четвъртък, 18 април 2013 г.

Стриптийз ( разказ от книгата "Мадам Мистерия")





Стриптийз
1.

Аз съм от село. Високо - там, сред планините. Събличах се сред дърветата. Нямаше очи, но се смущавах. Измислях си погле­ди, защото ми беше самотно. Но само докато се събличах, вярвах в измислицата си. И тъй приятно, тъй докосващо беше това сму­ще­­ние...
Този, който ме отгледа като родител, беше дядо ми. Прост чо­век, самороден скулптор. Трепеше се от работа, после дълбаеше ка­мъка. Все баба ми търсеше. Изчезнала някъде сред стръмнините. Може би пропаст я глътнала. Все сънувах как пада, а после - че аз съм тя. По­глъ­ща ме пропастта, крещя. Собственият ми крясък ме по­глъ­ща преди физическата бездна. Пробуждам се паднала. Мър­тва в реал­ността. В най-голямата красота на земята - мъртва.
На тринайсет съм. Само аз съм на толкова. Дори трийсетго­диш­ни няма. Всички са над шейсет. Като започне учебната година, ще е друго, но пак си оставам момичето от планините. Пак съм там, където само като се събличам, усещам чуждо присъствие.
А дядо вае все по-красиви и по-красиви образи. Все по-женс­твена е жената. Все повече прилича на онази, в която мечтая да се превърна. Чудя се каква пропаст е погълнала баба. Да не би да е избя­гала? И пропастта да е света? Отегчих ли те? Хайде, ела ут­ре. Уморих се и аз. Не мога винаги да събличам душата си. Тя­­ло­то мога всяка вечер. Ще дойдеш да ме гледаш, нали? След голото ми тяло можеш да разбереш и голото ми минало.

2.

Чертите й на ученичка, езикът й на поетеса, погледът на мона­хи­ня, оказа се стриптийзьорка. Случайно запознанство, блъсна ме на ъгъла, разляха се боите ми. Извинява се, че пищи, че се мо­­ли да я извиня. Казвам й да не се притеснява, тя не чува, про­дъл­жава. Почва да събира тубичките, в желанието си да помогне по-скоро пречи. Блъска ги пак, някакъв дебелак стъпва върху чер­­вената боя и тя се пръска върху лицето ми.
Скача един агресивен дядо с бастун. "Убиха младежа!" - крещи и е готов като никой друг да се притече на помощ, че и в смъртен бой да влезе с нападателя заради един непознат. Някаква леля при­пада. Кола забива спирачки. Паника. И едва след като двамата сме се изнесли на безопасно разстояние, забелязваме идващата ли­нейка, после полиция, която арестува дядото.
- Трябва да ти купя бои - държи ме за ръката, сега забелязвам, че очите й са сиви. Като с мек молив рисувани. Ретини с такъв цвят не съм виждал. Графит, блед графит.
- Дотук с желанието да ми помогнеш - засмивам се строго. - Току-що заради теб прибраха последният жив самарянин.
- Падам си по художници! - казва ми.
- Не съм художник.

3.

