчеше се да си вземе дъх. Несъзнателно свали противогаза и се свлече. Заизкачва се по стълбището. Взираше се в пода на всяка от площадките, но не виждаше сака с маската. Дали не беше подминал етажа? Или беше следващият? Връщаше се, изкачваше се. Спря да брои.
Някъде беше изгубил и противогаза. Нищо. И без друго не би го сложил.
Тръгна без цел из коридорите.
Гледаше се сякаш в лицето и виждаше как то се покрива с мехури. Надуват се. Пукат се и под тях започват да примигват зеници на непознато съзнание. Чудовищно съзнание, което го обсебва и разкъсва.
Препъна се в чантата си. Грабна я и изпусна.
Държеше маската в шепата си, но не можеше да я постави. Болеше го и не можеше да открие лицето си.
Краката му го водиха нанякъде.
Чуваше виковете на Поу, който го търсеше.
Но те идваха от друг свят.
Когато се опомни седеше на студеният цимент. Гърбът му беше опрян в стената. Сложил си беше маската и бавно събираше мислите си.
Коридор като коридор. Изправи се. Тръгна. Озова се в по-широко помещение с въргалящи се по земята манекени с изтръгнати крака, ръце и ококорени очи. Премина покрай тях, не намери стълбище за нагоре и тръгна надолу. После: пак надолу. И пак надолу. Няколко нови коридора с хладилни шкафове; един с премигващи светлини. Църкащи плъхове, асансьорна шахта. Локви, разпилени като змии жици. Стълбище: отново надолу. И пак дълъг, тъмен коридор.
Промуши се през дупката в една рухнала стена. От другия й край намери стълби за нагоре. И после следваше дълго изтощително изкачване, а подземието изглеждаше все по-непознато. И тъй: до пълна загуба на сили.
Намери някакво изкорубено кресло. Седна в него и заспа.
В това положение го намери Лола и новите й приятели.
Когато отвори очи и видя изрисуваните им маски си помисли, че е попаднал в гротескова пародия на отвъдното. Избухна в смях и едва след часове осъзна, че все пак е бил ужасен. А после имаше време да размисли над още много неща.
Надценяването беше грешка, сериозна грешна, но тази грешка беше най-успешният ход в живота му. Така реши.
Водеха го по разбити стълбища, прекрачваха парапети, прескачаха бездни; пристъпяха по тънки корнизи. Навсякъде в подземието беше така.
Как в безсъзнание се беше предвижил без да попадне в някой от многобройните капани?
Какво го беше водило между тях? Нещо повече от сетивата, които имаше в нормално състояние.
Нещо от което маската го лишаваше.
„Ще трябва да свикна без нея, за да го опозная!”

Маските (10)


10.

Опомни се с игла във вената, включена към система, нещо хладно се изливаше в нея.
Биха инжекция в шията й, после в корема й. Пак в шията и пак в корема.
Полепиха я с жици, на екрана в ъгъла на помещението подскачаше зелена крива.
Унасяше се и идваше на себе си.
Местеха я от помещение в помещение.
С носилка.
С инвалидна количка.
По тесни стълбища със сиви, напукани мазилки. По широки бели коридори с ослепителни светлини. В асансьори със зловещи решетки; подскачащи и скърцащи.
Трудно разбираше кое е реалност, кое й се присънваше.
Взимаха й всевъзможни проби. Приказваха нещо неразбираемо.
Попита нещо, не й обърнаха внимание. Тя беше предмет, който обработваха и като такъв не можеше да общува с тях.
Задаваха й въпроси, но като че ли не точно на нея, а на нещо, което тя само съхраняваше, но принадлежеше на тях. То отвръщаше механично.
Когато се събуди в ареста си помисли, че пак сънува, а сетне й изглеждаше, че онова из болниците е било дълъг протяжен сън.
На Съществото при което първо я отведоха на разпит, много му личеше, че доскоро е било момиче. При това хубаво момиче. С огромни сини очи. Излъчваше хлад, а това беше хладът на една полярна чистота. С поглед посочи ъгъла, на който Яса да застане и изглежда забрави, че има някой в стаята.
Попълваше някакви документи; с молив, на хартия. Яса чака, дълго чака. Часовникът тиктакаше, навън се смрачаваше, накрая не издържа и се изкашля.
Съществото я погледна въздъхна отегчено и рече:
-Всичко си казахме, нали? Няма за какво да говориш.
Вдигна рамене, продължи:
-Няма да настоявам. Чакам само смяната ми да свърши…Ако си уморена седни. На пода, разбира се. Нямам други столове. Този…не го брой. Ако седнеш на него ще трябва да те разпитвам, а не го желая. Така, че…На пода! Без да допираш гръб в стената, че ще я нацапаш. Така…Ако все пак желаеш да споделиш нещо, времето ще мине по-бързо.
