Моята собствена игра

Пиша върху стените това което никой няма да прочете. Скоро пространството ще се изпълни и ще изписвам думи върху думи. Изреченията ще се разбъркват. Ще се заплита казаното по-преди с казаното по-късно, все повече ще се заплита, както става в паметта ми, докато изреченията изгубят всякаква логика и значение както изгубих значение и аз. И така трябва. Защото аз съм изверг – убиец. Къде е реалното, откъде започна играта? Вече всичко е толкова размито. Нищо не е ясно, цялото битие е мъчителна илюзия необходима за изтънчеността на моето мъчение. Защото аз съм едно зло дете. Едно много зло дете! Аз съм тяло разяждано от омраза, помръкнал и опиянени от жестока игра разум и сърце. 
Аз трябва да съм тук. Харесва ми макар да е мъчително. Аз съм осъден до живот.
За най-жестокото престъпление!
Да се родя себе си.

Страданията й, тежките й самообвинения, сълзите й които напираха, но не потичаха, леко дрезгавият й от болката глас, свитото тяло на продъненото кресло, движенията й на зомби, изблиците й на изкуствена радост която повече приличаше на ирония и истерия, разсеяността й, винаги прогорените манджи, петната от изкипяло по печката на която работеше един единствен котлон, в случаите когато имаше ток…
Всичко това много ме натъжаваше, докато започна жестоката игра.
След началото й то се измени. Тя не вярваше, че ще се получи. После беше възхитена от фантазията ми. Усмивката й я озари, направи я по-млада. Рече ми, че ако й бях съпруг щеше да ме обича толкова силно колкото не е успяла да обича този който й е бил като съпруг. Моят баща.
Аз го убих. Тя хареса постъпката ми, въпреки, че ми крещеше, че съм луд. Помогна ми да заличим уликите. Заровихме чука в двора. Вечеряхме на свещи, изглеждаше спокойна макар да ми каза, че е трябвало да го сторя, макар ще страдаме дълго.
Още на другият ден бях затворен.
Това е целта на играта. Баща ми е вероятно жив и здрав. Не знам. Не съм го виждал и малко от нея съм чувал за него. Не е постъпил честно, това мога да преценя въпреки, че тя се опитваше да го оправдава. Той е имал семейство и бил сериозен мъж, имал и стабилен бизнес и твърде много ангажименти за да го натоварва и тя. 
В началото беше категорично против играта. Дори щеше да ме накаже, че ми минават такива неща през главата, но се почувства безсилна, защото исках да играя на наказан.
-Мазохист! – кресна ми.
-Какво е мазохист, мамо?
Сега знам какво би трябвало да означава думата, тогава бях на шест.
Трябваше да ходи на работа на четиридесет километра от дома. Повечето от парите отиваха да покрием ипотеката. Не знам кога и защо беше теглила пари. Известно време си мислех, че пръст има онзи „сериозен мъж” баща ми, с неговият бизнес. Тя отричаше категорично. Възможно е, уверих се, че живота вън от моят свят е доста скъп.
Не можеше да плати таксите ми за детска градина. Играчки също нямах. Почти нищо нямахме, освен нейни наръфани книги които изобщо не бяха за дете на онази възраст. 
Преди време гледах телевизия, но когато минаха служебните лица, направиха опис и иззеха почти всичко здраво, разбрах, че телевизора няма да ми липсва. Какви пари дължеше на държавата освен онези за които къщата ни беше ипотекирана, остана неясно, но конфискацията ми дойде като подарък. Почувствах, че преди това ми е било адски скучно.
И тогава ми хрумна играта. 
-Не се притеснявай, мамо. Измислих си игра. Можеш да си спокойна на работа. Няма да излизам от къщи…
-Как така, мило. Че ти ще полудееш. Децата играят…
-Аз също, ще играя…
-И измисли, ли? – усмихна се тя.-Не, мило, няма да стане. В най-добрият случай когато не закъснява автобуса ми, ме няма в къщи четиринадесет часа. После трябва да напазарувам и да сготвя и става…
Размишляваше на глас. Не искаше да чувам решението на проблемите ни. Такова нямаше…но бях го намерил.
-Те играят на ченгета и престъпници! – прекъснах я-На пожарникари, чичо доктор и медицински сестри. Аз ще бъда затворник.
-Какво? – не можеше, още да разбере.
-Чу го. Престъпник, но заловен и затворен. Къщи ще ми бъде затвора.
-Дома ни не е затвор! – кипна.
-Моят дом – моята крепост – чул го бях отнякъде, умно хлапе бях, твърде умно за да бъда като останалите. Тя също бе твърде умна за да бъде като останалите деца на възрастта си…И за това ме разбра.
-Какви ги говориш? – попита, а вече знаеше.
- И крепостта Ив е била затвор. Чела си ми „Граф Монте Кристо” Ще дълбая, дупка под гаража за да избягам. Просто. Трябва да извърша престъпление за да бъда заловен. 
-Няма! – кресна.
-И кой ще ме спре?
-Ще те накажа…
Усмихнах се.
-Мазохист!
-Какво е мазохист, мамо?
Поспорихме, а знаеше, че съм прав. Постановката беше разкошна. Каквото и да говореше, тя също си е представяла всеки ден как го убива. Не мога иначе да си обясня майсторската й игра.
-Защо го направи, защо? Къде е трупът?
-В дерето е.
-Защо си донесъл този чук?
-За доказателство, че вече си свободна. Него вече го няма.
-Това е улика срещу теб, глупако!
-Вече можем да се освободим от нея.
-По-бързо…
И животът ми се промени. Мизерията заприлича на лукс. В строгите тъмнични затвори няма печка дори и с един работещ котлон, няма баня и мама не идва всяка вечер на свиждане.