- А аз съм. Какво съм ли? Художник, какъвто ти ми каза, че не си. Защо си мислиш, че си дописник в мъжко списание? Разо­ча­рован ми изглеждаш. Искаш ли сега халатът да падне специално за теб? Хе-хе. Няма да го направя. Не ръкопляскаше с останалите нерези. Но и с мечтателите не откърти птица от дробовете си. Ис­тин­ската мъжка въздишка по женското тяло превръщам в пти­ца, както птиците тогава превръщах в мъжки въздишки. Но худож­ник съм, казвам ти. Художник. По-специално скулптор, като дядо. Търся идеалната. Същата, която и той. Голата. Изкуството ми е да се събличам, харесва ми. Влюбена съм в него. Всичко е за мен. Дрехите са камъка. Всеки ден се обличам в различен камък. Търся най-здравата скала, от която да извая себе си. Както той търсеше по-здрава и по-здрава, за да се пребори с природата и да достигне формата, която желае от нея. Голя­мата му любов е избягала. Това е истината. В тази пропаст е паднала. В тази, света. Ти я виждаш. Питаш ме, чукам ли се, в смисъл, част от рабо­тата ли ми е. Ами: да. Просто такива са правилата на тази дупка, негласните споразу­мения. И за да се събличам, трябва и да се чукам. Не е компромис, нищо не е. Любов правя с очите. Но не с всички очи, а само с те­зи, които откъртват птиците от гърдите си. Не ти хареса танца ми тази вечер. Жалко, много жалко. Исках, исках да ме разбереш, най-хубавото от себе си да ти покажа, по-добре от всякога тан­цувах. По-добре от всякога. Имаше нещо толкова мило в тези раз­пи­лени тубички. Не исках да ти давам интервю за списанието ти, а да ти позирам за това, което повече обичаш да правиш. Яд ме е, нищо не успях да съблека. Нищо. Толкова ли те вълнуваше дали про­ституирам? Те ми осигуряват терен да показвам майстор­с­твото си. За това го правя, а не заради парите. Не че има нещо лошо да го правя заради тях, но не. Искам просто да се събличам. Но ти ме облече. Слушай, ще ти покажа най-специалния си стри­п­тийз.
4.

Още не беше потеглила полицейската кола с арестувания хра­брец, когато тя ми предложи да ми позира гола, с уговорката да не я пожелая. Стресна ме, гледам я и не вярвам на очите си. Флир­тува, но много агресивно флиртува.
- Художник си. И искам да видя голата ти същност на плат­ното. Не моята.
- По-скоро ще ти взема интервю. Такова момиче е мечта за чита­телите ми. Самата невинност, готова веднага да се съблече.
- За къде интервю?
Казвам й името на списанието.
- Охо! Ми че ти попадна точно на тази, която трябва. Тук ха­рес­ва ли ти? Довечера ще видиш и моята дупка, тази, в която ра­ботя, но се­га имаме нужда по питие.

5.

Нямаше очи. Никакви очи нямаше сред дърветата. Свикнах с усещането, че съм наблюдавана и те ослепяха. Все едно ми беше дали вървя гола или облечена, а дивата гора няма голяма разлика с мега­полиса. Да, по-шумно изглежда тук, по-спокойно изглежда там. По-скучно там, по-забавно тук. Но все си разум сред стихия. Не ме раз­бираш ли? Ами бъди подрастващо момиче сред плани­ни­те и слез веднага в мегаполиса и ще разбереш. Искам да те пре­дупредя, приятелю, това с птиците е истина. Когато възбудя, възбудя, възбудя, ама до полуда мъж, на който, разбира се, не се отдавам, от гърдите му се откъртва птица. Толкова е силна въз­диш­ката му по мен, че се пре­връща в птица. В хищна птица. Имам си колекция от двеста чети­ридесет и осем. И мога да ги призова. Откъртените по мен въздишки. Моля те, без фотоапарат. Ще ви­диш най-специалния ми танц.

6.