И пак започна да попълва документите, докато не я смени следващото Същество.
Не изглеждаше да е било момиче, не изглеждаше да е било и момче. Ако онова преди него беше хладно, то това беше сухо; като направено от варовик.
-Защо си с тази нощница?
Яса не го разбра.
-Стани! – заповяда й. Тя изпълни.
-Попитах! Защо си с тази нощница? Това е от болницата!
Яса рече: „Не знам”. То въздъхна. Натисна бутона на интеркома.
-Арестантката е с дрехи от болницата…Изчерпани са всичките й Е-точки, няма да има с какво да покрие нощницата. Донесете й друго. Каквото и да е. Шинел? Става, донесете го.
Шинелът се оказа изядена от мишки дрипа, без копчета и без един ръкав.
Съществото деликатно се обърна за да не гледа преобличащата се Яса. Изчака кавалерски повече време отколкото трябваше и с ужасяващо спокойствие заговори.
-Разбра, нали? Изчерпани са всичките ти Е-точки. На нула си. Изчерпа и Е-точките на майка си.
-Не! – проплака Яса.
-О, да!
-Къде е майка!
-Къде може да е? Ясно го казах. Прехвърли ти всичките си Е-точки.
-Защо го е сторила!
-Защото трябваше. Напомних й го. Един родител носи отговорност за действията на непълнолетното си дете.
-Но тя…
-Да. Добра, наивна жена. Твърде добра. Съжалявам, но има правила; морални правила. И тя ги спази.
-Къде е!
-Няма я вече.
-Не е вярно!
-Вярно е.
-Останала е без точки, но тя беше здрава. Защо ще влиза в камерата за анихилация!
Съществото въздъхна. Отвори чекмеджето в бюрото. Порови малко и намери бележката. Подаде е на Яса. Беше с почерка на майка й.
„Ако четеш тази бележка, ще си вече възстановена. Обещаха ми, че ще я четеш. Не мога да те изчакам (нечетливо, задраскано) Защото видя ли те, ще се размекна…Няма да искам да си тръгвам, а трябва (нечетливо, задраскано).”
-Очаквала е да ти останат малко точки и се страхувала да не би да й ги върнеш – обясни й съществото, онова за което майка й не беше намерила думи. – Решила е, че една от двете може да живее. Предпочела е да бъдеш ти. Но лечението ти се проточи.
Яса пипна лицето си. Понатисна. Не, не бяха го пипали.
Съществото изглежда я разбра. Въздъхна.
-Припаднала си. Най-вероятно е хистеричен пристъп, но е трябвало да ти направят всички други изследвания, за да отхвърлят всички други възможни причини: диабет, инсулт, инфаркт, хранително натравяне, алкохолна или наркотична интоксикация. Не ти говори нищо ли, по-добре, но си се държала неадекватно, враждебно и изобщо…Сега повтори: Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се. Повтори!
-Обществото е длъжно да положи всички грижи за да спаси живота на нуждаещия се.
-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки.
-Всеки, за когото са положени грижи е длъжен да покрие разходите със своите Е-точки – смирено повтори Яса.
-Искаш ли да поговорим за грима?
Не искаше. Дори не разбра какво я попита. Пред очите беше майка й. Толкова жива, а вече не беше тук. Нещо се шегуваше, нареждаха двете масата.
Яса избухна в ридания.
-Лечението ти не е завършило – говореше като от друг свят Съществото, – но понеже точките ти са изчерпани си тук. Не можем да направим много. В срок от 24 часа ще бъдеш конвоирана до машината за анихилация, в която, следвайки инструкциите, си длъжна да сложиш край на живота си.
Отведоха я в ареста. Постоя там час.
Вратата тежко се отвори.
-Последвайте ме, моля – властно рече непознато Същество.
Навън беше хладно и мрачно. Пръскаше дъжд. Яса трепереше. Под скъсаният шинел не носеше нищо, дори бельо.
Настаниха я на задните седалки на голяма, напомняща на костенурка, стара кола.
Вътре беше още по-студено, но когато тръгнаха, бързо се стопли. Унес поглъщаше Яса. В началото се бореше с него, после реши, че така е по-добре.
Вече нямаше от какво да се бои.
Нищо не беше й останало.
Струваше й се, че колата се отлепя от платното и полита. Внезапен подскок причинен от дупка по пътя я връщаше на земята.
Стресната се оглеждаше.
Виждаше се само тъмния силует на шофьора, облечен в същия шинел като нея, а през потните, напръскани с дъжд прозорци, приливащи се форми на един разтварящ се в тъмата свят.
Не трябваше ли отдавна да са стигнали до машина за анихилация.
Такива имаше на всяка крачка.
Къде се е намирала досега?
Движеха се по планински път. Криволичеха. На места колата поднасяше по мократа настилка и гумите й просвирваха. Пред фаровете пробягваха дървета, блещукаха скали, откриваха се пропасти.
