събота, 7 юли 2012 г.

Он лайн и три пъти за Бог да прости



По-късно осъзнах, че прилича на обсебен от зъл бяс. 
Седна от дясната ми страна. Опитвах се да се съсредоточа над отговорите които бях получил в един от литературните сайтове който всекидневно посещавах, но не ми се отдаде възможност. Хлапето тупна една кутия натурален сок до мишката ми и ми рече с мутирал пубертетски глас:
-Цефулес, аз съм Дрешника, но ти не ме познаваш, ти не играеш „Контра-та”.
-Сокчето ми пречи.
-За теб е. За Бог да прости. Вземи, няма повече да те притеснявам.-като изрече това стана и си тръгна. 

петък, 6 юли 2012 г.

Само за да види пролетта



Забрави научните си разработки, едрите мъже и дългите часове с много бири.
Отдаде се изцяло на баща си. Научи се без да го докосне дори да мери пулса му. Не знаеше, че е възможно колкото и неща да беше видял в медицината. Чувстваше от разстояние и аритмията му и покачването на кръвното. Все едно беше част от него. И на съм усещаше кога състоянието му се влошава.
„Само да дочака пролетта! Тази пролет! Само да я дочака…”
Състоянието му се влоши преди настъпването на есента. Постъпи подло като се разболя. Обърка и плановете, едва не умря. Щеше да е нечестно. Много нечестно. Не биваше просто така да умира, а да осъзнае какво е изгубил. Да го види с очите си. Да види пролетта и дъщеря си. Не да чуе, не да помирише, а да види. 
И да умре сломен. 
Той не знаеше, че слепотата му е лечима. 

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Гнездото и плашилото




Не можех да го позная.
Как се сетил за мен?
Случайно.
Приятел от студентските години. Бях го забравил, не беше от тези които се помнят. Мълчеше без да е мечтател. Свит беше не точно от свенливост. Търсеше дълго думата без да е поет. Обличаше се зле не защото не обръщаше внимание на външността, а защото нямаше вкус.

сряда, 4 юли 2012 г.

Автошарж 2007 г. "За мен, когато ме няма"

Не беше цвете, ни бодил,
макар обичан често беше тъжен,
все нещо странно наумил
той сееше когато други жънат,
приличаше на луд и май че бе,
сърце не криеше зад брони,
таванът бе му грешното небе,
от вятър брулен, ала не отронен,
адрес, единствено имейл,
с хвърчилото изглежда братовчеди,
на цел в невярност се заклел,
оставаше и верен до последно,
къде изчезна не разбрах,
прахта му знам къде е,
по книгите е неговата прах,
и често кихаме от нея.



Философска и социална лирика

Бели петна


Беше утре сутрин, а не днес следобед.
Скъсали се бяха механизмите. На реалното или на разума ми. Не разбирах. Търсих обяснение. Опитвах се да си спомня. Преследваха ме страховити мисли.
Обливаха ме студени и горещи вълни. Малки кръвоносни съдове пулсираха и замрежваха зрението ми. Вътрешностите ми се преобръщаха.
Губеха ми се часове. Много часове. Сякаш прескочих във времето. 
В белите петна в паметта ми се хилеха чудовища, едно от друго по-ужасяващи. Погледнах към леглото. Завивката беше свита на топка. Отметнах я боязливо и въздъхнах. Нямаше никой.

вторник, 3 юли 2012 г.

Уродливо утро

Имах си едно криво огледало и пред него разпущах, вечер. 
В него бях с пъпешова глава и приличах на абсолютен идиот. Наказан от природата урод. Невинно Боже създание което носи проклятието заради стар грях в родословието си. Опитно зайче на зъл гении. Или от онези жалки създания, разсмивали някога простолюдието, за които пише Виктор Юго, в „Човекът който плаче”. Изродът от „Рожденият ден на инфантата” на Оскар Уайлд. Така си представях и Терсит от „Илиадата”. Моята зловеща и смехотворна карикатура. Всичко онова което можех и да бъда, а имах явно превъзходство над него. Нещастният ми „Аз”. Подтиснатото „Его”. Кошмара ми и забавата. Затворникът на моето огледало. Подтиснатият и опозореният мой двойник. Този който иска да вика за помощ, но не може. Защото има глас единствено чрез мен, а аз нямам необходимостта от крясъка му. 

понеделник, 2 юли 2012 г.

Прекрасна

Познавам около тридесет акценти на тишината,
съставям й речника от тридесет и осем години,
и триста и седемдесет хиляди страници
изпълних с нея,
преди да науча
толкова добре езика й,
че на него да напиша първият си стих,

след който да изрека:
"Прекрасна си!"

и тези думи
да означават
себе си.




Любовна и еротична лирика

Експериментална лирика

Колонката в Буквите/избрани/: За Кафка, магарето и знака


Не бях голям. Мислех си, че съм открил четивото на възрастния и то е криминалната литература. Изчетох всичко, което можеше да се впише в жанр криминален на Едгар Алън По и Артър Конън Доил, всичко преведено на Агата Кристи, Джон Диксън Кар, Морис Льоблан. Намерих стари брошури на почти непреиздавания по времето на развития социализъм, ултра популярен по света Едгар Уолес. Постепенно преминах на Жорж Сименон, Реймънд Чандлър и на един дъх глътнах трите преведени тогава книги на Джеймз Хадли Чейс. Мислех си, че това ще остане единственото че иво до края на живота ми, просто бях вманиачен по него, търсих даже и под камък. Сам си измислях сюжети и хубаво, че не се опитах да приложа някой и извън литературата - въртеше ми се в главата. И нямаше да бъда първото дете с въображение, изпатило си от собствените си фантазии.
Не може да се отрече - живеех си в интересен свят, но когато много ми липсваше нова книга, беше наистина потискащо.
Помня една дълга лятна ваканция в селото на баща ми. Училищната библиотека беше единствена, но сега - затворена, а и едва ли щях да намеря в нея нещо непрочетено...



Разкази за човек и изкуство



Дая (разказ за красотата на отчаяното търсене)
Бичът и розата

Маймунката


Купих странното същество от изпаднал в незавидно положение художник. Разпродаваше имуществото си на десетократно по-ниска цена от себестойността му и пак правеше отстъпки. Изглеждаше напълно откачен, но от маймунката си не желаеше да се раздели. Кълнеше се, че не е намерен друг екземпляр от вида и че е уникална, че му е скъп подарък от изчезнал сред джунглите негов приятел…
-Тя…Погледни я. Тя прилича на мен. Виж как държи четката.
Маймуната цапаше нещо по платното. Като погледнах другите му картини прецених, че не рисува по-зле от него и наистина с нещо много му приличаше.

неделя, 1 юли 2012 г.

Тръгна си

                                           Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

-…просто ей тъй, писна ми!-побесняла беше красива, като зверче-Объркан си. Проблемен си. Мамка му, не знам с какво, но го виждам. Не ме разбирай, аз знам, но ти не искам да знаеш. Млъквам и си чезна. Омитам се. Нищо не си сторил, да адски добър си. И тъй логичен, че губя всяко чувство за логика…
Замери незавършената си картина с домата който кой знае как се беше озовал в ръцете й и от близо четвърт час очаквах да смачка. Маслената гора сякаш избухна и оживя за миг, а после чувството изчезна и остана само една осквернена картина.

Follow by Email