Шантаво момиче. Да й кажа, че съм влюбен, няма да повярва. То, аз вече не си вярвам. Твърде често е било. Такава обаче не вярвах, че има. Покачи ме… Откъде го намери този покрив? Спе­циално го е търсила, знам си, но добре е улучила квартала, висо­чината, как падат светлините от различните ъгли. Качва се до ре­т­ланслатора, все едно е на пилон. Изключителна сцена. Жалко, жалко, че ми забрани да снимам.
Стои. Неподвижна е. Само вятъра развява косите й. Сега рок­ля­та й изглежда прозрачна. Изглежда бяла. Срязва я светлината. Ръцете й са леко разтворени. Стои така около три-четири минути. И тогава се чуват крясъците. Страшно е. Вият се птиците, правят все по тесни кръгове около ретранслатора. Спущат се надолу. В кръга им е. Упла­шен съм. Готов съм да се втурна като дядото, но усе­щам, че е ло­ша идея. Разпиляват се за миг. И се стрелкат от всич­ки страни към нея.
С клюновете разкъсват дрехите й на парцали.
Гола е. Жива. Но гола. Втурвам се към нея. На три-четири мес­та е клъвната и кърви. Заради мен го направи. И е в шок. Са­ма не е зна­ела как ще завърши опасната й игра.
- Не го прави повече! - крещя й. - Не го прави повече!
Впивам устни в раните й и в устните й. Любим се на покрива, после у дома.
- Защо се уплаши? - часове по-късно, когато и двамата бяхме спо­­койни, попита.
- Рискът беше реален, нали?
- Като че ли ти пука! - изрече неочаквано хладно и стана от лег­лото. - Трябва да има някакви шибани женски дрехи тук. Не мо­га да тръгна гола. Не че не мога, но вече ми писна.
Разтреперих се, не можах веднага да реагирам.
- Охо! Той имал и очички. При това широко разтворени. Е, какво виждаш сега? Гняв? Истерия? Сцена? Още съм гола, виж­даш ли ме гола? Не, не, това не те впечатлява, а дрипите от емо­ции. Ви­дя ме веднъж за секунда и се възползва от мигнове­ната ми сла­бост, за да ме имаш и сексуално. Е, точно нищо нямаше. Точно това, което за стотарка може да има всеки. Повече исках да ти дам, изкуството си. Душата си… И ако искаш да знаеш, на­и­стина рис­кувах живота си. Ви­наги, винаги има риск за живота, ако искаш да покажеш най-красивото, най-красивото и най-го­лото от себе си. Най-голото и най-красивото! Разбра ли, худож­нико? Винаги има риск в красотата! Кажи ми има ли някакви жен­ски дрехи!
- На бившата ми..
- Така си и знаех. Дай - кротко каза последното, а преди из­лиза­не все пак позволи да я целуна и измърка: - Пак ме потърси, но нека да мине седмица, че да ми мине.
Чух тропането на асансьора, после видях отдалечаващата се фигура от прозореца.
И тогава... Не можах да я задържа. Просто беше толкова сил­на, толкова дива…Изду ми гърдите, щеше да ги пръсне…И излетя с крясък навън. Птицата, която беше откъртила от мен.
Два дни исках да й се обадя. Не посмях. Каза ми седмица. Чув­ствах нещо тревожно и не се излъгах. Попаднах на краткото съ­общение в криминалната хроника, че на покрива на блок… онзи блок, беше намерен оглозган женски скелет…


вторник, 16 април 2013 г.

Мадам Мистерия

Опитвам се да опиша

из "Дъщерята на слънцето"

разказ от книгата ми която има рожден ден днес:

