Позитивната енергия

Позитивната енергия ми дойде на гости. Очите й топли. Пустинни дюни, но влажни. Косата й кестен. Гласът й се лее. Трепти невидим ореол, питал съм я, дали не е парфюма й. Усмихва се, не отговаря. Но парфюм да предизвиква подобен ефект не съм срещал.
Не правим секс. Говорим си часове. Остава понякога и до късно. Топлината се лее от нея, вълни е. Пита ме защо винаги я наричам с различни имена. Усмихвам се, казвам й, че добре помня нейното. Всъщност лъжа я, съзнателно съм го забравил, но й казвам, че ми се иска жени които носят всичките тези имена да приличат на нея. Очите й се засмиват, лицето й остава сериозно и ми казва, че не съм лишен от очарование. Четем си новото което сме написали. Не се разбираме един на друг, изобщо не сме съгласни, а това сякаш ни привързва още повече. Все ми говори, че не бива така. Засаждам бури, не е хубаво, отчайвам. Изолирам се. Плаша. Стеля мрак. Разбивам надежди. Всявам смут в гърдите. Депресирам. Будя твърде много съмнения. Защо е необходима толкова много болка. Създавам я. Да, има я, но е жар която разравям и разбунвам огъня. При това
ровя с пръсти. По-добре с тези пръсти да милвам и да вая. 
Прилича на факла, но не тлееща. Топлина и светлина премигват когато говори, чувствам ги как попиват в мен, облъчват ме, пълнят ме с непознати жизнено важни слънчеви емисии. Не се гневи, вместо гневни думи излива любов която попива в мен. 
„Ще се разрушиш! Изолираш се. Правиш сам да не бъдеш разбран. Сложил си страховита маска която…Не искам да си представям какво може да направи с лицето ти…Животът не е толкова лош, човекът толкова зъл, кошмарът тъй реален. Абсурдът може да бъде любов. Съдено е да не го разбираме, нея също…”
Унасям се в интонацията, иде ми да замижа, но ще я засегна. Боя се да не изчезне. А и с отворени очи сънувам. Гали ме като с вятър от криле на агнел този глас, а смисъла се плъзга покрай мен. Не думите, а тяхната мелодия го носят. 
Тя не знае за нощните ми птици. Няма да й кажа, няма да ми повярва. А ако ми повярва, може и да се изгуби магията в отношенията ни. Нека не сме съгласни един с друг, нека да ми е сърдита понякога, аз на нея също. Просто да я има. Само да я има. Няма да казвам нищо за живота си, не искам да науча нищо за нейният. Нека е загатка. Съзнателно забравих името й за да я наричам с имената на всяка жена. Съзнателно няма да науча нищо повече за да си мисля, че е вселена във всяка друга. Тя е реална, от плът и кръв е, но предпочитам да я възприемам като ангел. Няма да й казвам нищо за нощните си птици. 
-Приятелю…-прекъсна ме на средата на поемата – Не чети повече!
Не беше го правила. Стъписа ме. Огледах я внимателно за да се уверя, че е тя, а не нейна близначка за която не знам. Тя беше, не можех да разбера с какво ми изглеждаше различна. Едва ли само с това, че ме прекъсна.
-Знам, че винаги намираш отговор. И пак твоите истории за никнещи от кръв рози, бесилки от коси и раздели…Този път няма да ти говоря, няма…Ще те помоля…За мен, не за себе си, за мен напиши нещо което знам, че можеш. Нещо в което да съм аз.
Изгледах я и изтръпнах. Помръкнала беше Позитивната енергия. 
-Какво ти е? Криеш ли нещо…-премина ми през главата, че е болна. Все пак тя е дишащо същество със своите слабости, а не извратената ми идеализация за нея.-Кажи ми! Плашиш ме!
-Нима? – за пръв път прозвуча ирония. 
Стана ми болно. Мислех си, че съм способен да понеса разочарованието й от мен.
-Кажи.
-Нищо. Просто направи го за мен. За себе си, няма да го сториш. Напиши свежото на което си способен. Ще го направиш, нали?
Кимнах, а после си говорихме врели некипели. Призна ми, че не очаква да го сторя, дори и за нея. Кипнах вътрешно. Опитваше се да манипулира. Нямаше нужда. Обезсмисляше желанието ми. 
