Последните два месеца от живота си, мама беше много зле.
Не знаеше нито къде е, нито кога е, най-малко пък какво й се случва. Не разбра, че е в Плевен, в някои случаи беше в Стоево - селото, в което е растяла; в други в Асеновград и кой я знае къде. Почти не можеше да говори. Въобразяваше си.
Нямахме достатъчно средства, за да я настаним в приличен хоспис, но пък тогава сътрудничех на окръжния вестник; правих предпечатна подготовка, поддържах сайта, списвах колонка. Можех да работя от къщи и да се грижа за жената, която ме е отгледала. За остатъците й. След получения инсулт.
Веднъж една жена - психиатър, дошла за преглед каза: "Майка ти си е заминала, това вече не е тя", имам и един спомен, в който не съм сигурен. Каза ли го наистина или съм си въобразил, но промърмори на майка: "Престани да измъчваш жената", като че ли се скара на бес или на демон.
Повтарям: не съм сигурен.
Толкова натоварен, никога не съм бил. И наистина идеше реч за доктор-психиатър, не за екзорсист.
Щеше ми се за една минута, майка да дойде в съзнание, да види, че се намира в прекрасни условия за живот, че е при сина си и снаха си, че е обичана.
Не, не го разбра.
Остави ми малко топлина. За това, че ми даде все пак възможност, цели два месеца да се грижа за нея и да си простя за всичко останало, за което бих се обвинявал.
Много българи са нямали тази възможност. Не са имали свободна и сравнително добре платена професия. Трябвало е да се бичат на смени и са поверявали най-близките си, на който могат, но не, няма да говоря за тежкото социално изпитание; от друга страна, никога няма да си простя, че не намерих от някъде още 1000 лева (месечно), че да я дам на специализирани грижи, но искам да говоря за друго.
Онова в нея, може да не е било демон; по-вероятно, далеч, далеч по-вероятно е било ангел. Заради мен не я оставяше. За да ми дадат възможност да се простя. Но при всички случаи това не беше тя.
Нея я нямаше. Не си и дойде.
Ти си паметта си, ти си душата си; тялото е дом, един робот, който управляваме. Ако можем. Докато можем.
Всички сме чели достатъчно истории за обсебване. Къде фантастични, къде мистични, но все още няма и едно научно обяснение за процесът, който настъпва, когато човек изгуби паметта си и нещо друго води тялото му.
Да, и Фройд има обяснение. Има и Юнг. Различни са. Но вече напускаме териториите на точните науки и минаваме в мистичното. На границата сме, където никога няма да сме сигурни.
И още веднъж ще кажа, че искам да говоря за друго.
За бусът, който спира и от който се изсипват униформени полухора-полуглигани, които хващат един дърпащ се мъж и го навират във возилото.
Той ще бъде пратен на фронта, където ще умре.
За някои: "той ще умре за Родината". Това е цинизъм.
За чия "родина", за неговата или за твоята?
За тази, която явно чувстваш твоя, а не негова. Или поне "повече твоя" и по-малко негова, щом чувстваш и моралната си правота, изричайки: "Иди в Мацква" или "Иди в Северна Корея", тази ругатня, това "пращане на майната" си има още много варианти и всички сме ги срещали, но явно - този, който не споделя тези твои убеждения - няма родина.
Значи, стигаме, че ти го принуждаваш да умре за твоята родина. Не за неговата.
"Ама той е роден тук, живее тук."
Какво означава "тук"?
Някои хора, най-вече едни нищожества, с големи претенции, които много обичат да ругаят комунизма; които с голям патос разказват колко зле било, а използват риторичните техники на обучени Заместник командири по политическата част (и явно нямат нищо против това схематично мислене, за да оправдаят психологическото и физическото насилие), дори употребяват едни мистични думички като "съдба".
Какво е "съдба", значението на думата е точно, независимо от контекста, независимо от философската доктрина или религиозната общност, която я употребява.
"Съдба" е нещо решено по свръхестествен, свръхразумен начин. Решено от сили и воля над човешката. Нещо, което напълно изключва разумния избор.
Та, ако допуснем, ролята на "съдба", по-добре да изключим тотално понятието "свобода", защото свобода без избор няма.
И е повече от абсурд да славиш "свободата", а да се опираш на понятия като "съдба", пък и кой си ти, че да определяш съдбите на хората. Бог ли си? Мойрите? Клото, Атропа, Лахеза? Явно се имаш за нещо повече от онзи, който не припознава като своя съдба - умирането си за твоята родина.
Защо започнах с мама?
Това не беше тя. Но до последен дъх бих се борил за остатъците й.
За частицата кротък живот, който си заминаваше.
По същият начин бих се борил, че и се боря за родината си.
Изпълнявайки своите задължения, опазвайки своите ценности, но има един праг.
Споменах нагоре и думата "обсебване", ако изведнъж онази болна, отиваща си от този свят жена, придобиеше някаква нечувана сила...
Ако се беше изправила, разсмяла, изрисувала изражение с демонична красота; ако беше ми казала:
"Виж сега, вместо умиращата, можеш да имаш онази твоя, най-красива майка, която си имал в детството си, но трябва да излезеш, да убиеш първия срещнат и да ми донесеш...(примерно очите му)..."
Е, не бих го направил.
"Тогава аз пак ще стана същата. Умираща. Слаба и болна."
Бих я целунал, прегърнал и останал при нея, колкото и страшно да е това, което виждам, че я сполита.
Как отново става стара, как кожата й се сгърчва, как очите й престават да ме разбират, как скулите и хлътват и отслабва, превръща се в онзи движещ се скелет, с който живях през последните години. Как няма сили в краката си и я поставям да легне, а после дори не знае да се движи...
Защото, ако бях постъпил иначе: ако бях излязъл и убил първия срещнат минувач, че да й върна отново младостта, нямаше да спася нея, а демонът, който я е обсебил.
Онези, които ни пращат на смърт не са Родината ни.
Те са демоните, които са я обсебили. И всъщност, които са я погубили.
Те са враговете ни.
И в името на Родината ни, ако воюваме, трябва да воюваме срещу тях.