Мадам Мистерия





Опитвам се да опиша

Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете - сган разбойници. Очите им - пъл­­ни. Хип­нотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забра­вили глад и жажда, стоят зяпнали дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от не­дос­тижимия си блян, разкрил се пред очите им.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там, от­къ­дето не се виждат рововете й, създава чувство за кацнало мал­ко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Пред­ставете си я. А сега си представете, че вътре в нея броди една ним­фа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството, което създава, но тя е сама зад стените си, а вътре е сумрачно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на. Висока е метър и седемдесет и четири.
Радва се на радостта, която създава. От далече се радва. В унес се радва. В унес, от който се пробужда и се опомня сама. Ис­ка да сподели чувството, от което е изолирана. Иска й се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от кре­постта си, но усеща, че е рано, още много рано. Раните й трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска й се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството й, за да го превърнат в очарование. Но за да опоз­наем белезите си, трябва да за­раснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е дос­татъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и... потича кръвта.
Опитвам се да опиша това, което е в нея.
Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща ус­мив­ките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги леку­ва. Нимфата с ефирни дрехи гледа от прозореца на крепостта си да­леч­ните й, тъй човешки радости.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигна­ли. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усе­­ща посланието й.
Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина, тресяща се около рововете. Всеки от нея би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златния къшей. Този е съв­сем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта й. Копието му е огром­но. Малката нимфа го вижда отдалеч и крие чак срамежливо очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписала по закач­ливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналия в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва я това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, да прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска й се да раз­твори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почув­­ст­ва близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата, която лекува, е в крилете й. Тя има­ше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си. Те изгоряха.
Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки, който я съ­з­ре, първата мисъл, първичната, бих казал, е, че това с изгоре­ли­те криле няма как да се случи на нея. Истината обаче е друга. То­ва с изгорелите криле няма как да се случи само на тази, която ги няма и никога не ги е има­ла. Независимо дали са сиви или пъс­три, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същи начин в огъня.
Тъжно й е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно й става, че само след седмица крилете й може да са напълно за­раснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всич­кото отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Об­що взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Бе­зу­мец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Превързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плит­ка, руса - в същия цвят, как­вито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рово­ве­те. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието й, че тя даже забравя случката. Просто спуска моста.
Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завър­зани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието.
Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката й се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най-смелите от паплачта правят крачка, втора, трета. Той залита. Тя надава писък, въображението й вижда как пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чака­лите и те побягват обратно.
Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и про­дължава по-уверено напред.
И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекие­ните му доспехи в рововете. Топъл хитон, оплетен от светлина, па­да върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в ог­ни­щето. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: "За да не правиш повече глупости". Той не може да повяр­ва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта от­вън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очак­вания.
Разбира, че и десет живота да има и по ден в стая да изкарва, пак няма да му стигнат, за да преброди всички стаи. Объркан се чув­ства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го води.
Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванайсетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитвала. Са­мо е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допус­кала да влезе дори въображението й. Разтваря се като чаша в ръце­те му, пълни се с вино и той пие от плътта й. Ефектът е не само ал­­ко­холен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години, изпълнени с такова разнообразие, че минават като се­кунди.
Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дъл­бините й.
Относително е времето и колко дълго трае щастието им.
Една сутрин той се покачи на кулата на крепостта, за да смени флага. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговия флаг.
Не й поиска разрешение. Не би се поколебала, ако й го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си.
Заби флага, а после огледа света. За първи път го виждаше от та­кава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, а като ви­дя флага, своя собствен, заблудата му го опияни по-силно от вино­то й.
И понеже тя беше хвърлила плитката, с която превързваше очите си, издебна я докато спи и отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие.
Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи не­говия флаг, ще си остане негова.
Още не беше толкова далеч, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно.
Разбра грешката си, но твърде късно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете...
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Изпраща сиг­нали.
Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите й нейната история.
Отвръщам на сигналите й. Дали и тя не чете в тях моята?

Книгата може да бъде изтеглена оттук


неделя, 14 април 2013 г.

Борба за живот

Усети изведнъж прилив на бунт. Страх и безсилие. Нещо като гняв, нещо като отчаяние. Силно вълнение, обърканост. Щеше да се случи неизбежното, всяка клетка го усещаше, всеки трепет го подсказваше, всяка съпротива беше излишна. Бореше се, бореше се яростно, диво, не се предаваше, а нещо в него искаше да се предаде, възбуждаше се при мисълта да се предаде, унасяше се, ставаше му приятно, отпущаше се на течението. Оставяше на силите да го водят към края. Лекота го изпълваше. Топло му ставаше, трепетно. Ужасяващото предчувствие го нямаше. Примирението действаше като упойка. Близкият край беше безразличен. Но се опомняше, миг преди да скъса с всичко. Безнадеждно беше, знаеше. Нямаше да може да се бори още дълго, знаеше. Безсмислено беше, но продължаваше, продължаваше точно защото беше безсмислено.

Follow by Email