И още едно откровение покрай Кланица за чародеи

Хубаво ще е да се прочете предишния статус за да стане напълно ясно какво пиша в този. През годините много съм говорил за писането. И за процеса, и за вдъхновението, бил съм искрен, но нещо ми се е губило. Трябваше да се върна на образа на Хапла, тя от своя страна да отключи прекрасните и зловещи призраци от миналото ми за да разбера точно какво правя. Когато тя и нейната приятелка махнаха превръзката от очите ми аз видях непозната личност, която много приличаше на мен, но не бях аз. Видях своето заключено Алтер Его, което ми трябваха години за да освободя, да се съградя отново по негов модел и да заключа другия, който до този момент беше мой тъмничар - саморазрушителната личност, която ме унищожаваше. Видях себе си в един по-красив образ. Пишейки несъзнателно съм правил онова, което за мен онази диаболична хубавица - Хапла. Уж рисувам реални личности, но всъщност рисувал съм в различни образи Алтер Его - то на съвременния човек, най-често на жената. Това, което го има в живота ни, дори на моменти е масово, но не се вижда. И ако някой види себе си в героите ми (а и това често се е случвало през годините), и ако хареса това, което вижда може би съм постигнал своята цел. Защото съм бил съучастник на бягството на едно чародейство от неговата тъмница. И в този роман: и при героите с реални прототипи, и при напълно плод на фантазията ми все съм рисувал Алтер Его-то. Така, че Хапла, колкото и да е онази Хапла с която се познавам, толкова е и друга, по-скоро други; мисля дори, че живее във всяка жена. Защото всяка истинска жена прави тъй че любимия й да открие най-доброто в себе си. Още една лична тайна плюс тайна на героите ми.

Книгата вече е факт. Може да бъде изтеглена или поръчана тук: Кланица за чародеи

Кланица за чародеи е вече факт

Вече е факт: електронен и хартиен вариант на "Кланица за чародеи" тук

Дадох повече воля на фантазията си само за да проникна по-дълбоко в реалността. Реалността на тези страдащи и безкрайно щастливи хора, които са прототипи в този роман. Прокълнати и болни, а може би щедро дарени със сетивност, която повечето нямаме. Греховни или напротив, по-чисти отколкото сме социално адаптираните, изпълнени с мощта, а и прогизнали от мръсотията на множеството. Хора, които живеят в един по-различен свят, въпреки, че стъпват на същата, познатата от нас земя. Отхвърлени и потъпкани, но и божествени по своему.

И сега ще разкажа нещо истинско, по най-краткия начин. Мой спомен. Лично изживяване. Лятото на 1998 година. Ако не знаете какво е да си жив, а да си в ада ще го кажа. Да си на 29, а да се чувстваш скапан старец на който не остава много живот, който е пропилял всичко, може да рецитира наизуст големи пасажи от Платон, Ницше, Блез Паскал, Албер Камю, но това е след третата или четвъртата чаша алкохолен концентрат (изпит на екс), ако не е взета тази доза главата му е празна, мислите му са разкъсани, демонични. Не мисли за нищо друго освен как да събере стотинки за дозата или къде да се натресе, че да го почерпят. Ама как да стане това като дори не му сервират когато има пари. Заради доверчивостта си е изгубил и цялото си младежко творчество, а той е писал много, много. Изливал се е денонощно, но това му съкровище вече не му принадлежи: измъчван е и от страха, че никога повече няма да може да пише, че е осакатен. Напуснала го е и първата му съпруга. Съвсем естествено, но в случая не са намесени нито пороците му, нито алкохола, а неща, които сам не разбира и никога няма да разбере. Не може да се обръсне, да се среше - ръцете му не са негови. Не може да застане пред огледалото, защото е самия ужас - зомби излязло от гробищата, в което няма как да се познае. 
И ето, намира се в лудницата - Кланицата за чародеи, вързан за леглото. С два каиша, единия през дясната ръка, единия през кръста, заключени с катинар. Не, че може да мръдне, не може. Но за всеки случай. Включена му е система: истинско фармацевтично блаженство, което и го унася, и го прави да се чувства по-скапано. Понеже още има някакво въображение, представя си, че е направил ужасно престъпление и това, което тече е всъщност отровата на смъртоносна инжекция. В смъртната присъда за него, в онзи момент има малко повече достойнство отколкото в положението до което се е довел. Всъщност опитал е да направи нещо по въпроса. В гърба му е инжектиран есперал (антиколна смес - руско производство с депо действие), подписал е документа на който ясно е обяснено, че при евентуална смърт поема върху себе си цялата отговорност, че инжекцията е безвредна стига да не употреби алкохол, което може да доведе и до смърт. Последното е подчертано с дебел маркер. Седмица не е пил, но все пак обърна цяла бутилка водка. С надеждата, че...С никаква надежда. Но не умря. Понеже нищо не прави като хората. 
Та в това скапано състояние вижда едно русокосо видение на решетката на прозореца. Видимата възраст на видението е 14-15 години. По-голяма се оказва в действителност, но от друга страна: понякога се държи по-детски. Смее му се от прозореца, закача го, казва му, че го чака. Когато го отвързват и го пускат в двора момичето все пак го чака. Това е Хапла. Въпреки тежките си диагнози тя е диаболично красива, въпреки че приказките й са много объркани в тях той долавя някакъв порочно дълбок смисъл. Сега той вече ясно вижда, че тя не е непълнолетна, а тя уж флиртува с него. Увлича го и двамата бягат...От кланицата за чародеи...

