Цветовете

Не дойде само той на срещата на випуска, а беше най-добрият ми приятел от гимназията. Имах още седмица ваканция, а после трябваше да хващам самолета.
От последният му адрес който знаех ме препратиха на следващ, от там на по-следващ и по-следващ. Накрая разбрах, че живее в мазетата на един грозен блок. 
Не се зарадва, че ме вижда. На четиридесет приличаше на осемдесет и не ме пускаше да вляза. Няколко пъти му напомних кой съм. Неговият най-близък приятел от гимназията. Аз съм същият. С който туй онуй. Който тъй и тъй. Да, не го лъжат очите. Спомня си, спомня си, да не се преструва. Уморен съм и искам да свия крак, да пийна чашка с някого. Найлоновите ми чорапи, така са се спарили, че още малко ще ме пратят в космоса. Непознат съм в този град. Живея, вече в далечни, далечни земи. Да не се прави на треснат, аз ще взема пиенето. Аз съм онзи, да същият, никой друг. Няма призраци. Не съм и халюцинация, защото халюцинациите не се чувстват уморени. 
Накрая ревна и се прегърнахме. Вътре не беше чак толкова лошо колкото изглеждаше, че ще е, отвън. Имаше си хладилник от преди двадесет години. И ръждива тостер машина, за
самоубийства имаше. Телевизор нямаше, но пък той мразеше телевизията и тогава. Сега сигурно я мрази повече. За сметка на това библиотеката му беше по-голяма от моята. Най-малко два пъти. Сам си я беше направил от талпи и затрупал с повяхвали издания дирени и събирани дълго и систематично от вторични суровини. Газов котлон. Побеляло огледало. Газов котлон с жълта метална паница пълна с вода върху него. Кафе машина, явно работеща. Легло и две продънени кресла край доста прилична ниска масичка, останала от дома който някога посещавах. Все още имаше в устата и два зъба. Бутилката купих, той намери чисти чаени чаши. Не намерих какво да го попитам, нито ми се разказваше. Изяви желание да ходим както някога за риба. Никога не сме ходили за риба. После си заговорихме за книги и за пътешествия, но за онези пътешествия които говорихме някога, а не за тези които можех да му разказвам сега. По някое време ми показа рисунките си. На блокови листове, всички със сив молив. Някога ползваше маслен пастел и картините му бяха толкова пъстри, че се замайваше свят. Само дето не чуруликаха. 
Не можех да го позная в това амплоа. 
Нямам предвид като живот. Просто беше беден и болен, но когато развързахме езици се уверих, че е още себе си. Не бе изгубил присъствие и очарование. Веселият си дух, чувството за хумор, също. Дразнеше ме малко гордостта му, но той винаги си е бил горд, а навярно в настоящият момент това беше най-ценното му притежание. Рисунките му обаче не можех да приема такива. Не исках да му казвам, но не можех ни да пия, ни да мълча, а двете заедно – абсолютно невъзможно.
-Само сив молив ли имаш? – гласът ми прозвуча по-иронично отколкото очаквах, но той изглежда не се засегна.
-Така винаги мога да имам. Сивото е винаги достъпно. 
-За пестеливост ли ми говориш?
-Просто сивото е достъпно.
-А достъпното лишено от желание. – вече го дразних.
-А достъпното лишено от желание. – отвърна ми спокойно.
-Тъжно е.
-Лишеното от желание е разумно.
-Евтина еклектика. 
-Тъжно е. – повтори равно, а после се усмихна ведро-Не чак толкова.
Усмивката му стана загадъчна и продължи:
-Цветът го има. Само се взри. 
-Това знаме върху кулата е червено.-засмях се.
-Не, с цвят на тютюн е. Просто погледни внимателно. Ще видиш, че водопада е сребрист, а листата кървави, гроздовете са от платина, облаците са от калай. В дъното…едва се вижда, но има параклис, камъните му са съвсем леко сини и трепти ореол от кобалт около кръста. 
Засмях се:
-Ще те разочаровам, сиво е.
-Погледни следващата рисунка, действителността на тази те отхвърля. 
Видях маса камина и столове. Сиви. 
Погледнах следващата. Слънчогледи. Сиви слънчогледи. Глупаво беше, но се опитвах да открия цвят какъвто нямаше. 
И във фруктиерата с ябълките не видях. 
Нито в морският пейзаж с фара, сигурно гледан от картичка. И акациите в парка през който преминах преди малко бяха сиви и селската градина която трябваше да е толкова пъстра. Взирах се, мъчех се да видя цвят. Излъгах го, че виждам, но продължавах да се взирам и да търся друг цвят освен сивият. Нямаше го, нямаше го, но накрая го видях.
Познах някогашната му приятелка. Стоеше пред платно с четка. Защо я беше изобразил така? Той рисуваше, а не тя. Беше толкова отдавна. Не беше ли я забравил, толкова години бяха минали? Стори ми се, че видях на голото й рамо потрепваща алена калинка и после изчезна.
Калинка ли беше или кръв?
Стреснах се. Странна композиция. Момичето стоеше сред буйна лятна растителност, но изглеждаше абстрактна, но върху платното същата тази абстракция се превръщаше в реалност. Животът в картината на момичето беше по-истински от този в който живееше.
Но къде излетя калинката от рамото й?
Листът трепереше в ръката ми.
-Какво се случи с нея?
Не ми отговори. 
-Къде излетя калинката?
Погледнах следващата картина и видях кипариси. И сивото почна да чезне, бавно се обагряха, ставаха зелени. Усмихвах се, а зеленият цвят придоби такъв израз какъвто не съм срещал, колкото и да бях пътувал, колкото и да бях видял. 
-Струваше ти се, че в моят свят, няма цветове, а има…Много дълбоки цветове, много реални. – говореше ми едновременно и кипариса и моят приятел.
-Къде отлетя калинката?
-Тя си е там. – отвърна ми едновременно и кипариса и моят приятел.
Върнах се отново на картината с първата му любов и сега цялата картина беше цветна. Пейзажът около момичето и самото момиче приличаха на импресия, но същият пейзаж върху платното на момиче беше натурален като снимка.
-Струваше ти се, че в моят свят, няма цветове, а има…
-Прекрасни са! – възкликнах и заразглеждах останалите картини.
Слънчогледите бяха от огън. Оказа се, че това е дракон маскирал се като слънчогледи, а не слънчогледова поляна. Облаците бяха рубинени, а между тях надникваше едно бяло сляпо око. Акациите се оказаха панаирджийски параван, а зад пукнатините му се виждаше истинска реалност, загадъчна и пъстра. Ябълките бяха сини. Личеше си, че са отровни. 
-Ако не бях видял цветовете им, сигурно бих се отровил.-промълвих. 
Сам не разбирах какво говоря. В един момент си помислих, че ме е хипнотизирал, че прави някакъв фокус, но не. Просто бях много развълнуван. 
Със сивото той беше постигнал илюзия за цветове. Необходима беше само малко настройка за да се приеме. 
Накрая дълго разглеждах картината с която започнах. Разглеждах я и говорихме за нея до сутринта. Накрая той заспа. Промърмори ми, че когато се събуди не иска да ме вижда. Не беше от алкохола, нито моментен каприз, нито от омраза, а за мое добро. Усещаше се.
Когато излязох навън. Светът беше изгубил всичките си цветове. Беше сив както в началото картините му. 


социална драма

Човек и изкуство