Дълго след като си тръгна зазвучаха гласовете на нощните птици от дивият гъсталак в парцела край дома ми, който остана ничии. Нямаше тайна в него. Просто конфликт на съдебни решения и липса на големи претенции. Мястото беше диво. Почвата камениста, площта малка, обградена със скалисти възвишения от които се сипеха скали. Имаше руини от нещо което е било дом вероятно преди петдесет години. Обрасло беше с бурени и храсталаци. От години там живееха няколко нощни птици. Гласът им е режещ. Имам чувство, че си говорят. Не прилича на мелодия зловещата полифония, а по-скоро на разговор на непознат език. Има нещо тържествено и нещо страховито. Човек който не е свикнал с този глас навярно ще настръхне и ще бъде възхитен, а на мен просто ми пречеха да се наспя. Въртях се до късно. Ругаех ги. Често ме пробуждаха когато съм се унесъл. Присънваха ми се. Стряскаха ме. Чувах гласовете им и на сън. Сигурен съм. Чувствах се недоспал макар според часовника трябва да ми са се събрали достатъчно часове за да съм бодър. Знам, че виновните са те. Тези птици. Карат ме да сънувам неща които от своя страна ме карат да размишлявам на други неща. Пиша ги за да се освободя. Има случаи в които наистина ми доставят удовлетворение и ми иде да почерпя птиците. По-често ги мразя, но тях ги има. За добро или за зло. Те не знаят какво ми причиняват. Невинни създания на природата. При това защитен от изчезване животински вид. Свикнал съм с тях както с мрачните си истории с които няма да направя света по-добър, като със самотността си и прелестта й. Както с двата пакета цигари и прогнилите си зъби. Не ги обичам, част от мен са. Където и да отида ще ги чувам. Толкова дълго са звучали гласовете им. Хрумвало ми е, че са души на мъртви, че имаме телепатична връзка, че са мои сетива към отвъдното и портал към реалното, непозната разумна форма на живот която сключва контакт с мен. Какво ли не му хрумва на човек когато не се е наспал добре. 
Но тази вечер истински ме разстроиха. 
Позитивната енергия беше мрачна. Имаше нужда от мен. Аз също от нея. Без да мисля много, без угризения извадих флоберката. 
Стрелям много добре въпреки, че имам жестоки тремори. Именно заради тях стрелям добре. Роден съм с някаква повреда в периферната нервна система. Не знам каква, но вероятно щеше да се изострила и да разбера, ако от малък не упражнявах стрелба. По-време на изстрела съм толкова съсредоточен, че съм надборил болестта колкото и сериозна да е. Не съм съзнавал, че за това обичам толкова да стрелям. За да се боря с едно заболяване. Нещо неразумно в мен ме е превличало към стрелбата. Нямам представа кога осъзнах, че като стрелям правя именно това. Боря се с един вроден недъг. И съм го правил дълго без и да си помисля какво правя, но с чувството, че трябва. Точно по-същият начин пишех и мрачните си истории. Без да знам защо, но със същото желание с каквото и стрелям. 
Насочих пушката. Нямах представа дали ще се получи. Стрелях по невидима мишена. По звук. Единият глас заглъхна. После вторият. Третият…Улучих и седемте нощни птици. 
Тази нощ не успях да заспя и треперех повече от всякога.
На другият ден дремех и се боях, че Позитивната енергия ще се появи и ще ме види в такова състояние. При последвалата нощ обаче се наспах както от години не съм се наспивал и когато се разсъних слушах чуруликането на десетки други птички и пишех, пишех, пишех. Преобръщах в думи гласовете им. Листовете се пълниха сами, погълнаха ме цветовете които извираха от мен. Пренесох се в един прекрасен свят и накрая имах чувството, че летя.
Вечерта Позитивната взе листа. Погледна го и грейна тъй както никога не е греела.
-Знаех си.-рече по-топло от всякога-Знаех си приятелю, че можеш. Прекрасно е…
Прегърнахме се на вратата. Уверих се, че е реална.
-Знаех си….
Но не знаеше за седемте вдървени птичи тела сред плевелите.



приказна и диаболична фантастика