събота, 11 август 2012 г.

Влюбеният в истината лъжец или "Баудолино" на Умберто Еко




„Щом нашият разум е способен да си представи нещо толкова невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува.” „Баудолино” – Умберто Еко

Не само Баудолино, но повечето от героите в тази книга сякаш са приели тези ключови думи за свой девиз, който неотлъчно следват, а Баудолино е най-големия лъжец или поне сам се нарича: „най-големия лъжец” и ако е така, този най-голям лъжец, не казва ли истината, а ако не е така, не са ли оправдани думите му т.е. при това положение не казва ли отново истината.
Цялата книга е в подобни парадокси, всъщност изобщо структурата й, основната сюжетна линия е на схемата на подобен парадокс:
Ако искате вярвайте в моята история, разказа ми я толкова правдоподобно най-големия лъжец.”
Всъщност Баудолино е човек с невероятно въображение, мечтател с чиста душа и остър изследователски дух, който тъй се забърква в своите фантазии, че ги превръща в истина.
Която остава чужда единствено за него.
Дете на чобани, попаднало на изгубилия се из края им латински император Фридрих Барбадоса. Показва му верния път, влиза под кожата му за да ги изпълни с мечтите си по измисленото царство на Отец Йоан. За което знае, че е фантазия, но неусетно започва да й вярва сам. И която исторически и политически се оказва полезна.
Защо лъжата се превръща в истина?
Какви са механизмите на манипулацията?
Защо и мъдрите предпочитат често да бъдат по-глупави, отколкото и без друго са на моменти?
Все сериозни въпроси, но всичко това обърнато в наистина шеметна комедия.

Есен

Шест години след изчезването му ми връчиха картината. Казаха, че често в кръчмата говорил за мен, че жела творбата му, последната да е моя.
Накрая съвсем се побъркал. Бързо го хващал алкохола. Ставал рязък. Ставал рязко. Казвал, „отивам при нея”, но неясно оставало за мен ли се отнася и за картината. 
И последният път така, но малко по-различно го рекъл. Припомнили си в последствие. След изчезването му. Не бях сигурна дали сигурни. Не изглеждаха сигурни. Бохемите са си такива. И той беше такъв. Отнасяха се, замъгляваха истината с това което наистина им се искаше да е. Имаше една натрупала тон фондьотен. Очите й се премрежваха като заговаряше за онази вечер. Всеки път историята й ставаше по-богата и по-богата. И по-погрешна. Не вярвах да е търсил за мен диви орхидеи. Нито да е наричал гръбнака ми шия на лебед. Такива спомени нямаше, а и не ги търсеше. Според нея, в тази вечер в тялото си не се е намирал самият той. Обсебил го бил дух,

понеделник, 6 август 2012 г.

Плевели

Пет години се борих с тях. Побеждавах ги всеки ден, пак поникваха. Зиме ми даваха малко покой, но понякога пробиваха и леда и снега. Никнеха, зъбеха се, усмихваха се с хладна ирония и воняха на мърша. Косях ги, късах ги с ръце и се разранявах. Палех ги, изкоренявах ги. Посипвах ги с най-отровни препарати, но пак никнеха. А аз ги побеждавах. В един момент започна да ми харесва. Те унищожиха градинката ми, но аз унищожавах тях. Някои побеждават на карти, други на пиене, в съдебната зала или на мис свят, аз побеждавах плевелите си. 

За рицарите и авантюристите на Словото


Преди дни един приятел ми призна: "Словото винаги ми е било доспехи. Грижа се за тях - да бъдат чисти и изрядни, да блестят и да имат благороден облик. Да са в служба на справедливостта, красотата и любовта. Пренебрегвал съм често себе си, за да им отдам времето за поддръжка. Знаеш, че са харесвани, че много дами се впечатляват от тях. Тъжно е, когато ги свалиш пред жена и по лицето й прочетеш разочарование, видиш издайническия израз, от който разбираш, че тя предпочита да легне до празните ти доспехи, отколкото да те прегърне. Чувствал ли си се така?"
Не му отговорих искрено. Не бях подготвен за подобен разговор, а и в емоционалното състояние, в което се намираше, той самият не е беше готов за моя отговор. Ще го направя сега.
Първо ще изразя известно възхищение към подобни рицари. Доспехите са тежки. Всеки човек и без друго си носи кръста, а да добави сам допълнителен товар към него не всеки е способен. Още по-малко са способните да издържат товара на доспехите и да преминат пътя си. И ако отворя очите си...

Целият материал

неделя, 5 август 2012 г.

Грешен и безсмислен



                                                     Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й   


Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал. 
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите. 

Follow by Email