Час след бягството ни се разплаках. Толкова бях затрогнат. И си припомних, че мога да чувствам. И без алкохол. Какво толкова направи Хапла. На пръв път нищо особено. Говореше ми за своя приятелка фризьорка, елитна. Разбира се, не й вярвах, мислех си, че Хапла бълнува. Заведе ме не във фризьорски салон, а частен дом. Какво съм очаквал...Оставам на вашите въображения, но приятелката й се оказа точно такава каквато я представи. Накараха ме да седна в стол в банята, завързаха ми очите, а като ги отвързаха освен, че е нямаше брадата (което не е работа на фризьорки, но си беше бонус специално за мен), косата ми имаше такава форма, че не се познах. Освен, че изглеждах с поне десет години по-млад, по-късно можех да преценя - имах одухотворен израз за който не подозирах. Човекът в огледалото беше друга личност, не познатата ми. Това беше моят потенциал. Моето Алтер Его. Онзи, който имаше право да живее и си заслужаваше да живее. Три дни още бягахме с Хапла, ту тук - ту там. Не можех да разбера кое от приказките й е лудостта й, кое е шега и детински развинтено въображине, кое си е истина - най-невероятна, но истина. Защото живота й беше по-богат и от въображението й. И по-абсурден. Накрая се върнахме. Ако не беше това бягство, не се знае дали щях да бъда жив, дали щях да намеря по-късно мотив за съществуване, а оттам и волята, която ми помогна да спра алкохола. А за Хапла, не знам. Много скоро тя избяга със следващия...чародеи. Било й е система. Не знам колко живота е спасила, не знам и жива ли е сега. 

Та разказах истински случай, няма го в романа. А романа е за Хапла, още неколцина като нея. Има го и фентъзито, и трилъра, и хоръра, защото иначе е невъзможно да се разкаже за подобни хора.  

 
Вече е факт на електронен и хартиен носител тук: "Кланица за чародеи".

За Кланица за чародеи от Megi Güvenal

Един импулс...

Megi Güvenal

Не ме бива в писането на ревюта, аз съм един по – мълчалив читател, но тези дни се случи нещо, което ме накара да посегна към перото. Романът „Кланица за чародеи”.
Имали ли сте някога усещането, че живеете във фантастичен филм? Или сте частичка от пъстър калейдоскоп и всяко завъртане на механизмите ви запраща в неочаквани комбинации и изражения, добивате странни сили или цветът ви се променя, имате седемдесето сетиво, чувате музика от далечни вселени…Редовете на Стефан Кръстев - Цефулес това правят. И аз не съм сигурна…за книгата ли искам да пиша, или за този непредсказуем автор. Сам за себе си казва – пиша фентъзи. Не, не, това не е фентъзи, и фантастика не е. Това е самата реалност, която той някак е успял да улови, въпреки своята обикновена човешка форма и потенциал, и подобно на пророк да я свали до лилипутската ни същност, глазирана с простички изрази, замесена разбираемо, така, че да я усетим. Имам чувството, че Цефулес е Аватар, ако си спомняте онзи филм по кината, в който ограниченията на едно измерение балансираха със свръхсъщността в друго. Често съм зачитала негови разкази, не собено смело, понеже съм знаела – ще ме завъртят и запратят в непознати селения, но не бях срещала друго подобно четиво, като Кланицата. Избягвам подобен жанр, някак ме пробожда. Зачитала съм, рядко, великани от ранга на Кунц, та аз съм човек, който никога не чете Кинг, избягвам ужаси. Обичам реализма – магичен или не, харесвам обикновения бит, ароматът на човешко. Но рано или късно всички стигаме до огледалото и неизбежните въпроси „кой съм, защо съм”. В своята последна творба Цефулес дава отговор. И го предоставя така, че всеки да го проумее. 
В най – низките селения на човешкото, в онези подземия, където се надяваме никога да не надникнем, в отхвърленото от обществото ни, в тъмната, тинеста мъглявина на неясното се ражда едно цвете – Хапла. Тя е петият елемент, Духа, частичката, която носим в себе си, погребана някъде в дълбините на сърцето; избавлението, за което не искаме да знаем. Един съвършено изваян образ, нежен като утринна роса и мъдър като създател и съзидател. За да създадеш Хапла, трябва най – малкото да си познал онази непозната част от себе си. За да я сведеш до мисъл и да я поставиш в сюжетен роман между корици трябва да си безумно смел. Нашето съвремие убива истините. Убивало е пророците, суфите, богомилите и катарите, защото са давали на света отговори. Докато четях ми се искаше не просто да позная героинята на Стефан Кръстев, исках да мога да погледна през неговите очи, за да видя защо вижда онова, което описва. Как. Такъв поглед не се дава на хората, неговата позиция не е достъпна, за да усеща и пише по този начин, трябва да е воювал и победил, трябва да е успял да заличи властелина на живота си – великият Аз, който спуска завеси, обгражда с неяснота и скрива лъчите на истината далече от сетивността на обикновените. Но ето че го е направил. В една чудесна, добре подредена, много увличаща творба, в която всеки един читател би открил… толкова, колкото е способен да види. Да, точно това написах – ще видите в историята толкова, колкото можете да разпознаете. И точно това я прави уникална. Тя не поучава, не настоява, не парадира, нито има претенции да бъде самоучител или труд на някой от безбройните гурута - на пръв поглед е просто една хубава приказка. И в същото време е много повече. Тихичък зов е, и писък. Всичките и междуредия крещят: „човече, опомни се”. И след прочита на този роман ще се върна, за да изчета всичко от него, защото вече знам, че не пише случайно, а с мисия.