Дългата любовна игра

 

Потят ми се ръцете, сърцето ми се пръска и тлеят слабините.

Мислите разкъсват, дробовете ми нагарчат, а костите ми сякаш восък.

Очаквам я, мелодия са гласовете, не думи носители на смисъл, означаващ повече от гъделичкане на въздуха. Почти ме блъсна розов „голф”, почти си купих бадеми защото ги изсипах преди да съм опитал. Обърках улиците, прекроих квартала. Изглежда съм го сънувал различен в деня на най-щастливото очакване.

Масата ми се пази, шампанското подготвено. Конякът и уискито, Джо Кокър само за нас двамата. Да можех да резервирам и пейка в парка, всичко е разцъфтяло и две птички да пеят само за нас. Или по-добре четири. Не, че ще ги чуя, побъркан съм. Сетивно съм преситен, емоциите ми идат в повече, приятните емоции.

Иска ми се да ги излея по нея, да попият трепетите ми до костите й, под костите й, до прекрасната идея преди създаването й. Улавях, че е много хубава, това си личеше в думите й. Симетрията на образите в тях, закачливият ритъм, напомнящ ускоряващо се от емоция дишане, красивата небрежност, напомняща разголване, а и чистотата с която наивно споделяше тайни.

Струваше ми се, че понякога улавям уханието й, че върховете на косите й ме докосват, галят се по лицето ми, настръхвах. Твърде импулсивна беше, дързостта й очарователна, душа разсъбличаше като на пилон, все едно стриптийз правеше. Цялото й поведение издаваше сексапила, но когато я видях на снимка, разбрах, че и най-смелите ми фантазии са бледи в сравнение с действителността, а аз не мога да се оплача от липсата на въображение.

Пишем си от четири години, в сума сайтове имаме регистрации само за да си разменяме лични. Развързва ми думите, иначе са сковани. Отключва и фантазиите ми, чувствам се, че хвърлям дрехи, понякога чукаме наздравица в стъклото на монитора. Отлагането на срещата не мога да си обясня.

Изглежда магията беше твърде скъпоценна и за двамата.

Ако съм й предлагал, тя се е правила на разсеяна.

Ако ми е предлагала, наистина съм бил разсеян за да не забележа.

Казах „ако”, защото предложенията ми за срещи, все бяха намеци, ясни намеци, но намеци. Преминаваше на друга тема, питах я на няколко пъти да не би да е омъжена. Учудващо, но не. Не била, аз пък съм разведен. Не мога да видя и децата си. Казваше ми, че аз съм дете. Прегръщаше ме виртуално.

Понякога имаше нужда от някого до себе си. Живееше в ужасен свят. Страшни клюки, страшни комшийски интриги. Минавала за кучката на квартала, не общувала с никой. Имала е кратко приключение преди много години с женен мъж. Седмица, дори не знаела, че е женен, но след като и без друго жена му научила, доста се хвалил, а жена му и до днес и мъсти, създава легенди, дори децата вече знаят коя е жената, която на никого не отказва.

Да се махне, но с работата я връзвала.

Това бяха кратки кризисни периоди. Изглежда причината за самотата й бяха по-скоро многото служебни ангажименти. Хвалеше се, че в работата е „Ледената лейди”. Маска, просто маска, налагало се.

Разбирах я. С мен не е така, но нея разбирах.

Носихме се по поляни, любехме се в гъсталаци, често имахме и криле. Губихме се из горите, свещите се разтапяха, камини угасваха. Всичко виртуално, времето минаваше.

 Преди седмица ми прати снимката, а аз своята.

Напоследък нещо стана, по-реално се желаехме.

По-жив беше живота наоколо ни. Как сме могли така да отлагаме, не е ли престъпно?

Ту единият, ту другият питаше.

Ту единият, ту другият отвръщаше: престъпно е и лекомислието, въпреки, че днес е приемливо. Смеехме се после и двамата на думата „лекомислие”, ама че архаизъм.

Всъщност лекомислени сме и без да сме се срещали, доста повече си открихме отколкото с тела от първа нощ е възможно. Без много подробности от бита, вадихме на показ тайни един пред друг, каквито сами се бояхме да извадим пред себе си.

Изпитвала желание да я хипнотизирам и да я любя с всички мъжки образи заложени в подсъзнателното й. Това съм и правил, лицата на нейните желания са били мои маски през времето, попита ме дали същото е била за мен. Побърка ме, защото точно така беше, но като видях снимката й, разбрах колко повече е, защото толкова красива жена съм нямал дори като желание. Завиждах дори на погледите които са я съзирали. Ето я!

Прегръщаме се и се целуваме преди дума да сме си казали. Като дългогодишни любовници които известно време не са се виждали изглеждаме навярно. Забравяме за барчето, за записите които са подготвени, резервираната маса.

Разхождаме се без цел. Защо отлагахме толкова, безумно е.

