Самотата е в измислиците, малката


Самотата е в измислиците, малката

Трепна при застрашителния шум. Огледа се, няколко бездомни кучета бягаха към края на улицата. Едно от тях стискаше нещо между зъбите, приличаше на плик за хранителни продукти. Други две, като че ли се опитваха да му го отнемат. Или просто си играеха. Освен тях, никаква жива душа.
Сърцето й още подскачаше. Попита се по няколко различни начина, накъде е тръгнала. Още държеше входната врата на блока отворена. Не смееше да я пусне.

„Накъде, накъде съм тръгнала?”

Дъщерята на слънцето - 3 глава, разказ от Мадам Мистерия


Крупието и ти

Крупие съм в Казиното на живота. При нас идват най-щаст­ли­вите. Погубените. Трябва да опустошиш душата си, за да откри­еш сред дюните на духа истините, които е късно вече да пропи­лееш, а рано да приемеш. Вятърът си играе с тях, разпилява ги около теб. Миражите тук не те заблуждават, те са забавление. Не е на ниво, не раз­карва висналата скука. Но като я споменах, нея - ску­ката, тя сама за себе си е развлечение. Гъделичка приятно. На­пом­ня ти, че си толкова пораснал, че онова, което радва при­личащото на шестго­дишно сладурче човечество, теб те отегчава. Защото си голям, но не гледаш на порастването си сериозно. Дърт и скапан си, цитирам те. Такъв си, но ти се харесваш. Със скуката - духовната, с отегчението. Раменете ти са

Дъщерята на слънцето, втора глава от книгата Мадам Мистерия


Казиното на живота

Той вижда кула, но си мисли, че вижда жена. И това, в което са вперени очите му, наистина е жена, но той в нея вижда кула и си мисли, че така изглежда жената.
Разтърсва глава. Опомня се пред волана. Не шофира бързо, просто уверено. Уверено мисли, уверени са и действията му. В съ­нищата си също е уверен.
Не разказвам негов сън, а нещо, което му се случи, разказвам го по начин, който той не разбра.

Първа глава на "Дъщерята на слънцето" - разказ от "Мадам Мистерия"



Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете - сган разбойници. Очите им - пъл­­ни. Хип­нотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забра­вили глад и жажда, стоят зяпнали дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от не­дос­тижимия си блян, разкрил се пред очите им.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там, от­къ­дето не се виждат рововете й, създава чувство за кацнало мал­ко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Пред­ставете си я. А сега си представете, че вътре в нея броди една ним­фа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството, което създава, но тя е сама зад стените си, а вътре е сумрачно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на. Висока е метър и седемдесет и четири.
Радва се на радостта, която създава. От далече се радва. В унес се радва. В унес, от който се пробужда и се опомня сама. Ис­ка да сподели чувството, от което е изолирана. Иска й се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от кре­постта си, но усеща, че е рано, още много рано. Раните й трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска й се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството й, за да го превърнат в очарование. Но за да опоз­наем белезите си, трябва да за­раснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е дос­татъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и... потича кръвта.
Опитвам се да опиша това, което е в нея.
Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща ус­мив­ките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги леку­ва. Нимфата с ефирни дрехи гледа от прозореца на крепостта си да­леч­ните й, тъй човешки радости.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигна­ли. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усе­­ща посланието й.
Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина, тресяща се около рововете. Всеки от нея би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златния къшей. Този е съв­сем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта й. Копието му е огром­но. Малката нимфа го вижда отдалеч и крие чак срамежливо очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписала по закач­ливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналия в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва я това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, да прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска й се да раз­твори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почув­­ст­ва близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата, която лекува, е в крилете й. Тя има­ше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си. Те изгоряха.
Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки, който я съ­з­ре, първата мисъл, първичната, бих казал, е, че това с изгоре­ли­те криле няма как да се случи на нея. Истината обаче е друга. То­ва с изгорелите криле няма как да се случи само на тази, която ги няма и никога не ги е има­ла. Независимо дали са сиви или пъс­три, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същи начин в огъня.
Тъжно й е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно й става, че само след седмица крилете й може да са напълно за­раснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всич­кото отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Об­що взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Бе­зу­мец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Превързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плит­ка, руса - в същия цвят, как­вито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рово­ве­те. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието й, че тя даже забравя случката. Просто спуска моста.
Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завър­зани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието.
Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката й се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най-смелите от паплачта правят крачка, втора, трета. Той залита. Тя надава писък, въображението й вижда как пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чака­лите и те побягват обратно.
Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и про­дължава по-уверено напред.
И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекие­ните му доспехи в рововете. Топъл хитон, оплетен от светлина, па­да върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в ог­ни­щето. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: "За да не правиш повече глупости". Той не може да повяр­ва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта от­вън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очак­вания.
Разбира, че и десет живота да има и по ден в стая да изкарва, пак няма да му стигнат, за да преброди всички стаи. Объркан се чув­ства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го води.
Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванайсетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитвала. Са­мо е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допус­кала да влезе дори въображението й. Разтваря се като чаша в ръце­те му, пълни се с вино и той пие от плътта й. Ефектът е не само ал­­ко­холен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години, изпълнени с такова разнообразие, че минават като се­кунди.
Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дъл­бините й.
Относително е времето и колко дълго трае щастието им.
Една сутрин той се покачи на кулата на крепостта, за да смени флага. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговия флаг.
Не й поиска разрешение. Не би се поколебала, ако й го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си.
Заби флага, а после огледа света. За първи път го виждаше от та­кава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, а като ви­дя флага, своя собствен, заблудата му го опияни по-силно от вино­то й.
И понеже тя беше хвърлила плитката, с която превързваше очите си, издебна я докато спи и отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие.
Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи не­говия флаг, ще си остане негова.
Още не беше толкова далеч, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно.
Разбра грешката си, но твърде късно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете...
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Изпраща сиг­нали.
Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите й нейната история.
Отвръщам на сигналите й. Дали и тя не чете в тях моята?

Да почистим Утопия за един ден


Не е изкуство. Когато ме попитат, твърдя обратното - казвам, че е.
В действителност е много лесно: трябва да се научиш да спиш, просто спокойно да спиш. Но да спиш прав, да спиш с отворени очи и с онова изражение, което трябва да имаш.
Аз съм манекен. Не от тези, които разхождат дрехи по модните подиуми, а от онези, които стоим по витрините на престижните магазини също като своите колеги – куклите.
За тридесет и пет часа в седмицата се различавам от тях единствено по това, че имам душа. Това, че мигам, че леко се потя и прониже ли ме острие, вероятно ще закървя, са подробности,

За троли и какво ли още не в Стрина на Северина Самоковлийска


„Стрина”  от Северина Самоковлийска – смях до припадък

Безброй са причините много милиони от малко милионното ни население да се чувстват неудовлетворени. Знаем си ги, нали? Страшничко, а и тъжно! Но може и да бъде много, много смешно!
Зависи как ще се разкаже.
Смешно, без да е злорадо. С чувство за хумор, от което сълзите потичат по две причини: от смях, но и затрогване.
Да, може да бъде смешно, без да престане да е тъжно. Поглеждаме от страни тъгата, превъзмогваме я и поне за времето, в което трае настроението, сме по-силни от нея.
Част от тези много милиони, които се чувстват неудовлетворени се нуждаят от алегоричен образ на цял свят, който им пречи да живеят щастливо. Нуждаят се от иконата на своята омраза.
Върху която да излеят гнева си, цялата си изобретателност и креативност за правене на мръсно. Знаем си го, нали? Страшничко, а и тъжно! Но може и да бъде много, много смешно!
Смешно, без да е злорадо. С чувство за хумор, от което сълзите потичат по две причини: от смях, но и затрогване.
Тази икона на омразата може да бъде комшията или колегата, спътник в автобуса, звездата по телевизията или...автора, който има безобразие да пише успешни книги и да прави премиери. Най-вече той, особено, ако страдалеца, който го въздига за Икона на своята омраза е също пишещ. При това в представите си толкова гениален, че има право да мрази всяка посредственост.
Е, това вече е много смешно, но пак зависи, как ще се разкаже, защото би могло и да е много страшно.
Три пъти съм се смял толкова четейки книга. В 1988 когато за първи път прочетох: „Пътеводител на галактическия стопаджия”, миналата 2012 година четейки „Баудолино” на Умберто Еко и снощи (20.04.2013) по време на организирания от Христо Блажев Читателски маратон, когато оставих „Шпандау Феникс” на Грег Айлс, за да си прочета първо: „Стрина”, чийто PDF формат, получих от авторката по фейса.

