Не си
спомняше от кога, дъжд не валеше, но тя излизаше винаги с чадър. Веднъж го забрави и от ясното небе върху нея се изля порой: топъл и жаден. Стичаше се по лицето й, брадичката, по шията й. Плъзгаше струйки под пазвата й, между гърдите й и превръщаше гънките на тялото й в русло на трепетна река. По която й се стори, че плуват книжните лодки от всички неизпратени любовни писма с най-сладострастни и нежни обяснения. Омекваха телата им, за да се разпаднат в топлата и мокра истина, която не се нуждаеше дори от думи, а ги поглъщаше в недрата си.
Тя обърна лице нагоре за да отпие онова от което се криеше. Имаше наблизо кафе, вход на жилищна кооперация, козирка на спирка, а дори не ги забеляза и продължи под дъжда.
Спря да взима чадър, но повторно дъжд така не я изненада.
Само веднъж видя подобен от прозореца на колата на свой приятел, който ненадейно спря, миг преди да завали и й предложи да я отведе до вкъщи. Не можа да му отговори защо плаче.
После се любеха, но това не беше любов.
Да се влюбиш е като да те изненада дъжд.
Той не излизаше никога с чадър. Често го мокреше и това не му правеше впечатление.
Дъждът не можеше да го изненада.
Но го изненада онзи летен вирус. Не помнеше да е боледувал. Твърде устойчив, твърде закален организъм.
Три дни се мята във видения. Между сън и реалност. Никога не беше се излежавал толкова.
Плъзгаше се по рохкав, влажен бряг. Впиваше пръсти да се задържи. Пара излизаше от лакомата паст под него и имаше нещо сладостно в дъха й. И част от него желаеше да се пусне. Изкусена беше да бъде погълнат. Но разум над неговия го държеше и силата над неговата го задържа.
Когато се опомни изпитваше слабост, каквато не помнеше да е изпитвал преди. И колкото по-слаб беше, толкова по-нежни и гальовни чувстваше слънчевите лъчи, които го докосваха.
Не разбра името на вируса, както и името на онази жена, която видя веднъж от далеч и го накара да си припомни онова прекрасно усещане след отминаващата треска.
Да се влюбиш е като да те тресне вирус.
Той си мислеше: “Да се влюбиш е като да гледаш на кафе, не е важна истината, а фантазията.” Мислеше си още за стотици други неща, докато снимаше полугола нимфа се спуща със сърф по гребена на свирепа вълна.
Тя пък си мислеше: “Да се влюбиш е като да се спущаш със сърф по гребена на свирепа вълна.”. Мислеше си още стотици други неща, преди да види как той пада.
Беше много способен фотограф, истински художник. От висока класа. Но не умееше да плува.
Тя го спаси. Не очаквайте любовна история. Стотици беше спасявала. Всъщност това й беше работата.
Не се срещнаха повече и той не разбра, че се е удавила. Не в морето, а в плитчините на едва пъплещата река, край родното й село. Никой не разбра причините.
Да се влюбиш е като да се удавиш. Няма значение, колко си опитен.
©Стефан Кръстев
17.04.2010
