Наричат ме Носталгия - 2

Събух се боса за…да сея макове.

В нормално състояние щях да мисля за камъчетата по пътеката; за камъчетата и тръните; за раковините. Пълно е с раковини по тези планински пътеки; хрущящи под обувките; натрошени, режещи. Щях да мисля за стъкълцата, събирали се с годините; от счупени бутилки горе в местността за пикника, довлачвани от дъждовете дотук. Щях да мисля за змиите, бодличките от борове и клонките, но сега…

Не ме болеше.

Нямах толкова сили, че да ме боли. Изтощена бях. Напълно.

Започна се преди часове. Бях разтворила книга, но не четях. Наслаждавах се на контурите, рисувани по листите от трептящата зад рамото ми свещ. Дочуваше се Шопен, някой наблизо беше пуснал „Ноктюрно“.

Тогава капна по китката ми, после по челото ми. И по клепача, десния.

Скочих и светнах лампата. Таванът ми беше прогизнал. Нещо се беше случило.

Изтичах до горния етаж. Звънях, звънях, звънях. Натисках дръжката. Блъснах с рамо.

Това беше апартамента на най-самотния човек. Исус. Тъй се казваше. Дядо Исус. Тъй му викаха. Пет думи да размениш с него, достатъчни са да разбереш, че е благ и в никой случай не би допуснал, че е необщителен. Не, не беше необщителен.

Не би трябвало да има бариера между него и останалите, но имаше.

Усмихваше се отнесено, май не виждаше много добре и все премигваше. Все потупваше дрехите си, май търсеше очилата си; през рамото му сак, обикновено пълен с книги от библиотеката или хранителни продукти от супера до блока. Бавно се движеше. Успееше ли да те види – поздравяваше, но по-често пропускаше. Държеше се за парапета, за да не се препъне, докато се изкачваше и докато слизаше по стълбите. Никога не ползваше асансьора, че изглежда не улучваше копчетата.

Нямаше проклет характер като останалите самотници.

Блъсках вратата. Блъсках. Тогава излезе Ленко. Як осемнадесет-деветнадесет годишен хлапак. Обикновено само ме изяждаше с поглед, понякога ставаше по-дързък и ми смигаше, ха да хвърли някоя реплика, но му спре на гърлото и избие като алени петна по бузите. Идеше ми да го щипна по тях и да го попитам: иска ли да уредя да излезе с дъщеря ми. Само за да му напомня на колко е и на колко съм. Иначе – ни той забелязваше Яса, нито пък тя него.   

Само докосна с рамо вратата и тя хвръкна с все рамки.

Нахлухме заедно. Дядо Исус лежеше в кухнята.

Жив беше, но си отиваше. Двадесет и три години съм медицинска сестра. Почти бях сигурна какво е и не сгреших. Разпилените по пода лекарства ми казваха достатъчно. Защо никога не е казвал, можех да му помагам. Съседи сме.

Отиваше си. Ясно.

Отивал си е няколко години.

Вече беше късно. Много късно.

Идеше ми да му се накарам. Защо е мълчал.

Не съм си и помисляла. Не изглеждаше да е толкова зле. Можех да му бъда от помощ.

Не, че щях да удължа живота му. Това нямаше как да стане, но поне нямаше да го боли толкова колкото е било напоследък.

Казах му, че линейката идва. Кимна ли? Май, да. Кимна.

Устните му бяха тъй напукани, че през раните все едно виждах душата му. Напоих гъба с вода и я прокарах по тях.

Опита се да се усмихне. Все още чувстваше, а като го хванах за ръката му дадох сили и произнесе…едно женско име. Не, не моето, но за него бях тя.

И тогава разбрах всичко, което е било между двамата. Как така се случи? Не знам.

Изглежда е станало при докосването.

Изведнъж знаех повече за него. И не просто знаех, а го живеех.

Видях я през очите му.

Беше доста по-висока от мен и с черна коса. Имаше груби скули и по-тъмни от моите очи. Значително по-тъмни, но израза им същия. Кокалеста жена с плоски гърди, но кожата й беше ефирна като моята.

