събота, 10 ноември 2012 г.

Моята собствена игра

Пиша върху стените това което никой няма да прочете. Скоро пространството ще се изпълни и ще изписвам думи върху думи. Изреченията ще се разбъркват. Ще се заплита казаното по-преди с казаното по-късно, все повече ще се заплита, както става в паметта ми, докато изреченията изгубят всякаква логика и значение както изгубих значение и аз. И така трябва. Защото аз съм изверг – убиец. Къде е реалното, откъде започна играта? Вече всичко е толкова размито. Нищо не е ясно, цялото битие е мъчителна илюзия необходима за изтънчеността на моето мъчение. Защото аз съм едно зло дете. Едно много зло дете! Аз съм тяло разяждано от омраза, помръкнал и опиянени от жестока игра разум и сърце. 
Аз трябва да съм тук. Харесва ми макар да е мъчително. Аз съм осъден до живот.
За най-жестокото престъпление!
Да се родя себе си.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

В един цвят

Ходехме заедно на риба и ми викаше „моето момче”, но Мазното Плешиво Куче само ме дебнеше да се издъня, за да ме катапултира от бюрото и да назначи истински „свое момче”.
Службата ми беше по-безсмислена и от живота му, но се правех, че работя, въпреки, че цялата бумащина не се нуждаеше и от час на месец за да се отхвърли. 
Бях безупречен, той ме дебнеше, а аз го мразех и хубаво се позабавлявах с жена му, докато той хвърляше въдица някъде из Апенините където беше пратен, уж, на конференция. 
Голяма сладурана! Не го очаквах, изглеждаше ми скучна и се усмихваше като шестокласничка, а ме разглоби, сглоби ме, разби ме като в миксер, изцеди. Очаквах да ме закачи с две щипки на простора. Само там дето не го направихме. Изсмука мозъка ми, през гръбнака. Напълни главата ми с дяволи и седем сутрини подред мило се глезеше, така все едно и е за първи път. Щеше да ми е тъжно, но отмъщението е по-сладко от секса и не можех да не се чувствам удовлетворен,

сряда, 7 ноември 2012 г.

Да чуеш дете

Преброих опашката. Двадесет и един човека. Между тях три жени, едната с крив нос, другата – зле облечена. Мъжете как да е, можех да разбера, но жените предизвикаха такова недоумение в мен, че погледнах часовника, забравих за къде бързам и се наредих на опашката.
Момичето срещу символично заплащане изпълняваше общото желание на всеки един. Стоеше най-безцеремонно на най-оживената алея, в напреднала бременност и обслужваше. До нея огромна кутия от дъвки в която клиентите хвърляха каквото им е по душа. Нямаше касов апарат и извършваше нестандартната си дейност в явно закононарушение, но да й съставя акт не желаех.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Водна лилия

Близо три години трае връзката ни и тя беше с три години по-голяма от мен, а изглеждаше с три по-малка. Ефирна нимфа с лунички, вирнат нос и зърна като орехи. Кафяви и твърди. Не тежеше и четиридесет килограма или поне така ми се струваше, едва ли беше висока и метър и шейсет. Заради нея се случваше да ни поискат личните карти в нощни клубове, а непълнолетният бях аз. Само с пръсти и устни ме пращаше по-високо от Тибет. Свирехме на четири ръце и ходехме из горите там където няма пътеки. Не даваше да проникна в нея. Изобщо не се събличаше от кръста надолу.
Дълго не настоявах и я предпочитах пред други момичета и жени които имах из цяло. 
Тя беше влюбена в акациите и приемаше съвсем сериозно, че има домашни любимци и те са нейните слънчеви зайчета, даже ги беше нарекла с имена. Свиреше прекрасно и сякаш се разливахме един друг когато го правихме заедно. Освен това обичах да целувам белега от ваксината направена й като дете на дясната ръка. Не, че повечето нямат, а просто защото си

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Тъжни очи

Тя е загубила някого. Или не. Разбрала е за болест, за тежка болест. 
Толкова е хубава. Тези дълги крака преметнати един връз друг. Пръстите които държат цигарата, шията подчертана от сребърната верижка. Какво й е? Да не би скорошен фалит. Не, няма го онова гневно отчаяние. Друго е – тъга. 
Какъв цвят са тези очи. Тъмно кафяви ли? Защо не сложи тъмни очила. Ще погуби някого с тази тъга. Не, не е болест. Ръката с цигарата се движи все едно рисува с пламъче по въздуха пътечки. Пътечки каквито рисува с пръсти и по гърба на приятеля си. Излъчва живот, много живот. Но очите й са тъжни, отворили гърлото на кладенец, до дъното на душевният мрак. Пляскат криле на прилепи и призраци витаят, стенания и писъци се носят. Влага се стича надолу към мрака.

неделя, 4 ноември 2012 г.

Сладострастно отражение


"Сладострастно отражение"

Образът на червенокосата остана запечатан в огледалото. Нямах време да мисля как се е случило. Жена ми щеше да се върне всеки момент, в близките петнадесет – двадесет минути и да ме попита какво търси това разголено момиче в огледалото й и защо се реше с нейният гребен. 
Ударих го с юмрук, натъртих си ръката и подскочих. Изтръгнах металната закачалка от стената и я стоварих. Изкриви се. 
Затърсих предмет. Изтичах до кухнята, грабнах чука за пържоли и няколко пъти го стоварих в огледалото. Ни драскотина. Чак щях да си разтегна сухожилие от силата на ударите и дървената дръжка изтрещя като че ли ще се счупи. 

Follow by Email