Учих се да мисля като възрастен затворник. Представях си как и го научавах. Във всеки възрастен се крие дете, а в децата като мен се крие възрастен.
След години гледах един научно – популярен филм, как палеонтолозите изваждат скелетите на праисторическите животни от земята. Копае се, докато се стигне костният блок, там работата става по-фина, започва ровенето с длета, след туй пръстта се чисти с четки от костите. Много внимателно. Накрая извадената от недрата се сглобява и изправя на крака за да заприлича на истинска. 
Нещо подобно правих със себе си. Вместо да дълбая тунел под гаража за да избягам, дълбаех в мислите си и вадех затрупаният от съзнанието си древен звяр заложен във всеки човек. Част по част го сглобявах. Идентифицирах се с полученото. Преставах да бъда детето, а малкият свят разкриваше неподозирани ширини. Когато доброволно приемаш своята присъда е невъзможно да бъдеш осъден от другиго. Аз просто изпреварвах присъдата на останалите върху себе си.
Преди да навърша възраст за училище знаех вече добре да чета. В „кратките си свиждания” тя малко ми помогна, но аз бях подготвен да поема знанието. Лесно се научих. 
На училище не тръгнах. Също трябваше да пътувам, а и помагала и дрехи бяха твърде скъпи за нас.
Тя се тръшкаше. Готова беше да рискува и да изгуби къщата, но знаеше, че няма да успее да излезем на глава.
И докато връстниците ми получаваха начално образование, аз почувах висше. Често в затворите полуграмотни хора стават за години висшисти.
Представях си, че съм един от тях. Книжките на пазара и без друго бяха скъпи, а нови данъчни тежести ги направиха непосилно скъпи. Това което не предвидиха тогавашните икономисти беше, че у мен ще попадне неподходящо четиво.
Мама иначе искаше да ми купува книжки за възрастта и може би биха ме увлекли и пробудили детето, но аз книжка с картинка не видях. За сметка на това имах четиридесет и осем вехти книги и нейни учебници които е закупила по времето когато е следвала философия. Нямах какво друго да правя, освен да започна следването си и аз, а един праисторически звяр в затвора лесно приема философията. Смила я като храна, превръща я в кръв. Организмът му я трансформира в клетки и растеж, измяна, естествено развитие което тя вече е неспособна да контролира, защото е част от него. Не мога иначе да си обясня как тези мъдри, благи хора които са си дали живота за добро, които са заместили баща ми който ми липсваше ме превърнаха в още по-голям звяр. Научих ги наизуст, анализирах ги по неподозирани начини, проникнах дълбоко в същността им и излязох от ограниченията им. 
Времето навън се изменяше. Трепетите ме побъркваха. Пролетта ме разкъсваше. Кошмарите се сливаха с реалното. Но аз бях в затвора. И не дълбаех под гаража тунел навън за да избягам, а дълбаех навътре в себе си, за да се освободя. Знаех много добре на какво се дължи болката….
На прекрасното!
На сексуалното съзряване. Бях вече на четиринадесет. Тя крещеше:
-Амнистия! Обявена е амнистия! Делото ти е преразгледано, появили са се нови улики, смекчаващи вината обстоятелства които правят присъдата ти взета в разрез със сегашното законодателство. Ти си свободен, ако трябва, аз ще вляза в затвора вместо теб. Свободен си…Ще те изхвърля, ако трябва с ритници…
-Можеш да избягаш от затвора на хората, но от затвора на своята природа – не.
-Защо бе, мами! Вече…Малко поспестихме. Дрехи мога да ти купя…
Разстройваше ме. Казах ми да ми купи тетрадки, много, много тетрадки и много, много химикалки с парите които е спестила за дрехи. Бях уверен, убедителен, аргументиран, думите ми се лееха и обгръщаха, задушаваха и мачкаха. Изсушаваха мислите й и лишаваха от воля. Бях мъж, своят праисторически звяр, притежаващ знания на дипломиран философ.
Беше права. Аз силен.
Трябваше да изляза, но това би убило звяра ми който ме пазеше. Нямаше да е благодарно, а и без него съм напълно беззащитен. И започнах да пише. Не някой да ме прочете, а това бе начина ми за да продължа да дълбая в недрата си и да забравя сексуалният трепет който бушуваше в клетките ми и ме дърпаше навън.
Преди да отворя очи, на сън държах химикалката, изписвах първият ред и бързах да го напиша и на лист преди да съм го забравил. След като изтощението ме поваляше химикалката падаше от ръката ми. В някои сутрини я откривах все още стисната между пръстите си. Продължавал съм да го държа и на сън.
Пишех и поривите ми чезнеха.
Пишех и се явяваха нови и когато разбрах, че опитвам да се надхитря, че искам чрез текста си да изляза навън, искам да бъда прочетен…
Унищожих всичко написано.
Бях деветнадесет годишен, когато тя изплати ипотеката, от вълнението се промени, прибраха я в психиатрия…
Скоро щяха да я изпишат, но казала всичко за мен.
Дойдоха. Бяха приятни млади хора. Заразиха със смеха си и мен. Поговорихме дълго, но общи неща.
Така и не разбрах от кои служби бяха, но явно беше, че това е амнистията ми.
Разкриваха се възможности за нов живот. Направих им кафе.
Докато чаках да стане и моето, отидох в двора. Намерих набързо заровеният чук и се върнах в стаята…
Убих първо жената…
Продължавам да дълбая в себе си. Пиша по стените и не знам дали всичко не е моята собствена игра и ако не е, кога ще приключи и чия е тази…



хорър, трилър, социална драма