Не й отиваше да плаче. Тъй пък беше нерешителен. Все пак се срещнаха. Все пак се целунаха. Все пак се разделиха с надежда.

Но не повториха срещата. Тя замина да учи.

И двамата знаеха, че срещнат ли се, тя няма да го направи.

И двамата знаеха, че тя не желае да учи. Не и това, не и сега.

Но той не посмя да й даде кураж, от страх да не провали бъдещето й.

Да си призная – бих постъпила като него, макар да го упреквах. После – ни той я потърси, ни тя него. Изглеждаха безразлични един към друг. Но по дяволите: не бяха!

Изглежда тя имаше семейство.

Изглежда и той можеше да има, но вече свикна; твърде бързо свикна; да я открива в самотата, в книгата и в хубавата музика.

Лъжеше се, че е при него. Създаваше любов от усещането си за липсата й.

Преди малко чувах „Ноктюрно“ не знаех, че идва от неговия хол. Едва ли я пускаше за първи път, но никога толкова силно. Достигала е до мен, без да разбера, че я чувам. Пускал ги е за себе си, но тази вечер: за да извика „помощ“, като дори е забравил да отключи вратата, за онзи, който му се притече.

Защо! Защо! Защо!

Късно беше да му се скарам. Толкова късно, колкото и да му се отдам. Но го направих.

Плъзнах се дълбоко под кожа му. Стигнах до съзнанието му. Изтрих част от паметта му. Записах нов спомен.

Ето ме: аз съм тя. Пак се срещат. Втори път. И трети. И четвърти.

Любят се. Тя става по-мъничка, по-женствена. Той по-решителен и заминава с нея. Вместо Шопен слушат Би Би Кинг. Покривът на квартирата им е продънен. Капе. Смеят се, че живеят в „Мансардата на бляновете“, онази същата, с художника на Ремарк и често си повтарят онази негова фраза, че животът бил чудо, в което не се случват чудеса.

Покрили са хладилника с водни лепенки. Имат часовник с кукувичка, която не кука.

Кожата й е най-солена, около онази бенка в ляво от пъпа. Той е като сладководен, сякаш потта му няма вкус, но щипе по устните. Тя се изтощава по-бързо, но той по-дълбоко. Той обича да стиска в устни долната й устна, тя да стрелка език по езика му.

Купуват си стар мотор, с който веднъж падат. Той е три месеца в гипс, тя го гледа виновно…

Обичат тангото, научиха се добре да го танцуват; макар по това време да беше много по-моден туиста, с туиста не свикнаха.

Веднъж се любиха на покрива на блока. Заради щуротията, а не обичаха щуротиите. Понякога тя виждаше мен в огледалото и се чудеше коя съм. Понякога му се струваше, че тя е червенокоса и му харесваше, макар мен да не би ме обикнал както нея.

В такива случаи имаше чувството, че изневерява. И наистина изневеряваше, макар да беше с нея и само с нея.

Имаха деца. Но си останаха деца. И още се къпеха голи в морето. Нощем.

Идва линейката, изнася го. Питат ме дъщеря му ли съм, после ме разпознават, виждали са ме в болницата, гледат ме стреснато, казвам им, че съм просто съседка.

Отивам до хола за да изключа грамофона, на масата до него е разполовената чаша вино. Допивам я.

Защо го направих! Не биваше!

Редактирах спомените му. Отдадох му я. Беше подло!

Той я имаше, а тя него не.

Но аз не знаех, наистина не знаех, че имам тези способности. До преди да го сторя, не предполагах, че го правя наистина. Изглеждаше ми, че просто желая да се случи, а че се случва осъзнах едва когато беше вече факт.

Каква беше тази сила? Владеех ли я изобщо?

Прибрах се вкъщи и почти припаднах от умора.

Как го направих? Не си въобразявах, наистина се бях превърнала във фалшиви спомени за друга жена. И само за половин час изживях с този човек цели петдесет години. И сега, когато спях и се сънувах, разбирах как се е случило.

Разпадах се материално, превръщах се в енергия; в алена енергия, завихрях се и навлизах в него. Добих плът секунди преди да дойдат колегите от болницата, но се бях изхабила.

