Ще ви разкажа историята на една алея.
Една провинциална алея, но със същият успех би могла и да не е провинциална, макар земята да е глуха провинция в космоса, а и всяка друга населена планета, все си е глуха провинция, защото невъзможно е да бъдеш център там, където център няма, а навсякъде е периферия. Алея като милиони други, имаше счупени пейки и тъмни кътчета за милувки и уреждания на сметки, по извънзаконов начин. Имаше храсти и бутилки, макар да имаше и служба по чистота, която се грижеше и за тази алея. Имаше тополи и река и се виждаше моста на който се срещаха двамата, както си е в популярния хит, който се дочуваше и в гласовете на истински щурци, а не групата която пее оригинала.
Имаше и един наказан от природата, човек, по-скоро хуманоид, които витаеше призрачен из алеята. Одърпан, омачкан, разрошен, познат на всички и никого, изглежда не напускаше алеята. Зиме и лете, есен и пролет. В кал и мъгла, а ако от небето падаха и камъни и под камъните без чадър, пак би се разхождал, без да изпише някакво смущение по лицето. То винаги беше усмихнато, винаги. Нямаше по-жалка картинка от този човек и по-блажена усмивка. Къде се прибираше: загадка. С какво се хранеше: загадка. Сменял ли беше някога дрехите си? Въпрос по който можеха да спорят историците. Имаше ли документи или поне име? Майка ли го беше раждала или алеята си го беше измислила за реклама, никой не можеше да бъде сигурен.
Едно хлапе разказваше, че го е видяло веднъж да сърфира в интернет-клуб. Мълвата тъй бързо се разнесе, че същата седмица дори цъфна в местната многотиражка. Доста хора заприличаха на него, заради усмивката която предизвика градската клюка. Разбира се, че беше продукт на детската фантазия, не че е кой знае какво да се научиш да сърфираш и не че не може да го прави и човек с неговите умствени възможности, а в подкрепа на твърдението се явяват повечето, макар и не всички интернет-тролове, но всички си знаехме, че хуманоида под покрив не влиза, а макар за мрежата граници няма, компютрите за разлика от хора като него, се нуждаят от покрив.
Нелепата шумотевица, отново обаче пробуди интереса към него, иначе толкова бяхме свикнали с наличието му, че не го забелязвахме. Почти. Приемахме го като храстите и като дърветата, като тополите и като моста на който се срещаха двамата. Почти. Като кварталните кучета и някогашната сладкарница в края на алеята, която сега беше оръжеен магазин. Почти всички, почти всички. Иначе имаше един мъж, който се нуждаеше поне веднъж в седмицата да мине през алеята и да види усмивката му, че да се усмихне в сърцето си и той. Просто рецепта. При такъв кучи живот, една душа, макар да не може да си обясни на какво и защо се усмихва, все пак се усмихваше.
Не можеше да става и въпрос за сравнение между стандартите живот на двамата и онзи мъж, чието име ще премълча, защото то не е важно, разбираше колко благодарен може да бъде на живота който има от който иначе в по-голямата част от времето беше твърде притеснен и се чувстваше прегазен. Минаваха три жени на средна, независимо една от друга. Причината: същата. Две непълнолетни момичета си мислеха, че е приказното им джудже което им носи късмет. И то им носеше, защото и те, както големите, без да си го обяснят, се нуждаеха да видят една толкова искрена усмивка, макар и у един толкова изпаднал човек. Тези бяха редовните, но имаше стотици които случайно или дълбоко подсъзнателно преминаваха през алеята, виждаха усмивката, забравяха за нея, но вечерта се чувстваха леко. Имаше и гости в града, които за цял живот я запомняха.
Имаше я обаче и другата крайност.
“Този подиграва ли ми се!”;
“Скъпи, погледни го, как ти се хили!”;
“За какъв се има тоя, кво се смее като на нищо не прилича!”;
“И се усмихва помиара!”;
“Що си показва развалените зъби! Гати грозотията!”;
"Той май ми се сваля!”;
“Такива индивиди спартанците са ги убивали още като се родят!”;
“Ама, това не е човешки! Този се гордее с избора си който го е довел до деградация!” и т.н. и т.н. И обикновено след тези думи го замеряха с камъни, подгонваха го с пръчка грабната от земята, биеха го с плесници или чадъри по главата. Плюеха го и така нататък, най-вече възрастни, но децата като ги видеха, следваха примера им.
След като стана градска медийна звезда за седмица, лошото отношение спрямо него направи впечатление. Между другото, тези които не го понасяха, бяха с десетки пъти по-малко от тези които се радваха на усмивката му, но парадоксално е, че в този живот, създаден от любов, омразата се показва и изразява далеч по-лесно.
Тя прави по-голямо впечатление и изглежда по-правдива и по-истинска, а до нея любовта прилича на лицемерие, колкото и искрена да е. И по-често, тези които обичат се срамуват от чувството си, отколкото тези които мразят и открито го показват.
Правилото важи най-вече в случаи като този за който разказвам, макар за щастие, като всяко прилично правило: да си има изключения. Случая не беше сред изключенията. И в общественото съзнание се оформи мисълта, че този човек пречи на повечето, плаши ги и предизвиква агресия. В същото време той беше човешко същество, съзнателно не направило нищо зло на някого.
И тъй като наближаваха избори, последното беше взето под внимание от градската управа. Общината взе свое становище, по проблема с усмихващият се из алеята.
Време е да кажа на какво точно се усмихваше.
Виждаше две близначета. Момче и момиче, негови деца. Те играеха със слънцето на волейбол. То беше шарено. Течащата река беше воала на любимата му, захапан от вратата на лимузината от която двамата слизаха, запътени към църквата за венчавка. Тополите бяха, разбира се, хубавиците, които бършеха сълзи, не от вълнение и радост. Пейките бяха живите души на изсечените дървета от които бяха направени, негови съветници, чийто език той разбираше и беше монарх на алеята, а царството му беше огромно. Защото мравките и пеперудите, пчелите и мухите, уличните песове и котки, всички се отнасяха с него като към свой цар. Улицата пред алеята, не беше улица, а космическа бездна, която преминаваше стъпил на летящи обувки. За да стигне през още две тесни улички в приюта, където заспиваше, без да премине в различно съновидение от това в което се намираше бодър. Имаше на какво да се усмихва, най-вече на играта на волейбол.
Лечението му беше платено със средства от общинския бюджет. Не се оказа нещо сложно за съвременната медицина. Почти безобиден тумор в мозъка, доброкачествен, без изменения от тридесет години до сега. И се пробуди от дългият сън. И се видя такъв какъвто го виждаха хората.
Беден, жалък, нещастен помияр.
Умря огорчен и здрав.
Спомняте ли си онзи мъж, за който споменах, че имаше необходимост поне веднъж да мине през алеята. Само, той, веднъж, много пиян си призна, че усмивката на алеята, много, много му липсва.