Пържехме се на огън. Може би за да е толкова прекрасно сега. Бръщолеви ми объркано, аз също. По-хубаво било отколкото си го представяла, същото бих й казал, ако не беше ме изпреварила. От години сме го чакали, едва сега се сбъдва. Хващаме такси. Побъркано е, щастливо е. Казвам на шофьора адреса си, той малко сърдито ми отвръща, че е разбрал. Доста избухлив човек.

И той да беше на мое място щеше да забрави дали веднъж е казал или не е казал. Качваме се на асансьора. Тя натиска бутона 5. И на нея ли съм казал. Водя я към вратата си, но тя се засмива:

 -Не тази. Тази – посочва ми отсрещната. – Тук живея.

Отключва. Още не знам какво да мисля, но вътре разхвърляно. Да, ясно, нанесла се е, после ще й кажа приятната изненада. Че живея отсреща! Че се нанася в апартамент точно срещу моя. Говореше се за особнячката ми комшийка, че се изнасяла. На никого нямаше да липсва. Някаква ексцентричка.

Но как така? Кога се е случило! Вчера ме нямаше почти цял ден, сигурно тогава се е нанесла.

-От кога си тук? – питам я.

-Цяла вечност. Десет години, но ми приличат на сто. Утре ще се махам. Започвам с лошото, но отлитам…Далече…Може и да не се видим…Люби ме.

 

©Стефан Кръстев

2008

До Сомовит и третата ми катастрофа с шосейката

Това, което не се вижда на снимките е, че дясната ми ръка е бинтована, а това, което нямаше да се види заради бинта е една много дълбока прорезна рана, с която съм засегнал сериозно и сухожилието.






В този момент само чувствах пръстите си изтръпнали и си мислех, че положението е далеч по-леко. Освен, че ми беше криво, бях разочарован и от себе си и лошия си шанс ме и болеше, доста ме болеше. Но ето: слагам физическата болка чак на трето място. На първо е, че ми е криво. По-точно: яд ме е. Много ме е яд, а когато го е яд на човек, физическата болка не е кой знае какво. 

Случи се на петнадесетина километра от Гулянци.
Изглеждаше, че банкета е просто влажен. Валяло е дъжд, не е изсъхнал напълно. 
Не ми мина през главата, че това е кал. Не е само повърхността, а е мека почвата доста дълбоко. Под "доста" имам предвид около сантиметър, което е бездна, когато се движиш с шосейно колело с тънка гума. 

Не знам как реших точно в този момент да намаля скоростта и съм карал с 20-22 км. в час, но достатъчни при затъването и якия слалом в калта да се катурна. Инстинктивно вдигнах дясната ръка и се подпрях в мантинелата и се разрязах в острия й ръб. 

Не паднах. Не. 
Колелото беше в краката ми, а пред очите ми беше тъмно от болка. 
Стисках с лява ръка дясната й гледах как се процежда кръв между пръстите и капе: кап-кап-кап.

Спира една доста хубава кола, от нея изкача доста уплашен млад човек. След него спира втора кола: момиче е. 

Случва ми се за ТРЕТИ път с това колело за по-малко от година. 
Добре, че по пътищата шофират и човеци. Истински човеци

Младият човек ме превързва, пита ме къде да ме кара в Гулянци или Плевен. Не искам да е Плевен. По-далече е, а и от шока още не съм наясно какво става. 

Благодаря му стотици пъти в колата. Отговорите му са само: "хора сме". Извинявам му се, че му губя времето. "Хора сме".

Ами не всички, но той определено е Човек. 
Качи калното ми колело отзад. Аз съм превързан, но още съм цял в кръв. На мен ми минава през главата, не и през неговата, че колата трябва да се пази.

Кара ме в Спешна помощ.
Там имаше дежурен един много възрастен човек. 
Поразпита и ми каза, че може само да ме превърже. Нищо повече. Дано ръката ми да не е счупена, така каза. 

После видя, че раната е дълбока. Каза ми, че трябва да я превържа. Едва сега успях да попитам за името на човека, който ми помогна. Каза Боби - Борислав. Казах, че и моя син е Боби. 

Сбогувахме се. Възрастният медик ми каза, че непременно раната трябва да се зашие, но той няма право да го прави. Да викна сина и да си ме закара в Спешна, в Плевен.

Вече не кървях. Като излязох от помещението навън, при хубавото време...
Все пак реших да стигна до планирания край на дестинацията си: Никопол. После да се върна онези 3-4 км. до Черквица/Черковица и да хвана влака до Плевен

Писал съм веднъж за тази линия.
Това е една от най-красивите атракции в България. 
Влакът е мотрисен, с панорамни прозорци. Пътува по поречието на Дунав. Гледаш като от кораб, много бърз кораб, но шумът е на влак. 



Може би най-красивото съчетание между картина и звук. 
На първите две снимки съм в Милковица. Милковица е на 5-6 километра от Гулянци. 
Ръката болеше, но не й обръщах внимание.