По някое време на следващия ден Яса ме попита: как съм.

Уверих я, че съм добре, но просто имам нужда да подремна. Тъй си и мислех. Помолих я да наглежда брат си. Отново заспах и се събудих преди свечеряване.

Станах от леглото, но още бях много изтощена.

После ме обзе топлина, подобна на онази, след кръводаряване, но много, много по-силна и сладостна.

Тръгнах към Бялата скала. В началото не осъзнавах защо, но после съзнавах, че там горе е моят източник на енергия.

Събух се боса, докато докосвах земята, щях да опазя малкото заряд, който ми беше останал.

Боляха ме ходилата, кървяха, но не…Това не беше просто кръв. Сеех макове.

Не можеш да дариш толкова красота, без да я платиш с рани!  

©Стефан Кръстев

30.06.2024

Първа глава (разказ) Две длани филхармония

Втора глава (разказ) Цигулката

Трета глава (разказ) Наричат ме Носталгия

Четвърта глава (разказ) Цигулката – 2

Пета глава (разказ) Наричат ме Носталгия – 2

Шеста глава (разказ) Две длани филхармония - 2

Да съблека свободата си

 

 

Свободата ми прилича на много други свободи. Тя има пагони с нашивката отговаряща на тежестта й. Има и вензели: две кръстосани пера. Наклонено кепе, по устав: два пръста над едната вежда и един пръст над другата вежда. Косите й са светли и биха напомняли листопад, ако не бяха стегнати с шнола. В изряден външен вид е, а походката й е строева, дори когато не върви в строй. Тя се събужда и заспива в едни и същи часове. Тя сгъва униформата по един и същи начин и я полага на шкафчето. Тя се отдава единствено на сън и единствено на кошмара си. Той прониква грубо, понякога дори болезнено в нея и често преди тя да отвори очите си, сънува изгрева като своята кръв. Макар никога не е проливала кръв, а кръвта й не е червена. Синя е. Не аристократично – синя, а е от мастилото на прочетените книги. И асимилираните от тях истини. Те са нейното кръвообръщение, а плътта й е: част от умъртвените ми в безсмислени търсения, мозъчни клетки. Ледените струйки които са шибали лицето ми, когато съм бил бездомен и безидеен са нейната пот, при това най-сладостната. Кошмарът за който говорих е всъщност аз. Не казах: съм аз, защото за това свое аз, мога да говоря само в трето лице. То е по-скоро сянката ми. Неосъщественото ми някога.

В най-красивите й сънища, тя е гола нимфа лутаща се из гора, обвита в облаци. Сънищата й са по-реални, отколкото битието й. Нейното битие е част от моя сън, нейните сънища са част от моето битие.

Свободата ми е идея, колкото е идея живота, изобщо. А това е много спорно. Просто я има. Отношенията ми с нея не са нито съпружески, нито любовни. Луд съм по зърната й, но пазя нейните правила. Любовта ми е много повече от нея и в нея откривам по-голяма свобода. И като споменах за зърната на свободата, не впивам устни в тях, защото ме е предупреждавала, че това води до пристрастяване, което ще я обезсмисли и тя ще се модифицира в своята противоположност, а мен с течение на времето ще убие, като преди това остави без дух.

Питал съм я понякога:

-Жена ли си?

Отвръщала ми е:

-Сбор от правила съм.

-Нима си свободата ми?

Тогава са пламвали косите й, очите й са се превръщали в бездни, безумно красива и страховита се е превръщала:

-Да, имаш правото да ми зададеш твоят въпрос, но не и аз правото да ти отговоря.

Мислех да премълча това, но тя ме помоли да го напиша. Разказах за кошмарите й, за красивите й сънища, но пропуснах съзнателно безсънните й нощи, а те са много, много повече.

Тогава тя излиза гола на плаца на казармата си. Превръща се в кучка и вие, вие, вие. Пробужда всички, докато гневните я пребият с камъни.

За да я съберат от пихтията й ръцете ми и пак създадат същата.

©Стефан Кръстев

05.03.2010