По някое време започнаха да се спущат надолу и беше толкова стръмно, че двигателят ръмжеше като звяр, а ушите на Яса заглъхнаха от смяната на атмосферното налягане.
Стана равно, завоите не бяха вече толкова, но това, което успяваше да види през прозореца изглеждаше страшно.
Проядени метални великани. Разкъсани мрежи, рухнали части от бетонни зидове. Остатъци от сгради с колосални размери, каквито Яса не беше виждала.
Комини. Широки, приличащи й на вулкан. Тънки като цигара, високи. По-ниски. Скършени на половина. По няколко един до друг. Самотни сред руините.
Индустриална зона на призрачен град.
До един от порталите на пустите заводи колата спря.
Отвориха вратата на Яса.
Тънък глас на Същество й рече да го последва.
Настаниха я в друга кола.
Движеха се още известно време по тесните улици, докато стигнаха край бетонен мост.
Яса изпълни нареждането на Съществото и слезе. Почака сама известно време, преди да чуе мъжкия глас зад гърба си.
-Не се обръщай! Продължавай напред. Сега наляво. По стълбите надолу. Хайде, върви. Така, сега напред. По алеята. Другата. Влез вътре. Да, дръпни този катинар. Не е заключен. Почакай малко, той ще дойде.
-Кой?
-Твоето спасение, момиче! Намери си място и чакай, без да си подаваш носа навън, защото сториш ли го, ще е най-голямата грешка, която си направила. Ясно! Успокой се. Стига си циврила. Всичко свърши.
След тези думи непознатия се оттегли. Тръшна вратата.
Стори й се, че стоя с дни в мрака, преди в мрачната стая да влезе друг мъж и да я освети с фенерчето.
Намери ключа на стената й го щракна. Светна лампа и откри врата към друго помещение.
Мъжът я подкани с ръка да влезе в него.
Тясно беше, но и уютно. Старо легло с пружина, застлано с груби одеяла. Маса, два стола. Нощно шкафче с лампа. Чешма със стелажи, съдове, котлон.
-Няколко дни ще си тук! После, ако има после, ще си на по-светло и широко.
-Ако има?
-Това зависи само от теб.
-Какво искаш от мен!
Непознатият направи крачка към нея.
Ръката му хвана брадичката й.
Помисли си, че ще вдигне маската й и замижа от ужас и отвращение. Тогава той се отдръпна.
-Ако си умна и сговорчива, ще има после – изрече го с топло спокойствие, почти бащински. Не, че Яса, знаеше какво е „бащински”, но така го почувства.
Посочи й с поглед да седне на стола, а той приклекна пред нея.
-Сигурно искаш да знаеш кой съм. Отговорът е: достатъчно силен, че да те спаси. Наричай ме Лот.
-Лот.
Ръката му се докосна в коляното й и той я дръпна, като че ли се е попарил.
-Направи голяма грешка, но тази грешка те спаси.
-Гладна съм.
-В шкафа има консерви и сухари, утре ще ти донеса и нещо прясно.
-Защо го правиш?
-Привличаш ме!
Яса се ококори. Не изглеждаше да се шегува, но въпреки това, май се шегуваше.
-Извратен съм. Харесвам млади беззащитни момичета.
-Да, бе. В шинел на голо.
Засмяха се и двамата, но кратко. После Яса избухна в ридания.
Притисна главата й в гърдите си.
-Всичко е наред. Наред е.
-Какво сгреших?
-Нарисува онова лице на чина си. Опита се да направиш справка. Успя. Но наистина не мислиш. Не се ли сети, че всяка операция, която извършваш на чина си се следи? Какво може да се очаква от момиче, което издирва информация за ликвидирано пред очите й момче на нейната възраст?
-Какво?
-И аз се запитах. И те открих. Това ми е работата. Проблемът е, че не получих отговор на въпроса си, а по закон – вече си мъртва.
-Значи…
-Ти давам възможност да постъпиш така както искаш.
-Но аз…
-Да, знам, че не знаеш. Трябва ти време да разбереш.
-Ти май наистина си извратен.
-Нали ти го казах.
-В тези дрехи ли ще ме оставиш?
-Не, те бяха необходими само за да те изведем от управлението. След малко си тръгвам, тогава виж какво има в куфара под леглото и си избери да са облечеш.
-Не знам от кои служби си, но с това мое бягство. Каква присъда те очаква, ако ни хванат?
Старецът се засмя. Кратко. Спря се, замълча, а после избухна в продължителен смях. Когато се успокои рече:
-Вече тридесет и пет години в света не е издадена и една присъда!
Луд ли беше.
-Не, малката! Не съм луд. В свят, в който всичко е задължително, присъдите са нещо лишено от смисъл.

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...