В Милковица се пообърках. Качих един доста стръмен наклон. Обикалях из гробищата, после се спуснах надолу и си добавих някой километър. После пътят до Сомовит беше прекрасен. И в този момент се удивявах на човешките възприятия. 

Може да те боли, много да те боли физически, а да възприемаш красотата. 
Заото наистина беше много красиво. 
Стигнах до Сомовит. Продължих още малко. Оставаха ми по-малко от 15 км. до Никопол, когато все пак реших да хвана влака от Сомовит.




Ръката вече много ме болеше. 
Издържаше се и беше по-красиво отколкото болезнено...Като самият живот!
Но лявата ръка още не ми е наред след падането преди година. Не искам и дясната да си остане с болките. 

В Спешна в Окръжна болница Плевен нямаше как да вляза. Друга катастрофа. Тежка.
После и едно 12-13 годишно циганче с родителите си. То пък паднало с тротинетка, лакята му поддут, яко го болеше, изглежда имаше счупване 

Та, реших да потърсим помощ в другия спешен кабинет: в "Сърце и мозък"

Там вече разбрах, че този път ще има операция. 

Засегнал съм сухожилието. Не можех да движа средния пръст. 
Мина ми през ума просташката мисъл, че тъкмо ще ми е лесно да го държа винаги изправен. По-лесно ще ми е да го показвам. 

Щяха да ме опирират веднага, но кой да му мине през главата, че му предстои операция. Отидох уж само да ме шият. И преди да стигна "Сърце и мозък" изпих две аналгинчета със студен чай. Операция се прави на гладен стомах. 

Приеха ме. В десет спрях приема и на вода за да ме оперират на следващия ден. 

Първата в живота ми операция, защото до този момент съм имал само коронарографии. Три. Но те не се водят операция. 

Оказа се, че е под пълна упойка.

Мина много добре. 

Още ден останах в стаята. Чувствах се като в мотел, по време на пътешествие. Е, имаше ги и инжекциите и двамата ми спътника бяха с по-тежки проблеми, но както се бях настроил за приключение, не можех да мина още на друга вълна 

Младежът на последното легло беше опериран от Ахилес. Разбрах, че спортът му е футбол. Ведро говореше, но дълбоко в себе си беше много мрачен. Категорично каза, че повече няма да играе. 

Понеже иде реч за 31 годишен младеж, т.е. само две години по-голям от сина, се почувствах в правото си да бъда назидателен. Цялата ми назедателност се състоеше във фразата: "Никога не казвай никога!".

Не исках да си представя, че този симпатяга ще зареже спорта. Не става въпрос за професионален спортист. По професия е агент по недвижими имоти, но спортът за него имаше онази ценност, каквато и за мен. Но той е млад. В никакъв случай не бива да се отказва. 

В разговорът стигнахме до тежестите. Препоръчах му за начало флайс с гирички. По усмивката му разбрах, че фитнеса спечели още един фен. При това, съдейки по структурата мога да кажа, че има шансове за повече отколкото във футбола. Слабичък е, но скелетът му е идеален. Просто трябва тренировки и хапване. 

Като справящ се самоусигуряващ има всички условия да се отдаде на това благодатно хоби. 

Другият ми спътник също се оказа по-млад. Не, не изглеждаше. 
Голям мъжкар. Също самоусигуряващ се - със собствен булдозер и асистент - единствено сина му. 
Едър човек. Човек, който си обича всичко в живота. 
Изненада ме когато ми каза годините си. 
Сигурен бях, че е по-възрастният от двамата, но си зададох въпроса: може ли да се каже чий живот е воден от по-добрия избор.
Аз който толкова внимавам със себе си или той който с пълни шепи черпи живот. И е заслужил да живее. 
Пообрулен, но човечен, твърде човечен. 

Джек Лондон ни е описал в един от най-трогателните си разкази: "Кълна се в костенурките на Тасман". Двама братя, в които единият е изискан, а другия естествен. И двамата силни по свой начин, но само единият имаше хората, които го погребаха с думите:

"Кълна се в костенурките на Тасман, той беше истински мъж."


Преди да тръгна на пътешествието си с колело гласувах. 
Иначе щях да избера дистинацията Провадия - Варна.
Най-вероятно нямаше да свърши по същия начин приключението ми. 
Щеше да е по-дълго. В някои отношения по-романтично. Но дали щеше да е по-истинско?


Чудих се да пусна ли тази история в поредицата си от пътеписи: "С велосипед по пътищата и себе си", все пак с велосипед бях пропатувал около 30-35 км. Вярно: почти половината с прорезна рана и разкъсано сухожилие, но това е толкова кратко пътуване. 

Кратко пътуване, но дълъг път!
Колкото е по-голямо приключението, най-вече духовното, толкова по-дълъг е пътя. 

Днес ме изписваха. Скоро няма да мога да вляза във фитнеса, но няма да издържа да не тренирам. Започнах от кабинета. 10 серии клякане.