Най-красивата удавница

Сънуваше фарове и често помнеше съня си и секунди след събуждането й се струваше, че още чува тревожният крясък на крайбрежните птици. Бреговете бяха обвити в мъгла. Ежедневието й, също. Беше късогледа, но слагаше рядко очилата. Никога в автобуса, никога в таванската стая на училището където в междучасието се криеше от ученици и стриктни колеги пушеше. Предпочиташе да не вижда добре, а да се носи в мъглата. Така сякаш сънят й продължаваше, струваше й се, че й мирише на водорасли, а по устните й е утаена сол и прави живота вкусен, че стъпва внимателно по насечен скалист бряг, взира се в хоризонта и чака някого. Взира се и ту вижда, ту не вижда контури, не помни кой е онзи който чака, не помни и коя е самата тя.
В някои сутрини усещаше в бельото си песъчинки. Убиваха я, но й беше приятно. Чувстваше се различна, по координирана, мисълта й не беше насечена както обикновено, а течеше като мелодия и думите й се лееха.

Пулсът й лудуваше. Дочувала беше след такива сутрини, учениците й да си говорят:
„Госпожицата пак е влюбена…”
Усмихваше се. Приятно й беше, че виждат това. Нищо не можеше да се скрие от тях и щом изглеждаше така, значи си беше точно така.
„Чувствам се както като съм правила любов, а не съм. Поне тази нощ – не. Но все пак…и те го забелязват, а и песъчинките. Няма да мисля. Все едно, че се е случило. Случило се е. Така си е. Като истински са тези песъчинки…Откъде ли ще са?”
В живота си беше заставала до брега два пъти. На тринадесет и на двадесет и една години. Сега беше на четиридесет и една. Преподаваше математика, но обичаше книгите. Четеше и препрочиташе Херман Мелвил и Джоузеф Конрад, морските романи на Джек Лондон и Виктор Юго, връщаше се често и към обикновено забравяните сред юношеските впечатления Жул Верн и Емилио Салгари. „Старецът и морето”, знаеше почти наизуст, а „Най-красивият удавник” на Маркес не беше просто любим неин разказ както твърдеше, а онзи уникален любовен стих различен за всяка жена, обладал душата й, затрогнал я дълбоко и оставил частица отражение върху всяко нейно нежно преживяване.
Беше слаба. Красива със съзерцателното си изражение. Когато се усмихнеше широко придобиваше неотразим сексапил. Изведнъж разголваше земното в себе си. Булото падаше. Съзерцателната сериозност за секунда се превръщаше в жена. Строгата изтънченост рязко се изменяше в еротизъм, който щеше да е съвсем обикновен, но при контраста който предизвикваше, правеше да изглежда Олимпийски разгулна. На няколко пъти едва не разби семейства. Бе близо да създаде и свое, но колкото повече се задълбочаваше връзката, толкова по-често дотам се увличаше от книгата която четеше в момента, че забравяше за среща или отиваше много раздразнена.
Продължаваше да сънува фарове и да не слага очилата в автобуса. Две улици от спирката до училището преминаваше също без очила. Стъпвайки внимателно като по скалите. Веднъж един гамен възползвайки се от почти безпомощното й състояние я сграбчи, опипа я грубо, хапеше рамото й и врата й, бръкна под роклята й. Докато се приближаваше към нея тя го виждаше съвсем размазан, а когато се озова в ръцете му неволно затвори очи и в кратката секунди, преди да намери сили да го ритне в тестикулите и да се развика за помощ, достигна оргазъм.
Не успя да го разпознае по-късно в полицията, но при вида на заподозрените започна да й се гади. Седмица не можеше да сложи нищо в устата. Повръщаше го.
„Не, не е бил от тях, но откъде да знам…”
Дълго след това се чувстваше толкова омърсена, че на моменти сякаш зараза пълзеше по кожата й. Нямаше време да се съблече. Разкъсваше дрехите си и влизаше под душа. Дълго оставяше под струите и едва излязла криеше голотата си, за да не видят стените, че тя е осквернена. След минути пак се чувстваше мръсна и отново се къпеше.
Кожата й подпухна като на удавница.
В този период не можеше да чете и любимите си книги. Разсейваше се, разлистваше ги и се мъчеше, но не можеше да се съсредоточи. Накрая раздразнено хвърляше книгата.
В този период винаги носеше очилата и светът беше различен и такъв с който не успя да свикне.
Колкото и да се боеше от повторното нападение пак ги свали. Постепенно боязънта премина в очакване. Смути се, но осъзна, че го желае. Мисълта я разстрои, но той не идваше и постепенно всичко си влезе в релси и заприлича на преди.
Криеше се в таванската да пуши. Вдигаше глава към небесата и се представяше, че е приведена над морската шир. Големите ученици й подсвиркваха, а тя им отвръщаше с тази усмивка която побъркваше и много по-големи от тях мъже. При дъжд залепяше лице до стъклото и отново започнаха сънищата й, а раклата й винаги беше украсена с поредната разтворена до нощната лампа книга.
Някакъв безумен ухажор и пусна в пощенската кутия автобусен билет до един от морските курорти с кратката бележка: „чакам те”.
Посплаши се, че си спомни насилника, после изчисли вероятността да е той или някой от завършилите й ученици, стана и весело и скри билета в чекмеджето при снимките.
Беше в лятна ваканция, а заради поройните дъждове почти не излизаше от къщи. Слизаше само до магазинчето пред блока, за храна и цигари, но и това й беше предостатъчно, защото асансьорът й бе повреден и трябваше да пъпли нагоре по стълбите до деветият етаж.
Лошото време я унасяше и заспиваше над книгата.
Най-прекрасни мигове в които реалността и въображаемото преливаха едно в друго и тя трудно различаваше кое е прочетено и кое преживяно на сън.
Дори напълно будна имаше чувство, че е на кораб. Тъй сиво бе навън и отвсякъде вода.
Изпълни я желание да излезе навън, да се съблече и да легне в локвите. Усмихна се отнесено. После сънува, че телефона й позвъни, а когато вдигна слушалката, непознат мъжки глас й каза: „Чаках те”. И затвори.
После не беше сигурна дали го е сънувала. Дълго чакаше ли, чакаше, но телефона не звънеше.
Едва намери билета сред купищата ненужна хартия. Беше вече невалиден, но тя го сви с треперещи пръсти при документите си.
„Ще си купя същият. Само да спре дъжда.”
Легна при телефона и очакваше да позвъни или да спре дъжда, но когато дъждът все пак спря, а телефона позвъни, тя не вдигна.
Не я търсеше непознат, а домоуправителят във връзка с влажните петна избили по тавана на апартамента под нейният. После дълго тропаха по вратата й, преди да решат да я разбият. Тя беше до телефона. Мъртва. Усмихваше се.
Кранчетата на чешмите й бяха стегнати, прозорците затворени и уплътнени, тавана сух, но по пода й още имаше локви, а дробовете й бяха пълни с вода.
Удавяне беше причинило смъртта й.


магически реализъм