Книга за интернет тролите!
Книга за печалните страни на действителността ни изобщо!
Книга за творческата завист и културата ни!
Книга за най-обикновени хора, в необикновени ситуации!

Предстои премиера й. Да се надявам Северина няма да има своята Калина, като героинята и Кичка, но каквото и да стане, една изключителна книга е вече факт.
Мислех си, че каквото и да напиша, само ще попреча. Защото каквото и да напиша няма да е толкова свежарско и забавно, колкото книгата.

Само, като си представих, обаче, че това ще са едни от първите думи за книга, за която ще се изпише още много, според мен, някой ден и като учебен материал, не издържа суетата ми и написах тези непретенциозни редове.

Очарован.

Какво е "Мадам Еротика"?


Какво е „Мадам Еротика” (няколко думи за едноименната новела)



По характер сюжета на „Мадам Еротика” е класически психо – трилър, но разработката му е нестандартна, изграден е изцяло по монолога и проследен единствено през гледната точка на субекта на престъпните намерения, който възприема своите действия като поезия.
А този субект – той не е кой да е, а секссимвол за масовата аудитория и дълбоко в себе си една много чувствителна и объркана жена с опасен ум. Актриса, който все повече заприличва на героинята си. Която се бои да се превърне в героинята си. Която мрази и иска да убие героинята си, но това означава да убие самата себе си, освен, ако не е изградила един грандиозен, прецизен, но рискован и престъпен план.
В него е замесен обикновен неин фен.
Многобройни са образците в жанра в които вманиачения фен преследва звездата си. В „Мадам Еротика” се случва обратното: звездата преследва фена си.
Защо? По същата причина по която и феновете преследват звездите си. Една звезда се нуждае толкова от феновете си, колкото феновете от звездите си. Феновете удовлетворяват необходимостта на звездите си, точно толкова колкото звездите удовлетворяват необходимостта на феновете си.
Нейната героиня е негово божество, а тя – истинската: не героинята й, обожествява него. И се нуждае от него, за разлика от героинята.
Кой е той? Има ли значение. В него е събрана идеята на всички мъже, които са влюбени в измислицата за нея.
Коя е тя? Самата тя не знае, възможна ли е има ли я изобщо, извън блясъка на еротичната фантазия, която е създала на сцената.
На какво разчита и докъде ще доведат опасните й игри?
Може би има и други варианти, освен края, който на мен ми се струва неизбежен.
Как изглеждат събитията извън нейната гледна точка. Е, тях читателя трябва да си представи сам. С думите си Мадам Еротика само щрихова това, което се случва. Казва достатъчно, но и малко. За останалото, мисля, че всеки може да се досети.
Защо избрах да разкажа историята така? Защото в подобни истории, липсва тази гледна точка. На престъпника. Какво се случва в душата му е понякога удивително подробно, дълбоко и проникновено анализирано, но рядко, изключително рядко е оставено тази душа да говори и изкаже своята истина за събитията.
Така, както ги чувства.

А отвъд трилъра? Лично, винаги ще възприемам „Мадам Еротика” като алегория на взаимоотношенията между жената и женствеността, в съвременната масова култура. Нямам претенции за правото си на подобни генерални изводи, а и те не са чак толкова важни, по-важно е книгата да увлича, но като един истински наследник на Княз Мишкин, не мога да се въздържа, да открия личното си, малко странно (меко казано) становище. 



Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...