петък, 12 септември 2014 г.

За Бъг във времето

Той не умираше. Просто времето го поглъщаше.
Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.
Убиваха го. Губеше личност не и памет.
Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не можеше с никого да ги сподели, защото да му повярват – означаваше да изгубят мечтите си.
Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.

Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той искаше да забравя, да може да се помири със спомените от своето минало, което за другите тепърва ще настъпи.


Премиера 14.09.2014 тук  

четвъртък, 11 септември 2014 г.

За Змейова орис - краят на печалта



 Тази приказка е написана с кръв, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумуса от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откак има човек се е случвало и ще се случва докато има човечество. Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат за да защитят достойнството и свободата. Момиче от народа ще зазида тяло за да отдаде душа на държава. Ще обикне разбира се, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то, ще я превърне в масов убиец. Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях - това са страсти, това са ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Его - то ни с което вечно сме в двубой. Това е любовта ни и стремежа за превъзмогване на всяка слабост; магията на сатира - музиката и магията на боеца Дурмудук у всекиго - волята ни. Тази приказка е вечна. Тази приказка е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадвата си - готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС!


Премиера на 14.09. 2014 тук

неделя, 7 септември 2014 г.

Антиутопично за антиутопията

Голямата ирония в антиутопията е, че в последните десетилетия се превърна в част от осмиваната и осъждана от нея индустрия. Дръзкият пророк с рязък глас и кошмарен образ, който с остър нокът сочеше и крещеше: "Чуйте вика на викащия в пустинята...Не, на матрицата" вече е в матрицата. При това се вписва в нея много добре.




Преди десетилетия, най-добрите образци на жанра "Прекрасният нов свят" и "451 по Фаренхайт" примерно осъждаха лекомислието в масовата култура. Прекомерният адреналин, прекомерния ефект и екшън за сметка на съдържанието, но времената се менят, нравите също. Тази част от предсказанията на Хъксли и Бредбъри е отдавна факт, а техните наследници - за добро и зло - работят за духа на развлекателния бизнес. И се справят добре. Дори ядрената война създава настроение на празничен фойерверг:




А тоталитаризма е разглеждан като изпята песен. Алегория на нещо, което се е случило в миналото, което би могло да се сбъдне само, ако бащите ни и дядовците ни бяха неразумни, ако преди нас, някой друг не бе взел по-правилното решение, ако не бяхме помъдрели вече толкова, че имаме правото да бъдем лекомислени. А и задължението, защото прекаленото мислене води до негативизъм, а негативизма създава това:




Рядко вече се описват предстоящи заплахи или заплахи, които не са описани, по нов начин. И това не е защото не си ги помисляме, не защото не витаят в кошмара ни, не защото вече няма истински автори на антиутопия, а защото нещо толкова ново не би било индустриално приемливо. Жанрът на вопъла за свобода е вече надзирател. Антиутопията е масово производство, поточна линия с точни, добре съобразени с масовия потребител стандарти. Успехът и зависи от корпоративната мощ на производителите, не от творчески озарения или философски дълбини. Тоест в големите си мащаби днес антиутопията е по-коректно да се нарече анти-антиутопия. Жанр - пазител на един карнавален тоталитаризъм. Визуално различен, но духовен не твърде много от познатите ни форми от миналото.




И понеже е строго стандартизиран продукт, собственост на корпоративни кръгове, вложили огромни средства и човешки ресурс в производството му - с осигурени пазари за това производство изглежда безсмислено и дори престъпна "гаражна" фалшификация обикновен самотник, без работно място в тази индустрия да пише антиутопия.

Изглежда безсмислено, дори престъпно, но пък е интересно. Живеейки в реална антиутопия със замъглени сетива от дима от фабриките на илюзиите - да съзреш истинските й черти.

По-голямо предизвикателство за антиутопията, всъщност до сега е нямало.

И това вдъхновява.



Follow by Email